5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 911
София, 02.10.2017 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева гр. дело № 663 по описа за 2017 г., взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Р. Н. Г. и Г. Д. Г., чрез адв. А. Г., срещу въззивно решение от 03.11.2016 г., постановено от Монтанския окръжен съд по гр. д. № 259/2016 г. в частта, с която искът по чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над 5 240 лв. до пълния предявен размер от 77 740 лв. за всеки от ищците, ведно със законната лихва, считано от 17.03.2014 г.
Излагат доводи за неправилност.
Насрещната страна [фирма], чрез юрисконсулт К. К., е отговорило в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, както и, че жалбата е неоснователна.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.
Приложено е изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:
Съставът на Монтанския окръжен съд, като изменил решението на първостепенния Ломски районен съд, е осъдил [фирма] да заплати, на основание чл. 200, ал.1 КТ, на Р. Н. Г. и Г. Д. Г. по 5 240 лв. на всеки един от тях като обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на сина им Д. Г. Д., настъпила при трудова злополука на 17.03.2014г., ведно със законната лихва, считано от 17.03.2014 г., на основание чл. 200, ал. 1 КТ, като разпределил съдебноделоводните разноски между ответника и ищците съразмерно уважената част от иска. Отхвърлил претенцията за разликата над 5 240 лв. до пълния предявен размер от 77 740 лв. за всеки от ищците.
За да постанови този резултат, съдът приел за установено, че ищците са родители на Д. Г. Д., който бил в трудово правоотношение със [фирма], при когото заемал длъжността „работник в строителството“. Със заповед от 14.02.2014 г. на управителя на дружеството Д. е командирован на обект в [населено място]. В деня на злополуката в 8.00 часа е издаден наряд № 103 за присъединяване на табла на битови абонати с изпълнител Д. Г. Д., проведен е инструктаж, разяснени са условията на работа, както и времето на работа от 08.30 до 12.30 часа на 17.03.2014 г. Работата е разрешена от дежурния диспечер в 09.,25 ч., а завършена в 12.20 часа, след което нарядът е закрит в 12.25 часа. Открит е нов наряд на друг обект за присъединяване табла на битови абонати с изпълнител Д. Д., за който е посочено време за работа от 12.00 до 16.30. ч. , а работата е разрешена в 13.00 ч. Около 15.00 часа Д. и отговорният ръководител Ц. отишли с автовишка на клон В – място на стария наряд, закрит в 12.25 ч., и започнали да демонтират останали стари проводници, по неясни причини, без връзка с работата по новия наряд. Д. се качил с подвижна работна платформа, монтирана на автовишката, да демонтира проводниците, при което получил токов удар, от който последвала смъртта му. Работата била извършена без разрешение от отговорния ръководител, след закрит наряд, когато работата била отчетена като приключена.
Съдът направил извод, че действията на Д. са самоволни и извършени в противоречие с дадения инструктаж, безопасните условия на труда и в нарушение на императивните разпоредби на чл. 33 ЗЗБУТ, чл. 84, ал. 1, ал. 3, т. 1 и т. 3, чл. 98, т. 1 ЗБУТ и
Въззивният съд приел, че смъртта на служителя е в причинна връзка със самоволно предприетото връщане на работно място. Д. е притежавал необходимата висока квалификация и опит, познавал е правилата за безопасна работа, непосредствено преди наряда ме у проведе и задължителен инструктаж. Независимо от това, без обяснения за причината, е извършил действия в противоречие с предписанията за безопасност на труда, не е положил елементарно старание и внимание при изпълнени на работата, като сам се е поставил в ситуация на повишен риск. Съдът достигнал до извод, че Д. не е положил тази дължима грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка, което съставлява проява на груба небрежност по см. чл. 201, ал. 1 КТ. Приел съпричиняване от 50% след преценка на конкретния принос на увредения, при съпоставка на действията му и нарушенията на безопасните условия на труд с останалите обективни причини за настъпване на трудовата злополука.
Съдът посочил, че родителите на починалия имат право на обезщетение за причинените им морални страдания, на осн. чл. 200 КТ.
За да определи размера на паричното обезщетение съдът преценил възрастта на починалия – 37 г., родствената връзка и близост с ищците, техните мъки и страдания, които продължават да изпитват и понастоящем. Съгласно чл. 52 ЗЗД намерил, че всеки от тях има право на парично обезщетение, определено по справедливост в размер на 55 000 лв., което след намаляването с 50 % се равнява на 27 500 лв. Съдът приспаднал сумата от 22 260 лв., получена от всеки от ищците от застрахователя и като краен резултат присъдил остатъка от по 5 240 лв.
В изложението към касационната жалба касаторите обуславят допускане на касационно обжалване с твърдение, че въззивният съд е приложил чл. 52 ЗЗД в противоречие с практиката на Върховния касационен съд по чл. 290 ГПК – решение № 33/04.04.2012 г. по търг.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о, решение № 141/19.08.2013 г. по търг.д. № 453/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 227/12.09.2011 г. по търг.д. № 1020/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 55/11.03.2013 г. по гр.д. № 1107/2012 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 95/29.04.2015 г. по гр.д. № 5462/2014 г. на ВКС, III г.о. Според касатора въззивният съд не се е съобразил с изразеното в цитираните решения разбиране, че при определяне на обезщетение за неимуществени вреди е необходимо да се отчете техния действителен размер, вкл. с оглед общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата.
Ако се приеме, че поставеният правен въпрос е относно тълкуването на чл. 52 ЗЗД и е за начина, по който се определя по справедливост паричният размер на обезщетението за неимуществени вреди, то въпросът е принципно значим, той е включен и в предмета на делото, но не се установява разрешението на въззивния съд да е в противоречие с цитираната съдебна практика. Напротив, в съответствие с нея и константната задължителна съдебна практика, вкл. в ППВС № 4/1968 г., съдът е извършил преценка на всички установени по делото, обективно съществуващи обстоятелства, от които се гради заключение за това какви морални вреди реално са причинени на увреденото лице, в каква степен и колко продължително са засегнати чувствата на конкретния индивид.
По вторият поставен материалноправен въпрос в изложението – за критерия, по който следва да се прецени дали е проявена „груба небрежност“ по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ от страна на работника, не се установява поддържаното противоречие с Постановление № 17 от 18.11.1963 г. на Пленума на ВС, както и с постановените по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, както следва: решение № 206/12.03.2010 г. по търг.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о, решение № 54/22.05.2012 г. по търг.д. № 316/2011 г. на ВКС, II т.о.
Разрешението на въззивния съд е съобразено със съдебната практика, на която и решаващият съд изрично се е позовал. Несъгласието на касатора със заключението на съда, че пострадалият не е положил дължимата грижа, каквато и най-небрежният би положил в подобна обстановка, не сочи на противоречие с тълкуването по чл. 290 ГПК, нито е основание само по себе си за допускане на касационно обжалване.
Следващият правен въпрос, поставен в изложението е – в хипотезата на съпричиняване необходимо ли е пряката причинна връзка между поведението на пострадалото лице и настъпването на вредоносния резултат да бъде доказана по категоричен начин чрез обективни данни или изводът за съпричиняване може да бъде основан на хипотези и предположения.
Въпросът е неотносим, защото въззивният съд не е градил заключение на базата на предположения или хипотези, направил е ясен и категоричен извод, че е налице пряка причинноследствена връзка между поведението на пострадалия и настъпилата смърт.
Не се установява и противоречие с решение № 206/12.03.2010 г. по търг.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о.
В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване.
При така постановения резултат, тежестта за разноските е за касаторите. Насрещната страна изрично е поискала и има право на юрисконсултско възнаграждение за инстанцията, което съдът определя по правилата на чл. 78, ал. 8 ГПК в размер на 200 лв., дължими общо от жалбоподателите.
Мотивиран от горното, съдът
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 03.11.2016 г., постановено от Монтанския окръжен съд по гр. д. № 259/2016 г. в частта, с която исковете на Р. Н. Г. и Г. Д. Г. против [фирма] са отхвърлени за разликата над 5 240 лв. до пълния предявен размер от 77 740 лв. за всеки от тях, ведно със законната лихва, считано от 17.03.2014 г.
В ОСТАНАЛАТА ЧАСТ решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА Р. Н. Г. и Г. Д. Г. да заплатят общо на [фирма] сумата в размер на 200 лв. – съдебноделоводни разноски, сторени в касационна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: