ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 913
София, 15.07.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети юни две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1903 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат П. като процесуален представител на Г. А. П. от [населено място] срещу въззивното решение на Плевенския окръжен съд /ПОС/ от 10.ХІІ.2013г. по в.гр.д. № 1014/2013г.
Ответникът по касационната жалба К. А. Х. от [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат В.Н. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима само в частта по претенцията за присъждане на обезщетение в размер на 7200лв. – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт. Жалбата в частта й срещу решението относно претенцията за присъждане на обезщетение в размер на 262.80лв. е недопустима по силата на чл.280 ал.2 ГПК, поради което в тази част тя следва да бъде оставена без разглеждане.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 10.ХІІ.2013г. ПОС е потвърдил решението на Плевенския РС от 05.VІІ.2013г. по гр.д № 810/2013г., с което са отхвърлени предявените от Г. Ат.П. срещу К. Х. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за присъждане на 7200лв., представляващи обезщетение за имуществени вреди, произтичащи от нереализирани наеми за ателие от 32 кв.м през периода януари 2010г. – февруари 2013г., ведно със законната лихва от предявяването на иска, и иск с правно основание чл.45 ЗЗД за присъждане на 262.80лв. обезщетение за имуществени вреди от заплатени такси на различни институции във връзка с неподписване от ответника на документи за приемане на сградата, ведно със законната лихва от предявяването му.
За да постанови решението в частта по претенцията за сумата 7200лв., въззивният съд е приел, препращайки и към мотивите на първоинстанционния, че ищецът не е доказал наличието на противоправно поведение на ответника, изразяващо се: във възражение от 27.ІV.1995г. срещу направени изменения на одобрен проект на таванския етаж, оттеглено на 16.V.1995г. – прието е, че е налице добросъвестно упражняване на право на възражение към надлежните органи, когато има, както е в случая, несъответствие с одобрения проект, още повече, че се касае за един месец и то за период извън процесния; в сключване на споразумение на 28.ХІ.1995г., че сем.Х. няма да имат възражение срещу направените промени на таванския етаж и че ще съдействат за подписване на всички документи относно промените – прието е, че споразумението касае промените, извършени до този момент, но това не лишава никого от правото да търси съдействие от компетентните органи във връзка с изясняване дали е нарушен законът и за вземане на мерки, както и при нововъзникнали факти, освен това страните по споразумението са подавали жалби или искове за изясняване на взаимоотношенията си като съсобственици и е прието, че във всички стаи на таванския етаж има изменения, несъобразени с документите за строеж; в отказ за подписване на необходимите документи във връзка с приемане и узаконяване на сградата – прието е, че в отговор на поканата за това е представеното писмено уведомление от ответника с изложено становище; в подаване на жалба до общината на 28.ІІ.1997г. – прието е, че такава жалба не е представена по делото; в действия на бащата на ответника – прието е, че отговорността по чл.45 ЗЗД е лична и не може да се търси такава за чужди действия; в неприемане на сградата заради незаконен строеж от ответника – прието е, че не е конкретизирано за какъв строеж става въпрос и че едноетажната сграда, за която се споменава, в мотивите по гр.д. № 1287/2005г. е прието, че строежът не е реализиран от ответника; в невъзможност ищецът да реализира доходи от ателието заради действия на ответника – прието е, че за ателиета не е предвидено водоподаване, за това са били направени изменения на архитектурния проект, които не са били узаконени, в тази връзка са водени дела между други съсобственици, освен това водоподаването към таванския етаж е спряно още през 2005г., за което ответникът няма вина, а и имотът е бил ползван под наем от разпитан по делото свидетел. Ответникът не е извършил нещо противоправно, а е упражнил правото си на защита като съсобственик с подаването на жалби и искове с цел изясняване на обстоятелства по законността и въвеждането в експлоатация на сградата; гражданите имат право да се обръщат към надлежни органи, дори и изложените от тях обстоятелства да не бъдат установени; противоправно поведение ще е налице, когато жалбата е отправена, въпреки че подателят знае, че обстоятелствата са неверни, с цел да вреди другиму; в случая такава недобросъвестност не е установена – позоваването на постигнато през 2004г. споразумение е неоснователно, тъй като то не е подписано от ответника, не е установено, че след подписването на договор на 28.ХІ.1995г. всичко по него е било изпълнено без недостатъци и в този смисъл да се установи недобросъвестност на Х. при упражняване на правото му на жалби и възражения; не е налице противоправно поведение още повече с оглед установеното, че е имало нарушения от страна на други съсобственици, в т.ч. и на ищеца, което също е било пречка за провеждане на процедурата по ЗУТ за въвеждане на обекта в експлоатация. Освен това претендираното обезщетение за неползване на ателието е за период януари 2010г. – август 2011г., за когато ищецът твърди, че е имало действащ договор за наем и получаван от него доход.
В изложението на Г. Ат.П. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. представляват ли неправомерно поведение действията на деликвента по обжалване на допуснати несъществени отклонения по смисъла на чл.154 ЗУТ в одобрените строителни книжа тогава, когато деликвентът е наясно, че отклоненията са несъществени, не пречат на въвеждането на сградата в експлоатация, но въпреки това той подава жалби, молби, възражения и извършва действия, с които забавя и възпрепятства въвеждането в експлоатация; 2. съставлява ли неправомерно поведение на деликвента липсата на съдействие от негова страна като съсобственик на незаконно построена сграда в имота по премахването й, тъй като тя е пречка за въвеждането в експлоатация на друга намираща се в същия имот сграда; 3. представлява ли неправомерно поведение на деликвента неотстраняването, недопускане за отстраняване, възпрепятстване за отстраняване на извършени от него отклонения /нарушения, изменения/ спрямо одобрените строителни книжа, които отклонения са извън обхвата на несъществените отклонения по смисъла на ЗУТ и се изразяват в спиране на водоподаването към обект на увредения, извършено от деликвента; 4. може ли съдът да определи по своя преценка размерът на причинените вреди съгласно чл.162 пр.1 ГПК или за определянето им е задължително да бъде изслушано заключение на вещо лице, в последната хипотеза следва ли съдът задължително да назначи служебно вещо лице на основание чл.195 ал.1 пр.2 ГПК, когато никоя от страните не е поискала назначаване, по които въпроси липсвала съдебна практика.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидената в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По първия поставен от касатора в изложението му въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като в атакуваното решение няма формиран извод, обусловил изхода на спора, основан на преценка съществени или несъществени са били отклоненията по смисъла на чл.154 ЗУТ в одобрените строителни книжа, нито ответникът да е бил наясно, че отклоненията са несъществени.
Не е налице произнасяне от въззивния съд и по втория поставен въпрос с оглед приетото, че строежът не е реализиран от ответника.
Няма произнасяне от въззивния съд и по третия въпрос. Това е така, тъй като в атакуваното решение няма формиран извод, обусловил изхода на спора, основан на преценка на сочените във въпроса обстоятелства – неотстраняване, недопускане за отстраняване, възпрепятстване за отстраняване на извършени от ответника изменения спрямо предвиденото в одобрените строителни книжа, изразяващо се в спиране на водоподаването към процесното ателие.
Трите така поставени въпроси са неотносими в случая и произнасянето по тях не би било от значение за делото, поради което те не удовлетворяват основното изискване по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
И последният поставен от касатора процесуалноправен въпрос не е от значение за изхода на спора по делото. Решаващите изводи в атакуваното решение са, че липсват елементите от фактическия състав на чл.45 ЗЗД противоправно поведение на ответника, вреда и причинна връзка между тях. При това положение въпросът за начина на определяне на размера на вредата е абсолютно неотносим.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация разноски не се присъждат, тъй като с представения договор за правна помощ от 06.ІІІ.2013г. той не установява да е направил такива /възнаграждение за адвокат/ за касационната инстанция /установява заплащането на адвокатски хонорар само за първоинстанционното производство/.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Плевенския окръжен съд, Гражданска колегия, № 668 от 10.ХІІ.2013г. по гр.д № 1014/2013г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: