О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 905
София, 20.12.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Декова гражданско дело № 1867 по описа на Върховния касационен съд за 2018 година, за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Министерство на вътрешните работи, представлявано от министъра на вътрешните работи, подадена чрез процесуалния представител гл.юрисконсулт Р. М., против решение № 2320/10.11.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 14/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която МВР е осъдено солидарно с Прокуратурата на Република България да заплати на В. И. В. сумата от 1000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди по предявен иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ, ведно със законната лихва от 11.12.2008 г. до окончателното изплащане на вземането. Жалбоподателят излага оплаквания за недопустимост и неправилност на атакуваното решение.
Касаторът счита, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК поради неговата вероятна недопустимост, евентуално твърди, че се осъществяват основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Ответникът по касация – В. И. В. е подал писмен отговор, в който се поддържа, че не са налице предпоставки за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна.
Постъпила е и касационна жалба от В. И. В., приподписана, уточнена и допълнена от адв. А. И. Г. в качеството ? на служебен защитник на жалбоподателя, против решение решение № 2320/10.11.2017 г., постановено по възз.гр.д. № 14/2011 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която исковете му против МВР и ПРБ с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ са отхвърлени над присъдената сума от 1 000 лв. до пълния предявен размер, както следва против МВР за сумата над 1 000 лв. до пълния предявен размер от 26 000 лв. и против ПРБ над 1 000 лв. до пълния предявен размер от 16 000 лв. Твърди се, че решението в обжалваната част е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Касаторът счита, че са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответните страни по касация – ПРБ и МВР не са подали писмени отговори, в които да изразят становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на III г.о. отделение на ГК на ВКС, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК намира следното:
С въззивното решение е прието, че субективно съединените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2, предл. 4 ЗОДОВ /в ред. преди изм. с ДВ. бр.98 от 11 декември 2012 г./ за обезщетение на неимуществени вреди, предявени от В. И. В. против ПРБ за сумата от 16 000 лв. и против МВР за сумата от 26 000 лв., са основателни и доказани до размера на 1 000 лв. и ответниците следва да бъдат осъдени да заплатят тази сума при условията на солидарност.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди въззивният съд е отчел конкретните обстоятелства, че срещу В. И. В. е образувано производство по дознание 3М № 5242/2004 г. по описа на 09 РПУ-СДВР за извършено престъпление по чл. 316, предл. 4 вр. чл. 308, ал. 1 НК, впоследствие то било изменено и останало висящо само по отношение на повдигнато обвинение за престъпление по чл. 308, ал. 1, предл. 1 НК. С постановление от 10.12.2008 г. на Зам.районния прокурор при СРП досъдебното производство е прекратено на основание чл. 81, ал. 3 вр. чл. 80, ал. 1, т. 4 НК поради изтичане на абсолютната погасителна давност на 10.03.2006 г. По време на досъдебното производство на ищеца е наложена най-леката мярка за неотклонение – подписка. Съдът е съобразил, че наказателното производство против В. И. В. е образувано преди наказателното преследване да е погасено по давност, а производството не е продължено по реда на чл. 21, ал. 2 НПК с оправдаване на лицето. Следователно и предвид дадените задължителни указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 8 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ВКС, за времето от образуване на досъдебното производство през 2005 г до 10.03.2006 г. ищецът няма право на обезщетение. Прието е, че подлежащо на обезщетение е бездействието от страна на МВР и ПРБ, което е продължило 2 години и 9 месеца, в което време В. И. В. е бил обвинен за престъпление с изтекла абсолютна давност за наказателно преследване. Обвинението, повдигнато на ищеца, не е за тежко престъпление по смисъла на чл. 93, т. 7 НК. Всички тези обстоятелства са мотивирали съда да приеме, че сумата от 1 000 лв. е достатъчна, за да репарира справедливо претърпените неимуществени вреди. При постановяване на крайното си разрешение относно справедливия размер на обезщетението съдът е взел предвид, че по делото не се установява в резултат на повдигнатото и поддържано обвинение да са настъпили увреждания, имащи трайна последица за физическото и психическото здраве на В. И. В..
Прието е, че МВР е легитимирано да отговаря по предявения иск, тъй като разследващите органи, които се намират в служебно правоотношение с Министерството, при разследване на престъпленията са независими и вземат решенията си по вътрешно убеждение, ръководейки се от закона, макар и да действат под ръководството и надзора на прокуратурата. Поради което ответниците по иска МВР и ПРБ следва да бъдат осъдени да заплатят определеното обезщетение за неимуществени вреди в размер на 1 000 лв. при условията на солидарност.
Касаторът МВР счита, че въззивното решение е недопустимо, доколкото исковата претенция на В. И. В. е насочена срещу нелегитимарана страна. Твърди се, че разследващите полицаи /дознателите/ са служители в областните дирекции на МВР, поради което Столична дирекция на Вътрешните работи /СДВР/ е легитимирана да отговаря за незаконосъобразните действия на служителите си. Настоящият състав намира, че атакуваното решение е валидно и допустимо. Разследващите и полицейските органи са легитимирани да отговарят за действията или бездействията си, от които са настъпили вреди, доколкото те са правозащитни органи по смисъла на чл. 2 ЗОДОВ. За действията или бездействията им във връзка с незаконно обвинение отговаря МВР, с което разследващите и полицейски органи се намират в служебни правоотношения. Обстоятелството, че разследващата дейност се осъществява от отделни, обособени като самостоятелни юридически лица в МВР структури /дирекции и др./ дава възможност на ищеца да предяви иска си и пряко срещу правосубектното юридическо лице – в този смисъл решение № 253/27.10.2016 г. по гр.д. № 457/2016 г. по описа на ВКС, III г.о. Изложеното представлява само една допълнителна възможност за ищеца, доколкото МВР е страна по служебното правоотношение с правозащитните органи разследващи полицаи. Същите доводи се поддържат от касатора и във връзка с твърдението му, че се осъществява основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Счита,че решението на въззивния съд относно материално-правната легитимация на МВР противоречи на решение № 317/08.04.2009 г. по гр.д. № 193/2008 г. по описа на ВКС, I г.о., решение № 184/26.05.2015 г. по гр.д. № 7127/2014 г. по описа на ВКС, IV г.о., решение № 106/20.04.2016 г. по гр.д. № 4898/2015 г. по описа на ВКС, IV г.о. Претендираното основание не се осъществява. Първото решение е постановено по реда на чл. 218а, ал. 1, б. „а“ ГПК /отм./, а останалите две, постановени по реда на чл. 290 ГПК не се съдържа противоречиво разрешаване. Както вече беше посочено, искът за обезщетяване на вреди от незаконно обвинение може да бъде предявен както против МВР, така и против съответната структура, в която е назначен разследващия орган. Поставен е и следния въпрос „Не следва ли отговорността на държавата да се носи от нейни органи – самостоятелни юридически лица, включени в структурата на изпълнителната власт, която по своята същност представлява самостоятелно юридическо лице, в случай че вредите произтичат от акт, действие или бездействие на техни служители?“, по отношение на който се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Настоящият състав не споделя доводите на касатора. На първо място въпросът не отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото цели получаване на различно разрешение по оплакването за недопустимост на въззивното решение, а друга страна директно оспорва правните изводи на съда. На второ място въпросът относно процесуалната легитимация на структурите в МВР предвид правно-организационното им разрешение е разрешен в цитираната практика на ВКС. Не следва да се пропуска да се отбележи и че за допускане на касационно обжалване на цитираното основание касаторът следва да изложи и аргументира становище защо счита, че поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а бланкетното посочване на законовата разпоредба не е достатъчно.
Като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК В. И. В. поставя въпроса „Налице ли е свръх петитум, когато съдът осъжда двама ответници за сума по-голяма от предявеният спрямо единият ответник иск при положение, че в решението си съдът не е посочил поотделно размерът на дължимата от всеки ответник сума?‘. Този въпрос не е бил разрешаван от въззивния съд, респективно не е обусловил решаващата му воля. Исковете са разгледани от съда в съотношението и размерите, каквито са предявени от самия касатор, поради което не може да се приеме, че съдът се е произнесъл извън рамките на търсената защита. Касторът счита, че въззивният съд се е произнесъл по въпроса „Спазен ли е принципът на справедливостта по чл. 52 ЗЗД, след като не са взети предвид и не са изложени в мотивите на решението част от фактите, имащи значение за определянето на по-голям размер на обезщетението?“ в противоречие с решение по гр.д. № 1107/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о. и решение № 50 от 22.06.2016 г. по гр.д. 4675/2015 г. по описа на ВКД, IV г.о. Съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да обсъди всички доказателства, имащи отношение към приложението на чл. 52 ЗЗД, като изложи съображения какво приема за установено и въз основа на кои доказателства, да извърши преценка на установените релевантни обстоятелства и да посочи какво е тяхното значение за определяне на обезщетението по справедливост. Съдът е извършил обоснована преценка на установените по делото факти и значението им за определянето на справедливия размер на дължимото обезщетение. Обстоятелства, които не са установени или са счетени за нерелевантни към конкретената претенция, не са били предмет на разглеждане. Несъгласието с крайното разрешение на съда не е основание за допускане на касационно обжалване, а оплакване срещу правилността на решението. Поставен е и въпросът „Каква е целта на обезщетението за неимуществени вреди в хипотезата на чл. 2 ЗОДОВ и дали разликата в целите влияе на преценката на съда при определянето на обезщетението?“, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с решение № 480/23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. по описа на ВКС, IV г.о. Непоколебимо в практиката и теорията се приема, че обезщетението за неимуществени вреди няма компенсаторна функция предвид характера на засегнатите блага и обстоятелството, че те не могат да бъдат възстсновени. Така поставен въпросът е общотеоретичен и не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, които са конкретни и почиват на установените по делото факти.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2320/10.11.2017 г. по в. гр. д. № 14/2011 г. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: