Определение №904 от 19.12.2018 по гр. дело №1799/1799 на 3-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 904

София, 19.12.2018 година

Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 1799 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от М. И. А., подадена чрез адв И. П., против решение № 631/05.02.2018 г. по възз.гр.д. № 625/2017 г. по описа на Окръжен съд – Благоевград, с което е потвърдено решение от 07.07.2017г. по гр.д.№120/2015г. на Районен съд – Разлог , с което на основание чл. 54, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 211 КТ вр. чл. 202 КТ М. И. А. е осъден да заплати на Основно училище „Св.Св. К. и М.“, [населено място], общ. Б. сумата от 52 605, 16 лв.
Касаторът счита, че решението е неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила. Приложено е изложение, в което единствено се съдържат доводи по същество на спора.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация – Основно училище „Св.Св. К. и М.“, [населено място], представлявано от директора А. М. М., подадена чрез адв. М. П., в който са изложени съображения за липсата на основание за допускане на касационна проверка, по същество се твърди, че жалбата е неоснователна. Претендира се заплащане на сторените разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на III г.о. отделение на ГК на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която имат интерес от обжалването.
С въззивното решение е потвърдено първоинстанционното решение, с което на основание чл. 54, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 211 КТ вр. чл. 202 КТ М. И. А. е осъден да заплати на Основно училище „Св.Св. К. и М.“, [населено място], общ. Б. сумата от 52 605, 16 лв.
Въззивният съд е приел, че претенцията на ОУ „Св.Св. К. и М.“ против М. И. А. намира правното си основание в чл. 203, ал. 2 КТ, а регресната претенция на работодателя против служителя за възстановяване не изплатени суми по повод настъпила трудова злополука по вина на служителя е основателна и доказана.
Посочено е, че на 14.04.2005 г. учителят в ОУ „Св.Св. К. и М.“ М. И. А. е ударил и в резултат на това блъснал на пода чистачката в същото училище А. А.. За да установи осъществяването на деянието, съдът е кредитирал с доверие показания на свидетелката М.. Посочил е, че макар тя да не е била очевидец на случилото се между учителя и чистачката, от преценените в съвкупност данни за вербален конфликт между двамата и шума в стаята непосредствено преди свидетелката да влезе, както и пасивното поведение на А. след влизането ? в стаята, може да се направи фактически извод за това, което действително се е осъществило. Съдът е взел предвид, че тя не е била заинтересована от изхода по делото, за разлика от останалите свидетели, по отношение на чиито показания изрично е посочил защо не кредитира с доверие. Прието е, че с извършеното деяние А. е нарушил правилата на вмененото му с длъжностната характеристика задължение да съблюдава колегиална етика, поради което поведението му е противоправно. Установено е въз основа на приетите заключения по изслушаните съдебно-медицински експертизи, че причинената на чистачката вреда се изразява в настъпване на психично заболяване, което е нелечимо и е налице причинно-следствена връзка между физическата травма и развилото се психическо заболяване. Категорично вещото лице е посочило, че тревожно-депресивната симптоматика при чистачката не е резултат от симулиране, тъй като от 2005 г. до изготвянето на заключението по експертизата пострадалата е имала много прегледи, с различни лекари и всички са имали едно и също становище за заболяването ?. Съдът е приел, при осъществяване на увреждащото действие М. И. А. е действал умишлено, тъй като е съзнавал характера и последиците на деянието си, допускал е настъпването на последиците, макар и да не ги е целил пряко – чл. 203, ал. 2, предл. 1 КТ. В допълнение е посочил, че се осъществява и фактическия състав на отговорността по чл. 203, ал. 2, предл. 3 КТ, тъй като деянието не е извършено при или по повод изпълнението на трудовите задължения на учителя, доколкото той не е имал задължение да контролира и проверява изпълнението на трудовите функции на чистачката. Като е съобразил, че виновният за трудовата злополука служител не е участвал в съдебното производство по чл. 200 КТ, съдът подробно е и обосновано е разгледал възраженията му. Посочено е, че искът за присъждане на обезщетение за вреди, претърпени вследствие настъпила трудова злополука, предявен от чистачката срещу работодателя не е погасен по давност, доколкото е установено подаване на исковата молба по пощата и в давностния срок. Прието е, че регресният иск на работодателя срещу виновния служител също не е погасен по давност, тъй като давностният срок започва да тече от постановяване на определението на касационната инстанция, с което въззивното решение не е допуснато до касационно обжалване. Не е налице и основание за ограничаване отговорността на служителя по смисъла на чл. 206 КТ, тъй като по делото се установява, че той умишлено е предизвикал настъпването на трудовата злополука. Обстоятелството, че наказателното производство срещу дееца е прекратено не изключва умисъла. По отношение на дължимостта на всичко, заплатено от работодателя, включително и разноските в изпълнителното дело, съдът се е позовал на казуалната практика на ВКС, в която е прието, че виновният служител, причинил трудовата злополука отговаря спрямо работодателя за всичко, което вторият е платил на увредения, включително и разноските по изпълнението.
Съгласно дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, незагубили правното си значение и при настоящата редакция на процесуалния закон, допускането на касационно обжалване е обусловено от формулиране материално или процесуално правен въпрос от значение за изхода по делото. Поставеният въпрос следва да е включен в предмета на спора и да е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, а може само да го уточни и конкретизира. Липсата на поставен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационна проверка без да се разглежда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК, такива не се и твърдят, а единствено е посочено решение на ВКС. В приложеното към настоящата жалба изложение дори не е направен опит да се формулира въпрос от значение за изхода по делото. Съдържат са единствено оплаквания срещу решаващите изводи на съда. Развити са подробни съображения относно стойността на гласните доказателства и преценката на достоверността им. Тези доводи обаче могат да послужат единствено като оплаквания срещу правилността на въззивното решение и в този смисъл като касационно основание. Нещо повече, въззивната инстанция не е възприела безкритично данните от показанията на изслушаните свидетели. Напротив, изложени са мотиви защо точно показанията на свидетелката М. съдът намира за обективни и достоверни. Поради изложеното следва да бъде направен извод за липса на основание за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на настоящото производство и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да бъдат възложени и сторените от ответната страна по касация разноски за адвокатско възнаграждение. Такава претенция е заявена своевременно от Основно училище „Св. Св. К. и Методи“, приложен е договор за правна помощ, от който е виден размерът на уговореното адвокатско възнаграждение от 1 000 лв., както и в договора е отразено, че възнаграждението е изплатено в брой.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
ОПРЕДЕЛИ:

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 631/05.02.2018 г. по в. гр. д. № 625/2017 г. на Окръжен съд – Благоевград.
ОСЪЖДА М. И. А. с ЕГН [ЕГН] да заплати на Основно училище „Св. Св. К. и М.“, [населено място], община Белица сумата от 1 000 лв., представляваща съдебни разноски.
Определението не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top