2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 905
гр. София, 22 ноември 2018 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 2263 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ответника Е. Р. Х. срещу решение № 54/21.02.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 11/2018 г. на Хасковския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено, в обжалваната пред окръжния съд част, първоинстанционно решение № 645/27.10.2017 г. по гр. дело № 1585/2016 г. на Хасковския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на ищеца „П. б. (Б.)“ ЕАД сумата 7 963.50 лв., представляваща обезщетение по чл. 59 от ЗЗД „под формата“ (в размер) на наем за периода 04.03.2016 г. – 24.07.2016 г. за имот № …. и имот № …., ведно със законната лихва върху сумата от 01.08.2016 г. до окончателното ? изплащане.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирана за това страна срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът „П. б. (Б.)“ ЕАД не е подал отговор на жалбата.
В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) следва ли ищецът да направи изрично искане за установяване на сумата, с която се е обеднил, и тази, с която ответникът се е обогатил, да представи доказателства в тази насока и да проведе главно и пълно доказване на тези суми, т.е. доказвайки иска си, ясно и безспорно да установи коя е по-малката измежду тях, за да му бъде присъдена; и 2) на какъв принцип назначеното вещо лице следва да изготви заключението си – абстрактно – на база офертни обяви за наем на недвижими имоти, публикувани в средствата за масово осведомяване, медии или интернет-сайтове на агенции за недвижими имоти, или на база пазарна наемна цена. Жалбоподателят навежда допълнителните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд е разрешил тези въпроси в противоречие с практиката (включително задължителната) на ВКС и ВС, но без да сочи конкретни актове в тази връзка; както и че тези въпроси са от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като твърди, че по тях има противоречива практика и те имат важно значение в областта на облигационното право, поради което следва да бъдат решени трайно и едностранчиво с цел яснота и сигурност при евентуални облигационни спорове.
Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е приел, че правото на обезщетение по чл. 59 от ЗЗД възниква при наличието на следните кумулативно предвидени предпоставки: да е налице обедняване на ищеца, обогатяване на ответника, връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, липса на правно основание за обогатяване на ответника и липса на друга възможност за обеднилия се да се защити. Когато се претендира обезщетение за лишаване от ползване на недвижим имот, правото на обезщетение за собственика е обусловено от неоснователното ползване на имота от трето лице. В този случай обогатяването на неоснователно ползващия имота се изразява в спестените средства за наем на имота, а обедняването на собственика – в пропуснатата възможност за получаване на наем от него. Окръжният съд е приел за установено, че ищецът по настоящото дело се легитимира като собственик на двата процесни имота с две постановления за възлагането им от 19.02.2014 г. по изп. дело № 20138750400574 на ЧСИ с рег. № 875, както и че ответникът-касатор е ползвал без основание двата имота през процесния период 04.03.2016 г. – 24.07.2016 г. Въз основа приетото по делото заключение на съдебно-техническата експертиза, въззивният съд е установил, че средният пазарен наем за двата имота за този период възлиза на присъдената сума 7 963.50 лв., като по гореизложените съображения е приел, че с нея жалбоподателят-ответник се е обогатил за сметка на ищеца.
Съгласно трайно установената практика на ВКС (решение № 252/23.01.2015 г. по гр. дело № 2858/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 55/28.02.2012 г. по гр. дело № 652/2011 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 131/27.10.2009 г. по търг. дело № 268/2009 г. на І-во търг. отд. на ВКС, решение № 267/20.01.2010 г. по гр. дело № 13/2013 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС, решение № 677/05.11.2010 г. по гр. дело № 1822/2009 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС), фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД е изпълнен, и когато обогатяването на ответника се изразява в спестяване на разходи за сметка имуществото на претърпялото обедняване лице, т. е. обогатяването и обедняването произтичат от единството на фактическия състав, който поражда едното и другото. За възникване на вземането за връщане на неоснователно обогатяване не е необходимо ответникът да е развил дейност и реализирал приходи, и това, че не е получил наемна цена или друг доход не го освобождава от отговорността да обезщети собственика, след като се намира в неговия имот без правно основание, а последният е лишен от възможността да ползва собствения си имот, в това число и да реализира приходи от него. Когато собственик на имот е лишен от неговото ползване, доколкото същият се държи и ползва от друго лице – несобственик, обедняването на собственика се изразява в пропуснатите от него наемоподобни доходи, които би получавал при отдаването под наем на имота, които следва да се определят съобразно действащите за периода пазарни наемни цени за конкретния имот. Същевременно неоснователното обогатяване на лицето, което държи имота, се изразява в облагодетелствуването му със спестения от него наем, който би плащал за ползване на имота през този период. В тези случаи обедняването на собственика и обогатяването на ползващия се от вещта се определя от една и съща сума – средномесечения пазарен наем за този вид имоти.
Видно от гореизложеното, същото е приел и въззивния съд по настоящото дело, поради което – предвид съобразяването на обжалваното въззивно решение с трайно установената практика на ВКС, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, няма основание касационното обжалване да се допуска по първия формулиран от жалбоподателя правен въпрос. Този въпрос – също предвид цитираната практика на ВКС, е и неотносим към разглежданата хипотеза на неоснователно обогатяване по чл. 59 от ЗЗД – обогатяване на ползващия без основание недвижим имот несобственик, за сметка на лишения от ползата от имота собственик, тъй като при тази хипотеза, както стана ясно, обогатяването и обедняването се съизмеряват с една и съща сума – средната пазарна наемна цена на имота, а не са различни суми, които (и двете) ищецът да следва да доказва, каквато е постановката на въпроса.
Няма основание касационното обжалване да се допуска и по втория формулиран от жалбоподателя правен въпрос, тъй като такъв въпрос не е обсъждан в мотивите към обжалваното въззивно решение, съответно – той не е обусляващ правните изводи на въззивния съд за уважаването на предявения по делото иск. Следва да се отбележи и че в настоящото производство по чл. 288 от ГПК касационната инстанция не обсъжда доказателства, респ. – недопустимо е да обсъжда правилността на самото експертно заключение – предвид оплакванията в касационната жалба, възпроизведени и в изложението на касатора. Освен това, формулираният в последното втори правен въпрос е и лишен от смисъл, тъй като средната пазарна наемна цена на недвижим имот, установявана с помощта на вещо лице, е възможно да бъде определена от експерта по различни методи, един от които е методът на пазарните сравнения (на пазарния аналог), при който за база се вземат предвид именно публично известни офертни обяви и/или договори за наем на недвижими имоти (в тази връзка – също решение № 252/23.01.2015 г. по гр. дело № 2858/2014 г. на ІІІ-то гр. отд. на ВКС).
В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от жалбоподателя общи и допълнителни основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 54/21.02.2018 г., постановено по възз. гр. дело № 11/2018 г. на Хасковския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: