1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 912
[населено място], 26.11.2014 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на тридесети октомври през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 573/2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Обжалвано е решение №7139/24.10.2013 г., постановено по гр.дело № 869/2013г. на Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV А състав, с което е потвърдено решение №ІІ-75-55 от 24.07.2012г., постановено по гр.дело № 26243/2011г. на СРС, 75 състав. Касаторът прави оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния и процесуален закон, и поради необоснованост. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК поставя въпрос : „ Въззивната инстанция неправилно е определила правното основание на иска, като е посочила чл.232 ЗЗД вместо чл.236 ЗЗД”. Като допълнителен критерий се сочат т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма], със седалище и адрес на управление [населено място], чрез адв. Мариана В. – САК, заявява становище, че в изложените касационни основания липсва изведен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и по който да има противоречива съдебна практика, или който да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, срещу валидно въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване.
Софийският районен се е произнесъл по иск по чл.422 ГПК и е признал за установено, че ищецът [фирма] има вземане срещу дружеството касатор за сумата от 15 952 лв., представляваща наем за времето от м.11.2010г. до м.02.2011г. по договор за наем от 12.05.2006г., ведно със законната лихва, считано от 28.02.2011г., както и вземане за неустойка за м.11.2010г. до м.02.2011г. Решението е потвърдено с обжалваното решение на СГС. За да уважи иска за вземането по чл.232, ал.2 ЗЗД, въззивният съд е възприел изводите на първоинстанционния съд, че клаузата на договора от 12.05.2006г. чл.17, раздел VІ следва да се тълкува систематически, като се съобрази изразената в целия договор обща воля на страните. За да настъпи ефекта на прекратяване на договора по чл.17, раздел VІ, съгласно която клауза договорът се прекратява автоматично, без да е необходима покана или предизвестие от която и да е от страните при неплащане на две месечни вноски, въззивната инстанция е приела, че за да настъпи ефекта на прекратяването, то някоя от страните трябва да се е позовала на това. По делото, включително в протокола за предаване на помещението на 11.11.2011г., няма данни която и да е от страните да се е позовала на тази клауза на договора за автоматично прекратяване на договора. Наемодателят е продължил да изпълнява задължението си по договора, а наемателят е прекратил плащането на наема за исковия период. По изложените съображения съдът е направил извод за основателност на иска по чл.232, ал.2 ЗЗД. Отхвърлено е възражението за нищожност на чл.9 от договора, който посочва начина на формиране на наемната цена.
За неоснователно е прието възражението на ответника за нищожност на клаузата за неустойка, като уговорена без краен предел или без фиксиран срок, както и възражението за прекомерност на неустойката.
Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
Формулираният от касатора материалноправен въпрос за неправилното приложение на правната норма на чл.232, ал.2 ЗЗД вместо на чл.236 ЗЗД е поставен общо и представлява довод за неправилност на решението. Правната квалификация на иска се определят от съда въз основа на твърденията на ищеца, съдържащи се в обстоятелствената част на исковата молба и заявения в нея петитум. Възражението на касатора, поддържано в хода на процеса, че ищецът има право на обезщетение за времето на ползване на наетия от него обект, представлява негова защитна позиция, която обаче не е приета от съда по същество. Жалбоподателят преповтаря оплакванията си в касационната жалба за неправилност на въззивното решение като настоява за неправилна квалификация на правния спор. Ето защо твърдяната неправилност на въззивното решение, не аргументира наличие на основанията за допустимост на обжалването му по касационен ред. Основанията за касиране на решението като неправилно по чл.281, т.3 ГПК не само са различни от основанията за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, но по тях съдът може да се произнася само ако решението бъде допуснато до касационен контрол.
Доколкото правните изводи на съда за обосновани от установените по делото факти, представената съдебна практика по чл.236 ЗЗД не обосновава извод за противоречие между нея и обжалваното решение.
За да е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допустимост касационно обжалване на съдебното решение, то следва приложимата норма, обусловила решаващите изводи на съда, да бъде неясна или непълна и да се налага по тълкувателен път да се изясни съдържанието й, а точното прилагане на закона предполага да бъде подведен конкретния фактически състав под разпоредбата, която действително го урежда. Разпоредбите на чл.232, ал.2 и чл.236 ЗЗД са ясни, по прилагането им има създадена съдебна практика, вкл. задължителна по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК и т.2 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС, което е основание да не се допуска обжалваното решение до касационно обжалване.
По втория обективно съединен иск по чл.92 ЗЗД касаторът не е изпълнил задължението да формулира правен въпрос, както и да посочи допълнителна предпоставка по т.1, т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
На ответника не се присъждат разноски. Същият не представя доказателства за направени разноски за касационната инстанция. Съгласно чл.78, ал.3 ГПК и т.1 на ТР №6/ 6.11.2013г. по т.дело №6/2012г. на ОСГТК на ВКС съдебни разноски за адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила възнаграждението.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №7139/24.10. 2013г., постановено по в.гр.дело № 869/2013 г. на Софийски градски съд, гр.о. , ІV А състав.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: