11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 904
гр. С., 28,11, 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на седми декември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията И. Димитров т.д. № 777 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от А. Г. Ф. – ответник в производството, касационна жалба срещу въззивно решение № 368, постановено на 07. 11. 2014 г. от Великотърновски окръжен съд по в.гр.д. № 808 по описа на съда за 2014 г. с което след отмяна на решение № 221/07. 01. 2011 г., постановено по гр. дело № 638/2010 г. по описа на Районен съд – Свищов, са отхвърлени предявените от А. Г. Ф., ЕГН: [ЕГН], от [населено място], [улица], № 2, ап. 10, с адрес за призоваване: [населено място], [община], Х. П. Ф., ЕГН: [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. „Б“, ет. 5, ап. 15 и О. П. Ф., ЕГН: [ЕГН] от [населено място], [улица], вх. „Е“, ет. 2, ап. 23, против [фирма], субективно съединени искове с правно основание чл. 26 от Закона за задълженията и договорите за обявяване за частично недействителна (по отношение имоти – АПАРТАМЕНТ № 10, находящ се в [населено място], [улица], ет. 4, със застроена площ от 64.10 кв. м. и ГАРАЖ № 3, находящ се на партера на сградата с площ 20.72 кв.м., при граници и съседи, и находящи се в УПИ, описани в решението), на учредена в полза на ответника в производството и по касация [фирма], договорна ипотека, обективирана в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека № 25, том VI, peг. № 56842, д. № 434/09. 06. 2008 г. на Нотариус А., със законните последици.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, и основания за допускане на касационно обжалване, иска се отмяната на въззивното решение и уважаване на отхвърлените с него искове. Твърди се, че неправилно въззивният съд е приел, че ипотеката по отношение на процесните имоти не е нищожна поради противоречието й със закона – чл. 166, ал. 2, чл. 167, ал. 2 ЗЗД и чл.170 от ЗЗД, доколкото по делото било установено тъждество между обектите по вписаното в нотариалния акт за договорна ипотека на терена, върху който е изградена сградата, в която се намират процесните обекти, издадено разрешение за строеж, и реално изградените обекти в сградата, както и че в случая след завършването на сградата всички обекти в нея принадлежали на собственика на терена. Касаторът поддържа, че макар и да е допустимо ипотекиране на бъдеща вещ, ипотеката ще произведе действие след създаването на вещта, т.е. при условие, че вещта бъде създадена и правото на собственост върху нея принадлежи на лицето, което е учредило ипотеката, и доколкото законът не установява изрична забрана за ипотекиране на бъдещи вещи. В случая към момента на завършване на сградата, собствеността на процесните апартамент и гараж не са принадлежали на собственика на терена. Твърди се също, че липсва тъждество между индивидуализираната бъдеща вещ в акта за договорна ипотека и реално построеното, доколкото в нотариалния акт за договорна ипотека няма индивидуализация на бъдещата вещ, а същата е само определяема – видно от нотариалния акт ипотеката е учредена върху незастроено дворно място, съставляващо УПИ X с площ от 287 кв.м. в кв.112 по ПУП на [населено място], [улица], заедно с всички бъдещи приращения и подобрения в резултат на разрешение за строеж №75/16. 08. 2007 г. на [община] за построяването на жилищна сграда на четири етажа (12 апартамента), с подземен гараж, складове и магазин, като бъдещата сграда не е индивидуализирана, съгласно одобрен инвестиционен проект, такъв проект не е цитиран в договора за ипотека, не е представен при сключването му, видно от описанието на документите в нотариален акт за учредяване на договорна ипотека, не е представен и по делото. Така изложеното, според касатора сочи на извод, че в случая липсва описание, индивидуализация на бъдещата вещ и тъждество между описаното в договорната ипотека приращение и реално построеното, което води до нищожност на основание чл. 26, ал. 1, предл. първо от ЗЗД, вр. чл. 170 от ЗЗД, а съгласно цитираното от ВТОС решение № 39 от 24.03.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5059/2013 г., I г. о., само когато към момента на сключване на договора за ипотека е налице надлежно одобрен инвестиционен проект за застрояването на терена, по който е възможно да бъде извършена индивидуализацията на обектите, които ще бъдат построени, изискването на чл. 166, ал.2 от ЗЗД за индивидуализация на ипотекирания имот следва да се приеме за спазено, ако в договора е посочено, че ипотеката ще има действие и върху построеното въз основа на одобрения инвестиционен проект, което води до противоречие на изводите на въззивния съд е цитираното решение на ВКС. Видно било също така, че реално след завършване на строителството, когато ипотеката възпроизвежда действието си, процесните имоти не са собственост на учредителя на ипотеката – обстоятелство, установено от удостоверение изх. № 94-Т. 11 – 5817.02.2009 г. на [община] и нот. акт №25, том VI, рег. № 5684, дело 434/2008 г.
Противната страна оспорва жалбата, претендира юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си въззивният съд е изложил в мотивите си към постановения съдебен акт, че застрояването на ипотекиран поземлен имот, респективно надстрояването и пристрояването на ипотекирана сграда са типични случаи на подобрение (приращение) в недвижим имот. По-натам, основавайки се почти изцяло на разрешенията, дадени в задължителното за съдилищата, като постановено в производство по чл. 290 от ГПК (срв. т. 2 от ТРОГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.) Решение № 39/24.03.2014 г. на Върховен съд на Република България по гр. д. № 5059/2013 г., I г. о., ГК въззивният съд е заключил, че в случая в ипотекиран имот е построена сграда, собственост на този който е учредил ипотеката, а когато предмет на ипотеката е право на собственост върху терена, ипотеката разпростира действието си и върху бъдещите приращения върху имота във вид на новопостроени по време на действието на ипотеката сгради, ако при сключване на договора е постигнато съгласие ипотеката да има действие и спрямо бъдещите приращения. Отново според въззивния съд неоснователно е възражението, че поради отсъствието на пълна индивидуализация на сграда при учредяването на ипотеката, действието й не се разпростира върху по-късно построеното в ипотекирания имот (чл. 166, ал. 2 от ЗЗД), доколкото отричането на действието на ипотеката върху приращенията не може да се подкрепи, като основано само на формални аргументи, а индивидуализацията на имота не означава непременно неговото пълно описание. Поземленият имот, който е застроен със сгради, принадлежащи на същия собственик, представлява единен обект и е достатъчно индивидуализирането му чрез посочване на неговите граници. Въззивният състав приема, че когато към момента на сключване на договора за ипотека е налице надлежно одобрен инвестиционен проект за застрояването на терена, по който е възможно да бъде извършена индивидуализацията на обектите, които ще бъдат построени, изискването на чл. 166, ал. 2 от ЗЗД за индивидуализация на ипотекирания имот следва да се приеме за спазено, ако в договора е посочено, че ипотеката ще има действие и върху построеното въз основа на одобрения инвестиционен проект (строително разрешение) – дословно според мотивите на въззивното решение. Подобна уговорка не противоречи на установеното в чл. 166, ал. 2 от ЗЗД изискване за специалност на ипотеката, чиято цел е да не се допусне цялото имущество на длъжника да служи като обезпечение на кредитора, както и за защита правата на трети лица, които биха придобили право на собственост върху част от имуществото на длъжника след учредяване на ипотеката, а след като в договора за ипотека изрично е посочено, че ипотеката разпростира действието си и върху сградите, които ще бъдат построени в имота по одобрен към момента на сключването му инвестиционен проект, имотът е в достатъчна степен определен, за да се приеме, че е налице яснота досежно предмета на ипотеката по смисъла на чл. 166, ал. 2 от ЗЗД. Според въззивния съд подобна уговорка не би противоречала и на изискването на чл. 167, ал. 3 от ЗЗД – ипотечното право ще възникне от момента на построяването на сградата и от този момент кредиторът ще има правото да иска удовлетворяване на претенцията си чрез насочване на принудително изпълнение върху сградата, а подобно условие не би се отразило на действителността на договора за ипотека, тъй като законът не установява изрична забрана за учредяване на ипотека с модалитети, още повече, че целта на разпоредбата на чл. 167, ал. 3 от ЗЗД е да не се увреждат интересите на действителния собственик на имота, върху който се учредява ипотеката, и да не бъде ипотекиран чужд имот без съгласието на неговия собственик – опасност, която не съществува в случаите, в които именно собственикът на терена се съгласява с условията на договора за ипотека. В този смисъл, според въззивния състав, за да се приеме, че ипотеката разпростира действието си и върху сградата и че обектът е надлежно индивидуализиран, е достатъчно посочването на месторазположението на сградата върху терена, вкл. и посредством препращане към одобрения инвестиционен проект за застрояването, в какъвто смисъл е и посоченото Решение № 39/24.03.2014 г. на Върховен съд на Република България по гр. д. № 5059/2013 г., I г. о., ГК, докладчик съдията С. К.. Сочи се още в мотивите на въззивното решени, че в случая в договора изрично е посочено, че строителството на жилищната сграда ще бъде извършено, съгласно издаденото разрешение за строеж, посочено е точното местоположение на сградата на терена, както и броят на самостоятелните обекти в сградата, и предназначението на тези обекти (апартаменти, с подземен гараж, складове и магазин), установено е по делото и тъждество между обектите по издаденото разрешително за строеж и реално изградените обекти в сградата, което е отразено в представеното при сключване на договора за продажба от 17. 03. 2009 г., Удостоверение Изх. № 94-ТСУ11-5/07.02.2009 г. на [община], с оглед на което следва да се приеме, че в сключения на 09. 06. 2008 г. договор за ипотека бъдещата сграда и отделните обекти в нея са в достатъчна степен индивидуализирани, за да е налице яснота досежно обстоятелството, че ипотеката разпростира действието си по отношение на цялата сграда, както и по отношение на всеки един от самостоятелните обекти в същата, изградени по одобрения към момента на сключване на договора инвестиционен проект, а след като сградата е надлежно индивидуализирана, което обосновава извода, че не съществува пречка ипотеката да разпростре действието си по отношение на нея, то следва да се приеме, че последващите разпоредителни сделки, извършени от собственика на сградата с отделни обекти от нея не изключват тези обекти от предметния обхват на ипотеката.
В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси с твърдения, че същите съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, формулирани и обосновани с допълнителни критерии по т.т. 1 и 2 от чл. 280, ал. 1 от ГПК, както следва:
1. Каква е необходимата и достатъчно пълна индивидуализация на бъдеща сграда с оглед изискването на чл. 166, ал. 2 и чл. 167, ал. 1 от ЗЗД, и налице ли е тъждество между обектите в бъдещата сграда и реално построените, ако по делото не е извършена съпоставка между обектите съгласно одобрен инвестиционен проект, нотариалният акт за ипотека и обектите в реално построената сграда, както и има ли ипотеката действие върху цялата сграда по отношение и на отделните самостоятелни обекти в нея, възникнали след построяването на сградата, ако липсва такова тъждество?
2. Когато предмет на ипотеката е право на собственост върху терена, ипотеката разпростира ли действието си и върху бъдещите приращения върху имота във вид на новопостроени сгради по време на действието на ипотеката, ако в договора за учредяване на ипотеката не е посочено, че тя ще има действие и върху построеното въз основа на одобрен инвестиционен проект и при учредяването й не е представен такъв проект?
Поддържа се по тези въпроси обжалваното решение да дава отговор, който противоречи на практика на ВКС, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, а именно Решение № 39 от 24. 03. 2014 г. на ВКС по гр.д. № 5059/2013 г. на Първо г.о. – основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, както и въпросите да са решавани противоречиво от съдилищата, като се визира постановеното в противен смисъл по идентичен казус решение на Великотърновски окръжен съд № 245/14. 07. 2011 г. по в.гр.д. № 551/2011 г. – касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК
Въпросите са правни и с оглед действителните изводи на въззивния съд в мотивите на решението му, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, са релевантни за същия изход, както това изисква чл. 280, ал. 1 то ГПК в смисъла, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
По отношение на същите въпроси обаче не е налице поддържаният допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, поради следното:По поставените въпроси освен решението, цитирано от въззивния съд в мотивите на решението му, както и от касатора в изложението му, са постановени в производства по чл. 290 от ГПК и съответно – задължителни за съдилищата, още редица решения на касационната инстанция, а именно: РЕШЕНИЕ № 1 ОТ 19.02.2015 Г. ПО ГР. Д. № 3424/2014 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС; РЕШЕНИЕ № 188 ОТ 24.10.2014 Г. ПО ГР. Д. № 424/2014 Г., Г. К., III Г. О. НА ВКС; РЕШЕНИЕ № 111 ОТ 25.07.2014 Г. ПО ГР. Д. № 4005/2013 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС; РЕШЕНИЕ № 250 ОТ 15.12.2014 Г. ПО ГР. Д. № 673/2014 Г., Г. К., IV Г. О. НА ВКС; РЕШЕНИЕ № 379 ОТ 22.12.2014 Г. ПО ГР. Д. № 3384/2014 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС; РЕШЕНИЕ № 149 ОТ 02.02.2015 Г. ПО ГР. Д. № 3383/2014 Г., Г. К., ІІ Г. О. НА ВКС; РЕШЕНИЕ № 385 ОТ 08.05.2015 Г. ПО ГР. Д. № 1069/2014 Г., Г. К., ІV Г. О. НА ВКС; РЕШЕНИЕ № 113 ОТ 25.07.2014 Г. ПО ГР. Д. № 4514/2013 Г., Г. К., ІІІ Г. О. НА ВКС; РЕШЕНИЕ № 143 ОТ 10.11.2014 Г. ПО ГР. Д. № 646/2014 Г., Г. К., II Г. О. НА ВКС и РЕШЕНИЕ № 250 ОТ 18.11.2014 Г. ПО Т. Д. № 854/2014 Г., Г. К., III Г. О. НА ВКС.
Във всички, така постановени и цитирани решения се съдържат отговори на поставените и от касатора правни въпроси в насоката, възприета и от въззивния съд в обжалваното му решение, и противни на претендираните с оплакванията на касатора по делото такива. Действително, в почти всички от посочените решения (с изключение на последното – № 250/2014 г. по т.д. № 854/14 г. по описа на ВКС, ГК, Трето г.о., както и в известна степен – на това № 188/14 г. по гр.д. № 424/14 г.), конкретната индивидуализация на построената върху ипотекирания терен сграда и на отделните обекти в нея, върху които се разпростира действието на ипотечното право, както и тъждеството на построеното с предвиденото за конкретния терен застрояване, са приети за установени въз основа и на наличието към момента на сключването на договора за ипотека, на одобрен инвестиционен проект, какъвто по настоящото дело се претендира от касатора да не е приложен. Това обаче не сочи по необходимост до претендираното от касатора, като основание за допускане на касационно обжалване, противоречие на въззивното решение с цитираната задължителна съдебна практика по три причини: на първо място доколкото цитираната задължителна практика не е изцяло еднозначна в изискването си за одобрен именно инвестиционен проект, пример за което са цитираните по-горе в скоби две касационни решения; на следващо място – с оглед обстоятелството, че конкретното оплакване за липса по делото именно на одобрен инвестиционен проект с изложеното значение за идентификацията на процесните обекти, върху които ипотеката се разпростира, е релевирано от касатора едва пред касационната инстанция и на трето място – с оглед разпоредбата на чл. 142, ал. 1 от ЗУТ, съобразно която законоустановената поредност в инвестиционния процес предвижда, че инвестиционните проекти подлежат на съгласуване и одобряване, и именно същите са основание за издаване на разрешение за строеж, а не обратното, т.е. едва въз основа на разрешението за строеж да предстои одобряването на инвестиционен проект. Видно е съобразно същата разпоредба, че без съгласуван и одобрен инвестиционен проект, описаното в нотариалния акт за ипотека разрешение за строеж, на конкретното наличие на което (и при пълна липса на спор относно идентичността на терена) въззивният съд е основал решаващия си за изхода на делото извод за достатъчни индивидуализация и тъждество на построеното (вкл. процесните обекти), с визираните в нотариалния акт за ипотека бъдещи подобрения и приращения върху терена, обхванати от ипотечното право, не би било издадено към момента на сключването на договора за ипотека, а конкретно оплакване за несъответствие на построеното (и съответно – ипотекирано), именно с одобрен инвестиционен проект, по делото също не е релевирано от касатора.
При наличието на формираната и цитирана задължителна съдебна практика на касационната инстанция не се дължи нарочна преценка за наличието и на втория, заявен от касатора допълнителен селективен критерий за подбор на касационната му жалба – този по т. 2 от чл. 280, ал. 1 ГПК, основан на соченото решение на Великотърновски окръжен съд № 245/14. 07. 2011 г. по в.гр.д. № 551/2011 г. За пълнота на изложението следва да се посочи, че по отношение на същото решение не се установява да е влязло в сила, както това изисква законовата разпоредба на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по начина, разтълкуван с т. 3 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., напротив – от приложената от самия касатор по касационното дело справка се установява обратното – че решението на В. не е влязло в сила.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, то и такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото във въззивната инстанция касаторът няма право на разноски, а ответникът по жалбата има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение в минималния размер по Наредба № 1 на ВАС от 2004 г.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 368, постановено на 07. 11. 2014 г. от Великотърновски окръжен съд по в.гр.д. № 808 по описа на съда за 2014 г.
ОСЪЖДА А. Г. Ф., ЕГН: [ЕГН], от [населено място], [улица], № 2, ап. 10, с адрес за призоваване: [населено място], [община] да заплати на [фирма], ЕИК:[ЕИК] сумата 855.59 лв. (осемстотин петдесет и пет лева и 59 ст.) юрисконсултско възнаграждение за защита пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: