О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 912
гр. София, 18.12.2014 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на единадесети декември през две хиляди и четиринадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
като изслуша докладваното Костадинка Недкова ч. т. д. N 2243 по описа за 2014г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274 ал.2, изр.1 вр. ал. 1, т. 2 ГПК и чл.248, ал.3 ГПК.
Образувано е по частна жалба на ответника по исковете по чл.226, ал.1 КЗ, ЗД [фирма], срещу определение № 2582 от 25.11.2013г. по гр.дело № 1107/2013г. на Апелативен съд- София, с което е оставено без уважение искането му по чл.248 ГПК от 06.08.2013г. за изменение в частта за разноските на определение № 1661/23.07.13г., постановено по същото дело, с което производството по оттеглената въззивна жалба на ищците е прекратено и е отхвърлено искането на застрахователното дружество за присъждане на разноски за въззивната инстанция в размер на 30 000 лева.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт и иска същият да бъде отменен, като се измени акта по чл.81 ГПК чрез присъждане в полза на ответника по исковете на разноски в размер на 30 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция. Сочи, че по същество обжалваното определение не е мотивирано. Поддържа, че няма пречка страните да договорят адвокатско възнаграждение за всяка инстанция поотделно. Фактът, че ищците са пропуснали да направят възражение по чл.78, ал.5 ГПК в първата инстанция, не води до ограничаване правото на насрещната страна за присъждане на направените разноски във въззивната инстанция.
Ответниците по частната жалба не заявяват становище по нея.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като прецени данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, като разгледана по същество е неоснователна.
С определение № 1661/ 23.07.13г. по гр.дело № 1107/2013г. на Апелативен съд- София е прекратено производството по оттеглената въззивна жалба на ищците в частта за преките искове по чл.226, ал.1 КЗ, оставено е в сила първоинстанционното решение в частта за присъдените в полза на застрахователното дружество разноски в размер на 30 000 лева – адвокатско възнаграждение за първата инстанция и е отхвърлено искането му за присъждане на разноски за въззивната инстанция в размер на 30 000 лева. Преди постановяване на определението, ищците са заявили, че възразяват срещу търсените от застрахователя разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
За да отхвърли молбата по чл.248 ГПК, въззивният съд се е позовал на определението си от 23.07.2013г., като е посочил, че в него е изложил съображенията си относно максималния размер на адвокатските възнаграждение, съобразно пар.2 от ДР на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, за размера на присъденото възнаграждение от първоинстанционния съд и направеното възражение от противните страни във въззивната инстанция за прекомерност. В посоченото определение единствените изложени от апелативния съд мотиви, относими за разноските пред въззивната инстанция, са, че направеното възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на адвокатското възнаграждение във въззивната инстанция е основание да не се присъдят разноски на ответника по жалбата, тъй като такива вече са му присъдени за три инстанции от първоинстанционния съд.
Определението е неправилно.
На основание чл.81 ГПК и чл.78, ал.3 ГПК, на застрахователя се дължат направените от него разноски във въззивното производство. Видно от представените във всяка от двете инстанции отделни договори за правна помощ и съдействие, ответникът по исковете е заплатил на процесуалния си представител във всяка от тях адвокатско възнаграждение по 30 000 лева на инстанция. Ето защо, не може да бъде споделен изводът на апелативния съд, че присъденото от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение от 30 000 лева е за представителство пред три инстанции. Доколкото, съгласно чл.81 ГПК, разноските се дължат за всяка инстанция поотделно, присъждането в полза на страна на разноски за една инстанция, не е основание да й бъде отказано заплащане на разноските, направени от нея в следваща инстанция по делото. Разноските се дължат за всяка инстанция, така какво са направени за нея, съобразно изхода на спора, поради което и преклудирането на искането по чл.78, ал.5 ГПК за намаление, поради прекомерност, на договореното и заплатено за първата инстанция адвокатското възнаграждение, е ирелевантно за основателността на искането за присъждане на направените разноски за адвокатски хонорар за въззивната инстанция.
Настоящият състав намира, че направеното от ищците възражение срещу присъждането на претендираното от застрахователя за въззивната инстанция адвокатско възнаграждение, не представлява искане по чл.78, ал.5 ГПК, тъй като то не се основава на твърдение за прекомерност на възнаграждението съобразно действителната фактическата и правна сложност на делото.
Предвид изложеното, частната жалба следва да бъде уважена, като се измени актът по чл.81 ГПК и на застрахователното дружество се присъдят разноски в размер на 30 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция, от които всеки от двамата ищци дължи по 15 000 лева.
Водим от горното, Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И
ОТМЕНЯ определение № 2582 от 25.11.2013г. по гр.дело № 1107/2013г. на Апелативен съд- София, като ИЗМЕНЯ в частта за разноските за въззивната инстанция определение № 1661/23.07.13г., постановено по същото дело, както следва:
ОСЪЖДА В. Г. З., ЕГН[ЕИК], да заплати на ЗД [фирма], ЕИК[ЕИК], разноски в размер на 15 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
ОСЪЖДА Б. И. З., ЕГН [ЕГН], да заплати на ЗД [фирма], ЕИК[ЕИК], разноски в размер на 15 000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.