4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
гр. София, 27 януари 2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. В. Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 176 по описа за 2016 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. Л. К. против решение № 3900/27.08.2015 г., постановено по гр.д.№ 380/2015 г. от състав на Окръжен съд – Благоевград.
Ответниците по касационната жалба я оспорват, с писмен отговор.
С въззивното решение, съдът се е произнесъл по иск с правно основание чл.422 ГПК, като е приел, че същия е основателен. Във връзка с твърденията на ищеца и правната квалификация на предявения иск, състава на въззивния съд е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 365 ал. 1 от ЗЗД, с договора за спогодба, страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Съдът е приел, че в тежест на ищците е да докажат съществуването на вземането си по спогодбата, сключена между страните, по силата на която за ответника е възникнало задължението за заплащане на парична сума общо в размер на от 24 105.00 евро на два пъти, както следва: 12 050.00 евро – на 15.04.2010 г. и на 15.09.2010 г. – сумата от 12 055.00евро. Въззивният съд е спеделил изводите на първоинстанционния съд, че в производството по установяване на вземанията по договор за спогодба не подлежат на изследване действителните каузални отношения между страните, уредени с договора за спогодба, а единствено дали е налице изпълнение на валидно поето задължение по този договор, тъй като ако договорът за спогодба е валиден, съдът е длъжен да се съобрази с неговото съдържание и да зачете неговия материално-правен ефект, тъй като спогодбата е релевантен юридически факт. По отношение на материално-правните последици от договора за спогодба, съдът е приел, че страните по този договор взаимно се задължават да считат, че правното положение е прогласеното в договора за спогодба, като се въздържат занапред от всякакво негово оспорване, както и че занапред ще спазват такова поведение, което отговаря на установеното с договора правно положение, като в това отношение се е позовал на разпоредбата на чл. 20а ЗЗД, съгласно която договорът за спогодба има силата на закон за страните по този договор.
От фактическа страна, въззивният съд е приел, че страните не спорят относно обстоятелството на подписване на спогодбата между наследодателя на ищците и ответника по делото. Прието е, че ответникът е признал, че на 22.07.2011 г. от негово име е преведена сумата от 4 000.00 лева, в изпълнение на поетото по договора за спогодба задължение, като е прието, че ответникът не е установил с доказателствата по делото, че не дължи претендираната сума, тъй като има насрещно изискуемо вземане от наследодателя на ищците. Прието е за установено, че вземането срещу ответника е цедирано от търговско дружество на наследодателя на ищеца по делото, като ответникът, подписвайки спогодбата с физическото лице – наследодател на ищците, е бил уведомен за извършената цесия, като възраженията на ответника в тази насока са счетени от състава на въззивния съд за неоснователни. Въз основа на горното, съдът е направил извод, че спогодбата е действителна и е породила валидно правно действие. По отношение на останалите възражения на ответника, съдът е приел, че не се установява от доказателствата по делото наличието на вземане на ответника към ищците, произтичащо от отношенията им с търговското дружество, цедирало вземането си.
В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на основанията по чл.280, ал.1 ГПК, относно допустимостта на касационното обжалване.
Първия процесуалноправен въпрос, касае задължението на съда да се произнесе по открито производство по оспорване на частен документ – договор за цесия, с диспозитив в съдебното решение. Съдът не е приел, че не дължи произнасяне по направеното оспорване, но е приел, че въззивното решение, постановеното при първото въззивно разглеждане на спора е влязло в сила по отношение на произнасянето на съда, с което е прието за неоснователно искането с правно основание чл.193 ГПК на С. Л. К., да се признае по отношение на М. М. Я. и Р. Я. Я. неистинността на договора за цесия от 26.11.2009 г. Съдът е приел това, тъй като решението по това дело не е обжалвано от С. К. пред ВКС и в тази част е влязло в сила. Предвид изложеното, въпросът, дали съда дължи произнасяне с диспозитива на съдебното решение е неоснователен, тъй като съдът е приел, че такова произнасяне се дължи, както твърди и касатора, но по съображения за наличие на влязло в сила съдебно решение в тази насока, не е постановил диспозитив по направеното оспорване. В тази насока, поставения правен въпрос е неотносим към производството по чл.288 ГПК, доколкото съдът не се е произнесъл по въпроса в насока, че не се дължи произнасяне по направеното оспорване по чл.193 ГПК. Останалите доводи на касатора, развити в тази насока, касаят интерпретация на фактите по спора и правни изводи, различни от тези, направени от въззивния съд и касаят оплаквания по съществото на спора, предвид доводи за неправилност на съдебното решение, но не и поставяне на правен въпрос, разрешен при наличието на касационните основания по чл.280, ал.1 ГПК. Твърди се, че е налице противоречива практика по правния въпрос относно задължителното съдържание на спогодбата на чл.365 ЗЗД, като се сочат решения на ВС и ВКС, както и определения на ВКС /които не представляват съдебна практика по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото с тях не се разрешава материалноправен спор – ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/. Не се сочи, в каква насока въззивният съд, в конкретния случай е изпаднал в противоречие с част или всички цитирани съдебни решения, доколкото те са постановени при различна фактическа обстановка и по всички тези спорове е направена различно тълкуване именно на фактите по тези спорове, които не са идентични с настоящия спор, от гледна точка на възприета фактическа обстановка. От друга страна, проверката на фактите по спора и възприетото от фактическа страна от въззивния съд не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото касае обосноваността, оттам и правилността на съдебното решение.
Поставя е правен въпрос, касаещ квалифицирането на договора за спогодба като такъв, като се сочи въпрос, следва ли да се търси задължително волеизявление, че с постигането на спогодбата страните прекратяват или избягват един възможген спор, като си правят взаимни отстъпки или е достатъчно търсене на чистото формулиране на общото понятие за договор, който единствено да бъде именован по този начин, т.е. като „спогодба”. При произнасянето на ВКС при първото касационно разглеждане на спора, този въпрос е разрешен, доколкото състава на ВКС е приел, че е налице договор за спогодба, като при връщането на делото за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, ВКС е дал задължителни указания да се изследва дали са погасени задълженията, поети с договора за спогодба. Така поставения правен въпрос е неотносим към настоящото производство, доколкото разрешения с касационното решение по същото дело въпрос не е допустимо да се пререшава при повторното касационно обжалване с настоящата касационна жалба.
По последния въпрос – продължава ли действието на предварителния договор и уговорките за парично разплащане в него след сключването на окончателния договор и установените с него права и задължения, въззивния съд не се е произнасял и не е формирал правни изводи, поради което същия въпрос е неотносим към производството по чл.288 ГПК, а освен това същия касае фактите по конкретния спор и не следва да се приема, че е правен въпрос, по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК.
Предвид изложеното, съдът счита, че не са налице касационни основания относно допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 3900/27.08.2015 г., постановено по гр.д.№ 380/2015 г. от състав на Окръжен съд – Благоевград.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.