О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№91
София, 27.02.2020 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети февруари през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА ЕМИЛИЯ ДОНКОВА
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 3325 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. И. Г. чрез пълномощника им адвокат В.М. против решение № 207 от 6.06.2019 г., постановено по гр.д. № 302 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Русе, с което е потвърдено решение № 410 от 13.03.2019 г. по гр.д. № 8719/2017 г. на Районен съд-Русе в частта за уважаване на предявения от Д. Д. Н. против М. И. Г. отрицателен установителен иск за собственост на 49/100 ид.ч. от апартамент № 3 на втория етаж във вх.А, от жилищен блок „Локомотив“ на [улица], [населено място], съставляващ имот с идентификатор *****, като на основание чл.537, ал.2 ГПК е отменен за посочените идеални части констативен нотариален акт за собственост № *, том *, дело № *, партида ДВР *, вх. рег. № **/2007 г. на СВ Р..
Д. Д. Н. е подал чрез пълномощника си адвокат Г. Г. писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК, в който оспорва наличието на основание за допускане на касационно обжалване и претендира възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване, касационният съд съобрази следното:
Въззивният съд е счел за неоснователно възражението за недопустимост на правния спор, поради сила на пресъдено нещо в производството по делба на процесния имот, между същите страни, защото са налице задължителни указания на ВКС в отменителното определение от 19.07.2018 г. по ч. гр. д. № 2663/2018 г.
Възприел изводите на първоинстанционния съд и е препратил към тях на основание чл.272 ГПК, като е приел са неоснователни доводите във въззивната жалба, излагайки съображения, че автентичността на ръкописния текст и подписа на саморъчното завещание от 9.03.2015 г. е установена от приетите по делото графологични експертизи, кредитирайки експертното заключение предвид специалните знания на вещото лице и обоснованите от него категорични изводи. Посочил е, че полагането на пръстов отпечатък при съставянето на нотариалното завещание няколко дни по-късно (след съставянето на процесното завещание), не може да се тълкува като доказателство, че датата не съответства на действителната, тъй като показанията на Н. А. П. и Т. П. С. установяват, че саморъчното завещание е било съставено преди идването на нотариуса и изготвянето на нотариалното завещание и че наследодателят не е имал промяна в намерението си да се разпореди безвъзмездно с 1/2 ид. ч. от имота в полза на ищеца. Съдът е счел, че тези показания не се опровергават от показанията на останалите разпитани по делото свидетели – посочени от ответницата, които нямат преки впечатления от последните дни от живота на наследодателя и показанията им са косвени и в противоречие с останалите данни по делото – и писмени, и гласни доказателства, поради което не следва да се ценят и въз основа на тях да се обосновават изводи относно релевантните факти. Направил е извод, че е налице многократно и категорично изразявана воля от страна на наследодателя за изготвянето на саморъчно завещание, нотариално завещание и при нотариално завереното пълномощно, която е недвусмислена и ясна – да се разпореди безвъзмездно с ? ид.ч. от имота в полза на ищеца.
Относно възражението, че завещанието е било отменено с подписването на 11.03.2015 г. на пълномощно, с което наследодателят е упълномощил Д. Н. да се разпорежда с имота, съдът е изложил съображения, че съгласно чл.38 от ЗН завещанието може да бъде отменено изрично с ново завещание или с нотариален акт, в който завещателят изрично заявява, че отменя изцяло или отчасти предишните си разпореждания. Т.е. последващата воля на завещателя трябва да е несъвместима с тази, изразена в първото по време завещание. Тогава, дори последващото завещание да не произведе действие, предходното се счита отменено (Решение № 172 от 1958 г. по гр. д. № 7739/57 г., IV г.о.). В случая, обаче, не е налице последваща воля на наследодателя, която да е несъвместима с тази, изразена в саморъчното завещание от 09.03.2015 г. Напротив, както първото, така и последващото завещание са в една и съща насока и свидетелстват за волята на наследодателя да се разпореди с ? ид.ч. от своя апартамент в полза на ищеца.
Окръжен съд-Русе е счел, че не следва да коментира извършената от съда служебна трансформация на имущество (не е наведено такова възражение от ответницата), която е довела до намаляване правата на собственост на ищеца, защото против отхвърлителната част на първоинстанционното решение не е депозирана жалба, то е влязло в сила в тази си част и от процесуална гледна точка е недопустимо влошаване положението на жалбоподателката (принципът reformatio in pejus).
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът М. И. Г. поставя въпросите:
1) допустим ли е последващ отрицателен установителен иск за собственост между същите лица и за същия имот за установяване по отношение на ответника, че не е собственик на целия процесен имот, а само на идеална част от него, при наличие на влязло в сила съдебно решение за делба между тези страни и за този имот, с което съдебно решение въпроса за съсобствеността върху имота е решен със СПН и след влизане в сила на решението за делба няма новонастъпили факти във връзка със собствеността;
2) следва ли съдът да кредитира експертно заключение, дадено по делото и да приеме за обосновани направените от експерта изводи, приш положение, че заключението е оспорено от страната по делото и това е наложило изготвяне на две допълнителни заключения ан вещото лице, които също са оспорени от страната своевременно;
3) следва ли съдът да назначи повторна съдебна експертиза в условията на чл.266, ал.3 ГПК при положение, че заключението на вещото лице не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност и е оспорено от страната своевременно или съдът може да основе своите фактически изводи на първоначалната и допълнителните експертизи, въпреки, че са оспорени от страната и в тях са допуснати съществени грешки, водещи до необоснованост и неправилност на изводите на вещото лице и възможно ли е необосновано и неправилно заключение на вещо лице да бъде поправено с назначаване на допълнителна експертиза, изготвена от същото вещо лице;
4) следва ли съдът да обоснове своите изводи, че завещанието на написано и подписано от конкретно лице, при положение, це съдебнографичната експертиза е оспорена като необоснована и има основателни съмнения в правилността на заключението, като това оспорване оборва категоричността на изводите на експерта;
5) следва ли съдът да приеме, че завещанието е отменено и завещателят не е имал воля да завещава имуществото си, посочено в саморъчното завещание, при положение, че е подписал след него нотариално заверено пълномощно за сделки на разпореждане с цялото му недвижимо имущество, включително и процесния имот предмет на завещанието;
6) към кой момент следва да се изчисли размерът на имуществото в СИО и това индивидуална собственост на завещателя в процесния имот – към момента на придобиване на имуществото и влагане в това на лични и на семейни средства или към момента на настоящото производство.
По първия въпрос липсва противоречие на въззивното решение с посочената от касатора практика на ВКС, тъй като тълкуването по същата касае преклудиране от силата на присъдено нещо правоизключващи, правоунищожаващи, правоотлагащи и правопогасяващи възражения, с които е разполагал ответник по иск към момента, в който тя се формира. Липсва и основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. второ ГПК с цел преценка допустимостта на въззивното решение, тъй като трайна и непротиворечива е практиката на ВКС /вкл. посочената в определение № 139 от 19.07.2018 г. по ч.гр.д. № 2663/2018 г. на ВКС, I г.о., с което е осъществен инстанционен контрол на постановено по настоящото дело прекратително определение/, че ищецът не е длъжен при предявяване на иск да изчерпи всички основания, от които извежда претендираното вещно право. Доколкото в случая с решението за отхвърляне на иска за делба е формирана сила на пресъдено нещо, че ищецът не е съсобственик на основание нотариално завещание от 13.03.2015 г., то в съответствие с практиката на ВКС въззивният съд е приел, че искът, по който правния интерес се обосновава с твърдения за притежание на права в съсобствеността на основание саморъчно завещание от 9.03.2015 г. не е преклудиран от силата на присъдено нещо и е процесуално допустим.
По втория, третия и четвъртия въпрос също се поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. От посочените актове единствено в решение № 243 от 31.05.2011 г. по гр.д. № 976/2010 г. на ВКС, I г.о. е дадено тълкуване, че „При оспорване подписа на представено завещание, в правомощията на съда е да назначи вещо лице графолог, което да установи дали подписът на завещателя е положен от него. Заключението може да бъде оспорено докато трае изслушването му. Според чл.200, ал.3 ГПК, при оспорване заключението на единичната експертиза съдът може да назначи друго, или повече вещи лица. Допълнителна експертиза се възлага когато заключението е непълно и неясно, за да се допълни и изясни депозираната експертиза, а повторна експертиза се назначава тогава, когато заключението не е обосновано и възниква съмнение за неговата правилност. Отказът на съда да изясни възникналите въпроси свързани с правилността на депозираната експертиза представлява процесуално нарушение. Действително, чл. 266 ГПК въвежда забрана за посочване на нови факти и доказателства във въззивното производство. Тази забрана обаче не се отнася за доказателствата, които първоинстанционният съд не е събрал поради допуснато процесуално нарушение.“ /останалите решения, на които се позовава касаторката не дават тълкуване по приложението на чл.200, ал.3 ГПК/. Въззивното решение не противоречи на формираната с решение № 243 от 31.05.2011 г. по гр.д. № 976/2010 г. на ВКС, I г.о. практика на ВКС, тъй като посоченото тълкуване е дадено при факти, различни от тези по настоящото дело – експертизата е била единственото доказателство за автентичността на саморъчното завещание и въпреки оспорването й, поради очевидно несъвпадане на подписите в завещанието и сравнителния материал, съдът е отказал да постави допълнителна задача или да назначи нова или разширена експертиза, докато в настоящия случай съдът е поставил две допълнителни задачи за изясняване на спорните въпроси и е събрал гласни доказателства на очевидец на написване на саморъчното завещание. Същевременно по приложението на нормата на чл.200, ал.3 ГПК е налице практика на ВКС /например решение № 542 от 7.02.2012 г. по гр.д.№ 1083/2010 г., IV г.о./, даваща тълкуване, че при действието на новия ГПК не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение, а допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение.
По петия и шестия въпрос касаторът М. Г. поддържа основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По петия въпрос е формирана практика на ВКС относно приложението на правните норми, уреждащи отмяната на завещание – изрично по чл.38 ЗН, мълчалива по чл.39 и чл.40 ЗН и специфичната хипотеза, касаеща частните завещателни разпореждания по чл.41 ЗН /решение № 24 от 30.03.2015 г. по гр.д. № 5217/2014 г., І г.о., решение 245/31.10.2011 г.по гр.д. № 1189/2010 г., ВКС, ІІ г.о., решение № 229/24.10.2012 г. по гр.д. № 279/2012 г., ВКС, ІІ г.о./. Касаторът не е мотивирал необходимост от изменение на практиката на ВКС, а и настоящият съдебен състав не счита, че същата е неправилна и следва да бъде променена, поради което и този въпрос не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Липсва основание за допускане на касационно обжалване и по седмия поставен въпрос. Същият е относим към начина, по който първоинстанционният съд е приел каква част от процесния имот е придобита в лична собственост от завещателя, отчитайки осъщественото през 1988 г. придобивно основание /договор за замяна с личен имот на С. Г. Г./ и извършеното доплащане със сумата1547 лв. по време на брака с М. Г. и съотнасянето на сумата 1547 лв. към данъчната оценка на имота към момента на предявяване на иска от 38 659.40 лв., въз основа на което е формиран извод, че СИО са 4 % от процесния имот, съответно, че предмет на завещателното разпореждане са 49 % от имота. Този извод на съда е бил оспорен във въззивната жалба. Въззивният съд е счел, че районният съд е извършил служебна трансформация на имущество (не е наведено такова възражение от ответницата), която е довела до намаляване правата на собственост на ищеца, но тъй като против отхвърлителната част на първоинстанционното решение не е депозирана жалба, то е влязло в сила в тази си част и от процесуална гледна точка е недопустимо влошаване положението на жалбоподателката (принципът reformatio in pejus). Следователно поставеният въпрос касае произнасянето на първоинстанционния, а не на въззивния съд, поради което не може да обуслови допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода на настоящото производство М. И. Г. дължи възстановяване на направените от Д. Д. Н. разноски по повод касационната жалба в размер на 1000 лв., представляващи заплатено възнаграждение на адвокат Г. Г..
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 207 от 6.06.2019 г., постановено по гр.д. № 302 по описа за 2019 г. на Окръжен съд-Русе.
ОСЪЖДА М. И. Г., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.1, ет.2, ап.2, съдебен адрес: [населено място], [улица], ет.1, адвокат Н.М. да заплати на Д. Д. Н., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], вх.А, ет.2, ап.3, таванската стая разноски по повод касационната жалба в размер на 1000.00 лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: