1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 908
С., 26.06. 2012 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети юни, през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 89 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от И. Д. Т., Д. Я. Т. и Н. Я. Т., всички от [населено място], чрез пълномощника си адв. Н. А. от АК-П., против въззивно решение № 1305 от 07.10.2011 г., постановено по в.гр.д. № 1317/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, VІ граждански състав, с което като е потвърдено решение № 512 от 16.02.2011 г. на Пловдивския районен съд, постановено по гр.д. № 10357/2009 г., са отхвърлени предявените в обективно и субективно съединение искове от касаторите срещу С. М. Т., С. Й. А. и Д. Й. Д., всички от [населено място], с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за заплащане на сумите, получени без основание, както следва: 12 000 лв. – частично от обща сума в размер на 26 000 лв., представляваща заплатена продажна цена на магазин в [населено място] от страна на наследодателя на ищците, сумата от 210 лв. – за направа на тротоарни плочки от наследодателя на ищците пред магазина, заплатен данък сгради за отделните години от 1998 до 2004 г., в общ размер от 252,22 лв., сумата от 760 лв. – такса по съставяне на акт обр. 16 и сумата от 1 800 лв., представляваща присъдени разноски по гр.д. № 2016/2003 г. на Пловдивския окръжен съд, като погасени по давност.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове като погасени по давност, съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставеният правен въпрос е за началния момент, от който започва да тече давността за упражняване правото на иск и по-конкретно, дали тази давност е била прекъсната с направеното от ищците възражение по предходно дело, по което съдът се е произнесъл по претенцията за упражняване право на задържане върху процесния имот до заплащане на определени суми за извършени от наследодателя на ищците подобрения в процесния магазин. Представена е съдебна практика – ППВС № 1/1979 г., т. 7, решение № 3742 от 31.10.1983 г. по гр.д. № 2288/1983 г. на ВС, І г.о. и решение № 663 от 05.12.2005 г. по гр.д. № 444/2005 г., І г.о. на ВКС.
Ответниците по касационната жалба С. М. Т., С. Й. А. и Д. Й. Д., всички от [населено място], чрез пълномощника си адв. Н. Ч. от АК-П. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразяват становище за неоснователност на касационната жалба, както и за липсата на основанията за допускането й до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – отхвърлени искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявените в обективно и субективно съединение искове с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, въззивният съд е приел, че същите са погасени по давност, каквото възражение своевременно е направено от ответниците. Приел е, че през 1995 г. между наследодателя на ищците Я. Т. и първата ответница С. Т. са били налице договорености за бъдещо закупуване от Т. на 1/3 идеална част от магазин в [населено място], с оглед на които договорки са предприети и направени разходи от наследодателя на ищците и тъй като същите са извършени в периода 1995 г. – 2004 г., а исковата молба е предявена на 08.09.2009 г., след изтичане на петгодишния давностен срок по чл. 110 ЗЗД, съдът е приел, че те са погасени по давност и ги е отхвърлил. Съдът е разгледал и направеното от ищците възражение, че с предявяване на вземанията под формата на възражение по приключилото гражданско дело № 1057/2002 г. на ПРС, давността по отношения на тях е прекъсната, което е приел за неоснователно, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 116, б.”б” ЗЗД, ако възражението не бъде уважено или не бъде разгледано по същество, ефектът на прекъсването на давността отпада, какъвто е настоящия случай. Приел е също така, за неоснователно твърдението на ищците, че давностният срок е прекъснат, поради признание на вземането от длъжника, във връзка с подписаната разписка от ответницата С. Т. за заплатени от Я. Т. вноски за закупуване на имота, която е без дата, но със сигурност може да се предположи, че този документ е съставен най-късно пред 1999 г., тъй като сумите в него са отразени в неденоминирани лева и дори да се приеме, че по отношение на това вземане давността е прекъсната през 1999 г., то към 2009 г., когато са предявени исковете, петгодишният давностен срок пак е изтекъл/117, ал. 1 ЗЗД/.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК следва правният въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, значим за изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, когато тази практика е задължителна, а това са – Постановленията на Пленума на Върховния съд, Т. решения на Общото събрание на гражданската и търговската колегии на Върховния касационен съд и решенията на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Затова незадължителната практика на Върховния касационен съд, доколкото е все пак противоречива, мястото й е в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК/ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 2 и т. 3/. В конкретния случай е посочено, че въззивното решение е постановено в противоречие с приетото в посочените по-горе и представени съдебни решения на ВКС/ВС, поради което в случая основанието за допускане на касационния контрол е по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Не са налице основанията, посочени в изложението на касатора за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т. 1, т. 2 и т.3 ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Поставеният материалноправен въпрос относно началния момент, от който започва да тече давността за упражняване правото на иск и по-конкретно, дали тази давност е била прекъсната с направеното от ищците възражение по предходно дело, по което съдът се е произнесъл по претенцията за упражняване право на задържане върху процесния имот до заплащане на определени суми за извършени от наследодателя на ищците подобрения в процесния магазин, е обусловил изхода на делото, но на него въззивният съд е дал отговор, визиран по-горе, в синхрон с установената съдебна практика, в т.ч. и приложената по делото. Следва да се отбележи, че в случая евентуалната неправилност на тези изводи на въззивния съд би представлявала основание за касиране на въззивното решение, поради необоснованост, съгласно разпоредбата на чл. 281, т. 3 ГПК, но не представлява основание за допускане до касационно обжалване. Основанието за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т. 3 ГПК е заявено бланкетно, а такова би било налице, ако произнасянето на съда по поставения правен въпрос би допринесло за развитие на правната наука, ако представлява нов принос в прилагането на закона, ако е свързано с тълкуване на закона – на неясни и непълни правни норми, с цел еднаквото им и безпротиворечиво прилагане от съдилищата, както и уеднаквяване на противоречива съдебна практика, какъвто не е настоящият случай, тъй като съдът е дал отговор на поставения правен въпрос като се е ръководел от закона и установената съдебна практика, която не следва да бъде променяна, а правните норми са ясни и не се нуждаят от тълкуване, поради което не следва да бъде допуснато касационното обжалване и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1-3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход на спора на ответниците по жалбата следва да се присъдят направените разноски за настоящото производство в размер на 400 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1305 от 07.10.2011 г., постановено по в.гр.д. № 1317/2011 г. на Пловдивския окръжен съд, VІ граждански състав, по касационната жалба с вх. № 26166 от 18.11.2011 г. на И. Д. Т., Д. Я. Т. и Н. Я. Т., всички от [населено място].
ОСЪЖДА И. Д. Т., Д. Я. Т. и Н. Я. Т., всички от [населено място] да заплатят на С. М. Т., С. Й. А. и Д. Й. Д., всички от [населено място], направените разноски за касационното производство в размер на 400/четиристотин/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: