О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 909
гр.София, 04.07.2011г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и трети юни две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 776/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 210 от 04.02.2011 г. по гр.д.№ 1220/ 2009 г. С посоченото решение е потвърдено решение на Софийски градски съд по гр.д.№ 1483/ 2007 г., като по този начин е уважен предявеният от А. Д. А. против П. на Република България иск, квалифициран по чл.2 от ЗОДОВ, за сумата 8 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди, търпени в резултат на неоснователно повдигнато срещу ищеца обвинение за извършено престъпление по чл.282 ал.3 от НК. За разликата до пълния предявен размер от 50 000 лв исковата претенция е отхвърлена.
Въззивното решение е обжалвано и от двете страни по делото.
Ищецът А. Д. А. атакува частичното отхвърляне на иска. За да обоснове искането за допускане на касационно обжалване, касаторът-ищец се позовава на наличие на противоречива практика по въпроса за определяне на справедливия размер на обезщетението с оглед разпоредбите на чл.4 от ЗОДОВ и чл.52 от ЗЗД. Твърди, че в различни случаи съдилищата определят този размер в широки граници, което обуславя извод за наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 т.2 от ГПК. Поддържа още, че в противоречие с ТР № 3/ 2005 г. въззивният съд не е съобразил всички обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението. Заявява, че имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото и разрешените от въззивния съд въпроси подлежат ли на доказване с гласни доказателства отрицателни факти и факти, свързани със съществуването на договор и причините за прекратяването му, както и необходими ли са специални знания за да се установи причинна връзка между водено наказателно производство и търпян от обвиняемото лице инфаркт. На тези основания моли обжалването да бъде допуснато.
П. атакува въззивното решение в осъдителната му част. В нейното изложение на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди, че при постановяване на решението въззивният съд, в противоречие с Постановление на Пленума на Върховния съд № 4 от 23.12.1968 г., не е преценил всички обстоятелства за размера на вредата, а в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС било присъдено обезщетение за вреди, които не стоят в причинна връзка с незаконното обвинение. По първия въпрос (за справедливия размер на обезщетението) касаторът поддържа, че има и противоречива съдебна практика, тъй като в сходни случаи съдилищата определяли обезщетението за неимуществени вреди в широки граници.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбите за допустими. Исканията и на двете страни за допускане на касационно обжалване на решението обаче съдът намира за неоснователни.
За да постанови същото, въззивният съд е приел, че през месец юли 1999 г. срещу ищеца е било повдигнато обвинение за извършени престъпления по чл.277 ал.1 от НК и чл.282 ал.3 от НК, като наказателното производство срещу него е продължило до 25.05.2005 г., когато с влязла в сила оправдателна присъда е бил признат за невинен в извършването им. В рамките на този период, през 2003 г., ищецът е прекарал миокарден инфаркт, за който няма данни да е причинен от незаконното обвинение. Прието е, че като пряка причина от повдигнатото незаконно обвинение ищецът е търпял неимуществени вреди, за които е счетено, че сумата от 8 000 лв съставлява справедлив размер на дължимото обезщетение. Отчетени са тежестта на обвинението, продължителността на производството, свидетелските показания за негативните последици от обвинението върху начина на живот на ищеца, психиката му и социалните му контакти.
При тези мотиви на въззивния съд повдигнатите от страните въпроси обуславят въззивното решение, но не са разрешени нито в противоречие с практиката на ВКС, нито при условията на противоречива практика, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Д. на касатора – ищец, че съществува противоречива съдебна практика за критериите, по които се определя размер на обезщетението за неимуществени вреди от незаконно обвинение в извършено престъпление, не е подкрепен с доказателства. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, извод за наличие на противоречива практика може да се направи само при противоположно разрешаване на един и същ правен въпрос в две влезли в сила съдебни решения. Касаторът е този, който следва да установи наличието на такива. В случая касаторът се позовава на решения на Софийски апелативен съд по гр.д.№ 392/ 2010 г., на Пловдивски апелативен съд по гр.д.№ 760/ 2006 г. и на Шуменски окръжен съд по гр.д.№ 967/ 2005 г., които няма данни да са влезли в сила, т.е. от тях не може да следва извод за наличие на противоречива практика. Единствено приложеното от касатора – ищец решение на ВКС, І г.о. по гр.д.№ 931/ 2006 г. е влязло в сила, но то не разрешава правния въпрос за критериите за определяне на размерът на обезщетение за неимуществени вреди от незаконно обвинение по начин, различен от този в обжалваното решение. Критериите са едни и същи и в двете решения, но по делото на ВКС те са различни – по-голяма е тежестта на обвинението и доказаните вредни последици от него върху личността на подсъдимия са в значително по-голям обем. Установено е било също, че в резултат на незаконното обвинение ищецът е бил дисциплинарно уволнен – последица, която в настоящето производство не е настъпила. Така че различният размер на обезщетението по двете дела не обуславя извод за наличие на противоречива практика, щом критериите за това са еднакви, но по едно от делата установените обстоятелства имат различна тежест в сравнение с другото.
Неоснователни са и доводите на касатора – ищец, свързани с процесуалноправният въпрос за способите за доказване на причинната връзка между водено срещу едно лице наказателно преследване и заболяването инфаркт. Този въпрос няма значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, такова значение може да има правен въпрос, по който няма практика или има неправилна практика или остаряла такава, нуждаеща се от осъвременяване. Случаят не е такъв, тъй като по въпроса с какви доказателства се установява на генезата на едно заболяване има трайно установена практика, която е съобразена от въззивния съд. Това може да стане и със свидетелски показания, но право на съда е да прецени дали те са достатъчни, за да се счете фактът за безспорно установен.
Що се касае до процесуалноправните въпроси за допустимостта на свидетелските показания за установяване на отрицателни факти и за съществуването на договорни отношения и причината за прекратяването им, то те не обуславят въззивното решение. Въззивният съд не е приел недопустимост на свидетелските показания за посочените факти, (както твърди касаторът ищец), а е приел, че гласните доказателства не са достатъчни, за да се приемат твърденията на ищеца за доказани. Преценката на доказателствата, осъществена от въззивния съд, не може да бъде контролирана в производството по чл.288 от ГПК, където се поставят на обсъждане само правните му изводи. И тъй като извод за недопустимост на свидетелските показания няма, горепосочените процесуалноправни въпроси не обуславят въззивното решение. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г., такива въпроси не могат да бъдат основание за допускане на обжалването.
Твърдението на касатора – ищец, че въззивният съд не е съобразил всички обстоятелства, които са от значение за определяне на размера на обезщетението, не е въпрос по чл.280 от ГПК. Това е довод за процесуално нарушение, който в производството по чл.288 от ГПК не подлежи на обсъждане.
Неоснователно е и искането за допускане на касационно обжалване на П.. Повдигнатият правен въпрос за справедливия размер на обезщетението не е разрешен от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4 от 1968 г. Въззивното решение е изцяло съобразено с дадените в постановлението указания, като са обсъдени всички конкретни обстоятелства, установени във връзка с обвинението и задържането на ищеца, промененото отношение на околните към него и ефектът върху живота му. Изводите в решението са изградени при спазване на задължителната практика на ВС, а не в противоречие с нея.
Относно твърдяното противоречие с ТР № 3 от 2005 г. на ОСГК на ВКС съдът приема, че и представителят на прокуратурата не е формулирал надлежен въпрос, който да е годно основание за допускане на обжалването. Твърдението, че въззивният съд е присъдил обезщетение за вреди, които не са пряка последица от незаконните действия на правоприлагащите органи на държавата, е довод за порок на съдебния акт по чл.281 т.3 от ГПК. Тези доводи не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 от ГПК, а само ако обжалването е вече допуснато и делото бъде разгледано по същество.
По въпроса за критериите за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди не се доказват и твърденията на касатора – ответник за наличие на противоречива практика. Такава не може да бъде обоснована с приложеното от него решение на ВКС, ІІІ г.о. по гр.д.№ 650/ 2008 г., тъй като и в него, и в обжалваното решение, са съобразени едни и същи критерии като основание за определяне на обезщетението като справедливо. Разликата в размера не обуславя извод за противоречия в практиката, тъй като критериите са приложени от съдилищата в съответствие с конкретно установените факти по делото, свързани с тези критерии – делото на ВКС касае обезщетяване на вреди от наказателно преследване продължило 2 години и 3 месеца (а не 6 години), при обвинение за по-леко наказуемо престъпление и е естествено размерът на обезщетението да е по-малък (3 000 лв) отколкото определеният в настоящето производство. Същото важи и за представеното от касатора ответник решение на ВКС, ІІ г.о. по гр.д.№ 1706/ 2008 г. По него е определено обезщетение от 5 000 лв по обвинение в по-леко наказуемо престъпление, наказателното производство за което е продължило малко над 3 години, но при значително по-тежка мярка за неотклонение (домашен арест). Разликата в размерът на обезщетенията е закономерна, а не доказателство, че практиката е противоречива.
Касателно приложеното от касатора-ответник решене на П. по гр.д.№ 912/ 2003 г., съдът отбелязва, че със същото предявения иск по чл.2 от ЗОДОВПГ е отхвърлен. Не може да става дума, че това решение установява противоречива практика на съдилищата при определяне на размерът на обезщетенията за неимуществени вреди по ЗОДОВ, след като с него не е присъдено никакво обезщетение. А относно решението на СГС по гр.д.№ 771/ 2008 г., представеното по делото копие съдържа отметка, че то е частично отменено. Не е ясно обаче коя част касае отмяната и в коя част решението е оставено в сила, за да може съдът да направи изводи за противоречива практика. Както бе отбелязано, такава може да има само между влезли в сила решения.
Поради това съдът приема, че по исканията и на двете страни в производството не са налице предпоставките за допускането на обжалваното решение до касационен контрол и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Софийски апелативен съд № 210 от 04.02.2011 г. по гр.д.№ 1220/ 2009 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: