О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 908
гр.София, 11.08.2010 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на пети август две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЯ ЗЯПКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
ОЛГА КЕРЕЛСКА
разгледа докладваното от съдията Декова
гр.дело №406 по описа за 2010год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от С. Й. Ч. от гр. П., срещу решение от 05.11.2009г., постановено по гр.д. №598/2009г. на Пловдивски апелативен съд, с което след частична отмяна на решение от 27.04.2009г., постановено по гр.д. №2880/2002г. на Пловдивски окръжен съд, са отхвърлени предявените от С. Й. Ч. искове с правно основание чл.49 ЗЗД.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по жалбата О. А. оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването, с обжалвеам интерес над 1000лв. и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира:
С въззивното решение са отхвърлени предявените от С. Й. Ч. срещу О. А. искове с правно основание чл.49 ЗЗД за заплащане на сумата 130 000лв., частично заявена от сумата 130 202,10лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в разликата в стойността на предвидени строително-монтажни работи към 01.01.1997г. и към 29.10.2002г., в причинна връзка с издаването на незаконосъобразен административен акт от О. А. от 10.01.1997г., съставляващ отказ за одобряване на архитектурен проект „М” в гр. А., и следващия мълчалив отказ за издаване на законосъобразен акт съобразно указанията, дадени с решение от 27.11.1997г. по ахд№2167/1997г. на Пловдивски окръжен иск; както и иск за обезщетение на имуществени вреди в размер на заплатения от нея наем за друг търговски обект през периода 01.01.1997г.-01.11.1997г. в причинна връзка със същия незаконосъобразен отказ за одобряване на архитектурен проект и следващ мълчалив отказ, за разликата над 1 236,50лв. до 7 100лв., предявен като частичен от сумата 7 166лв. По правната квалификация на иска има произнасяне на ВКС, с което е съобразено въззивното решение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът С. Ч. , за да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.2 ГПК, сочи, че с въззивното решение и приложеното решение №571 от 15.05.2006г. на ВКС, Іг.о. противоречиво е разрешен въпросът дали подлежат на репариране пропуснатите ползи. С приложеното решение е прието, че на репариране подлежат само действително настъпилите вреди, чийто стойностен адекват/при имуществената вреда/ е строго определен и в пряка връзка с обективното им рефлектиране в имуществената сфера на увредения. В тази връзка е прието, че обезщетение за пропуснати ползи може да бъде присъдено само дотолкова, доколкото бъде доказано в процеса, че за посочения период сигурно е могла да бъде реализирана имуществена облага, от която претендиращия вредата е бил лишен. С въззивното решение по първия иск този въпрос не е разрешен, а с решението за частично уважаване на втория иск този въпрос е разрешен в съответствие с представеното решение на ВКС. Не е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: не съставлява ли вреда и тогава, когато имуществената сфера не е била попълнена, поради създадени за това пречки. По приложението на чл.45 и чл.51, ал.1 ЗЗД има установена съдебна практика, която не се нуждае от промяна. В съдебната практика няма колебание, че на определяне и присъждане подлежат всички вреди, които са настъпили или могат да настъпят в бъдеще, като пряка и непосредствена последица от непозволеното увреждане. Те могат да бъдат неимуществени, както и имуществени – накърнение на съществуващи права или вещи, или такива, които може да придобие след увреждането.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът С. Ч. , за да обоснове допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, сочи, че решението е в противоречие с Тълкувателно решение №3/2004г. по т.д. №3/2004г. на ОСГК на ВКС по въпроса за началния момент на изискуемостта на вземането за обезщетение от незаконни актове на администрацията. Позовава се и на Решение №609 от 17.05.1993г. по гр.д. №986/1992г. на ВС, ІVг.о. Въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената съдебна практика. С обстоятелството, че след отмяната на незаконния отказ да се одобри архитектурния проект, е последвал мълчалив отказ, който не е обжалван от Ч. , съдът е обосновал извод, че ищцата е могла да предотврати, респ. да намали вредите, причинени от незаконосъобразното бездействие от страна на администрацията да се произнесе след връщане на преписката от съда.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 05.11.2009г., постановено по гр.д. №598/2009г. на Пловдивски апелативен съд, по касационна жалба на С. Й. Ч.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: