О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
София, 04.03.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3706/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 266 от 03.07.2019 г. по в. гр. д. № 7/2019 г. Хасковският окръжен съд потвърдил решение № 642/14.11.2018 г. по гр. д. № 901/2018 г. на Хасковския районен съд, с което е признато за установено по отношение на Н. А. Х. и Р. О. Х., че Х. А. Ю. е собственик на 1/6 ид. ч. от УПИ …-… от кв. .. на кадастралния и регулационен план на [населено място], [община], ведно с построените в имота жилищна сграда с площ 40 кв. м. заедно с избено помещение от 10 кв. м.; второстепенна постройка с площ 30 кв. м. и новопостроена еднофамилна жилищна сграда с гараж, и на основание чл. 537, ал. 2 ГПК частично са отменени два констативни нотариални акта за собственост на недвижим имот – н. а. № …/2017 г. и н. а. № …/2017 г., в частта им на по 1/6 ид. ч. от това право за всеки от актовете, като претенцията на Х. А. Ю. за отмяна на нотариалните актове и за разликата над 1/6 ид. ч. до цялото право на собственост, е отхвърлена.
Касационна жалба срещу въззивното решение е подадена от ответниците по иска. Жалбата е в срока по чл. 283 ГПК, отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК и е насочена срещу въззивно решение, което не е изключено от касационен контрол съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което е допустима.
От ответника по касация – ищец по делото, не е подаден писмен отговор.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
По делото е установено, че с н. а. № …/11.04.1974 г. А. Ю. Ю. е придобил срещу задължение за гледане и издръжка, по време на брака си с Д. Ю. Ю., парцел …-… от кв. … по плана на [населено място], ведно с построената в него жилищна сграда. А. Ю. е починал на 02.02.1997 г. и е оставил за наследници две деца: ищеца Х. Ю. и ответницата Н. Х., и преживяла съпруга Д. Ю.. С н. а. № …/03.10.2008 г. Д. Ю. продала на дъщеря си- ответницата по делото, 4/6 ид. ч. от поземлен имот № …, заедно с 4/6 ид. ч. от построените в него жилищна сграда с площ 40 кв. м. и стопанска сграда с площ 30 кв. м.
Предявеният от Х. Ю. иск по реда на чл. 124, ал. 1 ГПК има за предмет правото на собственост върху останалата му в наследство от А. Ю. 1/6 ид. ч. от поземления имот и от построените в него жилищна сграда с площ 40 кв. м. и стопанска сграда с площ 30 кв. м. По отношение на другата жилищна сграда с молба вх. № 1903/22.02.2019 г. /л. 30 от въззивното дело/ ищецът е въвел твърдения, че същата е построена преди три години от ответника Р. Х. – съпруг на ответницата Н. Х., без да е отстъпено право на строеж, поради което като съсобственик на земята се явява съгласно правилото на чл. 92 ЗС собственик на съответната идеална част от сградата.
В отговора на исковата молба ответниците оспорили допустимостта и основателността на иска. Въвели твърдения, че са придобили претендираната 1/6 ид. ч. по давност, като отблъснали владението на ищеца още през 1989 г. и оттогава не го допускат в имота, владеят същия за себе си и го считат изцяло за свой. Заявили, че приживе наследодателят А. Ю. построил за ищеца жилищна сграда в друго дворно място в същото дело и му посочил, че няма място в неговия имот, сега процесен. След смъртта на наследодателя през 1997 г. владението се установило от съпругата му и ответниците по делото, а за да зачете волята на съпруга си първата прехвърлила на ответницата собствените си 4/6 ид. ч. от имота. През 1998 г. ищецът продал собствения си имот в селото, а впоследствие поискал да продаде и оставения от наследодателя имот. Тогава ответницата му заявила, че имотът е собственост на ответниците, а ищецът няма права върху него, повече да не идва в този имот и че няма да го допусне.
С нотариална покана от 24.03.2017 г. ищецът предложил на ответницата доброволно да поделят съсобствените си недвижими имоти- горепосочения поземлен имот и построените в него две жилищни сгради, едната от които на 40 кв. м., а другата – на два етажа, новопостроена, както и стопанската сграда от 30 кв. м., от които притежава 1/6 ид. ч. Поканата е връчена на 05.04.2017 г. на ответника Р. Х., който подал отговор от 12.04.2017 г., че даденият 10-дневен срок е крайно недостатъчен, за да дадат отговор, тъй като ответницата работела и живеела в Република Турция, като щяла да има възможност на пристигне в България едва през м. юли 2017 г.
На 19.09.2017 г. били издадени два констативни нотариални акта за собственост в полза на ответниците. С н. а. № …/2017 г. ответниците били признати за собственици на 1/6 ид. ч. от поземления имот и от построените в него жилищна сграда на 40 кв. м. с избено помещение от 10 кв. м. и второстепенна постройка от 30 кв. м., на основание давностно владение и наследство за Н. Х. и давностно владение за Р. Х.. С н. а. № …/2017 г. Н. Х. е призната за собственица на 7/12 ид. ч. от описания имот на основание давностно владение, наследство и покупко-продажба, а Р. Х. е признат за собственик на 5/12 ид. ч. на основание покупко-продажба и давностно владение.
На 11.04.2018 г. Х. Ю. предявил иска за собственост.
Въззивният съд анализирал показанията на разпитаните по делото свидетели и посочил, че от показанията на свидетеля И. /зет на ищеца/ е установено, че ищецът от преди 23 – 25 години се е установил да живее в [населено място], Република Турция, но никога не се е отказвал от имота в [населено място], останал в наследство от баща му, редовно посещавал имота и плащал данъците; през 1989 г. ответниците също се установили трайно в Република Турция, като имотът не се ползвал от никой. Съдът посочил, че в тази насока са и показанията на свидетеля М., според когото имотът е бил посещаван от страните само по време на празници и отпуски, че възникналите помежду им спорове за имота датирали от скоро, от преди две – три години. От показанията на свидетеля А. Ю. е установено, че на ищеца направили нова къща в друго дворно място в същото село, която той продал при заминаването си в Турция, че след смъртта на наследодателя на ищеца и на ответницата в старата къща останала да живее майка им; ответниците също се установили да живеят в Турция, като си идвали периодично в България. Въззивният посочил, че не цени показанията на свидетеля Д. Ю. предвид противоречието им с останалите събрани по делото гласни доказателства и заявените от него взаимно изключващи се твърдения относно това кой е живял в спорния имот преди и след смъртта на наследодателя А. Ю..
Ищецът е представил издадена на негово име справка от [община], касаеща заплащането на суми за процесния имот през периода 2009-2017 г.
Ответниците са представили издадено на тяхно име като възложители разрешение за строеж № 146/12.06.2018 г. на еднофамилна жилищна сграда с гараж, а от заключението на вещото лице, назначено във въззивното производство, е установено наличието и на одобрен на 01.06.2018 г. от главния архитект на общината инвестиционен проект. Застроената площ на новопостроената жилищна сграда, състояща се от три жилищни етажа и сутерен, в който са разположени гараж и складово помещение, е 202.15 кв. м. Сградата е в незавършен вид, с дървена покривна конструкция, покрита с керемиди.
Въззивният съд посочил, че обстоятелството, че от 1989 г. ищецът не упражнява непрекъсното фактическа власт върху имота, не сочи на доказаност на заявения от ответниците придобивен способ – изтекла в тяхна полза придобивна давност. В тежест на ответниците е да установят, че намерението им за своене по отношение на частта от имота, придобита от ищеца по наследство, е стигнало до знанието на последния и същият не се е противопоставил на това, но доказателства в тази насока не са събрани. Напротив, от показанията на свидетелите е установено, че след изселването им в Република Турция през 1989 г. страните са посещавали имота, отсядайки в него само за по няколко дни, като от страна на ответниците не са били заявявани претенции за своене и на притежаваната от ищеца 1/6 ид. ч. Като неоснователно съдът намерил твърдението, че през 1997 г. – след смъртта на А. Ю., ответниците са установили начало на давностно владение върху целия имот, предшествано от извършена неформална приживна делба, при която волята на наследодателя била спорният имот на остане на дъщеря му, а на сина му – новопостроената къща в същото село, предвид липсата на доказателства, установяващо същото, което се опровергава и от данните, че ищецът и ответниците са се установили трайно в Република Турция през 1989 г., т. е. преди смъртта на наследодателя, като впоследствие са посещавали имота само през празниците и отпуските; че през целия период ищецът е заплащал данъците върху притежаваната от него 1/6 ид. ч.; че ответниците са предприели правни действия по своене на целия имот, оспорващи правото на собственост на ищеца, едва през 2017 г., и то след отправена от последния покана за извършване на доброволна делба. Тези обстоятелства сочат на недоказаност на твърдението на ответниците, че са извършили действия, с които да обективират спрямо ищеца намерението да владеят неговата идеална част за себе си. По делото не се събрани доказателства, установяващи конкретни правни или фактически действия на своене и манифестиране на собственически права от ответниците спрямо притежаваната от ищеца 1/6 ид. ч., придобита по наследство, за периода от преди 2017 г. Напротив, от събраните по делото гласни доказателства се установява, че споровете между страните датират от преди 2 – 3 години, когато ответниците започнали строителство в имота, за което впоследствие се снабдили с разрешение за строеж, на новата жилищна сграда. Безспорно в случая е установено, че тази сграда е построена от ответниците върху дворно място, по отношение на което ищецът е собственик на 1/6 ид. ч., поради което и на основание чл. 92 ЗС същият е собственик по приращение и на 1/6 ид. ч. от сградата. Обстоятелството, че последната е построена от ответниците въз основа на издадено им разрешение за строеж, което като индивидуален административен акт не е отменено, се явява правно ирелевантно, доколкото издаденото на името на един от съсобствениците строително разрешение установява единствено, че е спазена административната процедура по разрешаване на строителството, но не и надлежно учредяване на право на строеж в негова полза. Обстоятелството, че към момента на издаване на разрешението за строеж в полза на ответниците е бил издаден констативен нотариален акт за собственост върху терена, не променя този правен извод, защото констативният акт за собственост не създава права.
По тези съображения и като препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд потвърдил обжалваното първоинстанционно решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси:
1. Следва ли съдът да основе решението си на избрани от него доказателства или следва да го основе върху всички събрани по делото доказателства, преценени поотделно и в съвкупност, като изложи съображения кои обстоятелства приема за установени по делото и въз основа на кои доказателства, кои гласни доказателства кредитира или не кредитира и защо – по този въпрос се твърди противоречие с решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о., и решение № 23/07.06.2012 г. по гр.д. № 2669/2016 г. на ВКС, ІV-то г. о.;
2. При наличие на свидетелски показания, даващи противоречиви показания относно едни и същи факти, длъжен ли е съдът да ги преценява с оглед на тяхната обективност, непосредственост и съвкупно с целия доказателствен материал, като мотивира защо дава вяра на едни или други свидетели – твърди се противоречие с решение от 31.07.2012 г. по гр. д. № 4482/2011 г. на Софийския градски съд и решение № 554/08.02.2012 г. по гр. д. № 1163/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че по тези два въпроса не се установява въззивният съд да е процедирал в противоречие със съдебната практика, обективирана в решенията на отделни състави на ВКС /решението на Софийския градски съд не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/. Обжалваното решение е постановено след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства във връзка с доводите на страните. Така, въззивният съд е обсъдил показанията и на четиримата разпитани по делото свидетели, като показанията на св. И. – зет на ищеца, е кредитирал по съображения, че се подкрепят от показанията на св. М., който е без родство със страните. В противоречие на посоченото в изложението съдът е кредитирал показанията на св. А. Ю. и не е кредитирал показанията само на св. Д. Ю., за което обаче е изложил подробни съображения. Въз основа показанията на св. А. Ю. въззивният съд е приел, че за ищеца е била построена нова къща в друго дворно място в същото село, но тъй като никой от свидетелите не е установил извършена приживе от наследодателя неформална делба, е приел за недоказано твърдението на ответниците за установено от тях начало на давностно владение през 1997 г., след смъртта на наследодателя. По делото не е установено след 1989 г., когато се изселил в Република Турция, ищецът да се е дезинтересирал от процесния имот, но дори да е така, това обстоятелството само по себе си не може да обоснове извод за основателност на правопрекратяващото възражение на ответниците за придобивна давност, ако не са налице в тяхна полза всички елементи от фактическия състав на това придобивно основание. Изводът, че не е налице 10-годишен период на давностно владение, е формиран не поради приетото, че ответниците /както и ищецът/ след 1989 г. живеят трайно в Република Турция и са посещавали [населено място] само по време на отпуски и празници, а поради това, че не са установени конкретни правни или фактически действия на своене и манифестиране на собственически права от ответниците спрямо притежаваната от ищеца 1/6 ид. ч. от имота, придобита по наследство, за периода от преди 2017 г. Следва да се добави и приетото от първоинстанционния съд, към чиито мотиви е налице препращане съобразно разпоредбата на чл. 272 ГПК, че за евентуална дата на начало на давностно владение може да се счита 03.10.2008 г., когато ответниците придобили чрез договор за покупко-продажба, сключен с преживялата съпруга на наследодателя, 4/6 ид. ч. от процесния имот, но от тогава до предявяването на иска на 11.04.2018 г. не е изтекъл необходимият по чл. 79, ал. 1 ЗС 10-годишен период. Ето защо по първите два въпроса не се установява да е налице поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
3. Извършена от наследодател приживна неформална делба между децата му, в която е изразил воля даден имот да остане в собственост на едно от децата, което след смъртта му самостоятелно е владяло този имот, обосновава ли като начало на давностното владение датата на смъртта на наследодателя – твърди се, че по този въпрос не е налице съдебна практика, а той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Този въпрос е поставен във връзка с възражението на ответниците по иска /сега касатори/ в отговора на исковата молба, че наследодателят А. Ю. приживе е изразил воля процесният имот да остане на дъщеря му, а за сина си построил къща в същото село. Макар действително да е установено построяването на къща за ищеца в друго дворно място в същото село, в която той живеел със семейството си до изселването през 1989 г. в Република Турция, въззивният съд приел е за неоснователно твърдението, че след смъртта на наследодателя през 1997 г. ответниците са установили владение върху целия имот, предшествано от извършена неформална приживна делба. Като поставен при предпоставка, която не е установена по делото, третият въпрос не обосновава наличието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
4. Извършените от наследник действия да възпрепятства достъпа до наследствен имот на другия наследник, да се снабди с документ за собственост върху целия имот на основание давностно владение, да инициира ново строителство в имота въз основа на надлежни строителни книжа, да заплаща данъците върху имота и да владее целия имот непрекъснато и несмущавано повече от 10 години, представляват ли действия, показващи намерение за своене на целия имот като свой и отричащи владението на другия наследник или т. н. преобръщане на владението /interversio possessionis/ – по този въпрос се твърди основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС и основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК поради очевидна неправилност на въззивното решение.
Съобразно установените по делото данни въззивният съд е формирал правния извод, че от извършването от ответниците на действия, показващи намерението им за своене на целия имот и отричащи владението на другия наследник или т. н. преобръщане на владението, до предявяване на иска за собственост на 11.04.2018 г. не е изтекъл необходимият и законоустановен 10-годишен срок за придобиване на имота по давност, и това е причината за отхвърляне на противопоставеното от ответниците възражение, а не противоречието на въззивното решение с ТР № 1/06.08.2012 г. по тълк. д. № 1/2012 г. на ОСГК на ВКС, поради което и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Очевидно неправилно е това съдебно решение, от което при пръв прочит, без обсъждане на доказателствата по делото, може да се констатира видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Тези условия в случая не са налице.
5. Построяване на самостоятелна сграда въз основа на надлежни строителни книжа в имот, за който възложителите на строежа притежават документ за право на собственост върху целия имот, представлява ли „друго” обстоятелство по смисъла на чл. 92 ЗС, изключващо приложението на приращението при последващо установяване на съсобственост върху имота – поддържа се основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика и значението на въпроса за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
По делото е установено, че строежът на новата жилищна сграда е извършен преди ответниците да се снабдят през 2017 г. с нотариални актове за собственост на притежаваната от ищеца 1/6 ид. ч., придобита по наследство. Ето защо не е налице твърдяното във въпроса последващо установяване на съсобственост върху имота. Като изградена върху съсобствено дворно място, сградата е прибодила статут на съсобствена между съсобствениците на земята. В този смисъл въпросът е поставен при предпоставка, която не е установена по делото, поради което и не обосновава наличието на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не се разкрива и поддържаното от касаторите специално основание. Нормата на чл. 92 ЗС е ясна, приложението й не създава проблеми в съдебната практика и в случая тя е приложена от въззивния съд според точния й смисъл.
В обобщение, не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 266 от 03.07.2019 г. по в. гр. д. № 7/2019 г. на Хасковския окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: