2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 913
гр. София, 02.10.2017 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми септември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа, докладваното от съдия Боян Цонев, гр. дело № 461 по описа за 2017 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Държавно предприятие (ДП) „Р…“ срещу решение № 8006/03.11.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 7131/2016 г. на Софийския градски съд (СГС). С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено решение № ІІІ-1837/01.03.2016 г. по гр. дело № 65728/2015 г. на Софийския районен съд, са уважени, предявените от Р. Х. Т. срещу жалбоподателя, искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, като е признато за незаконно и е отменено уволнението на ищеца, извършено на основание чл. 328, ал. 1, т. 10 (предл. 1) от КТ със заповед № ТП-216/26.08.2015 г. на изпълнителния директор на ответното ДП-касатор, ищецът е възстановен на заеманата до уволнението длъжност „манипулант“ в СП „ПХРАО – Нови хан“ при жалбоподателя и последният е осъден да му заплати сумата 6 413.14 лв. – обезщетение за оставане без работа през периода 30.08.2015 г. – 15.02.2016 г., ведно със законната лихва от 28.10.2015 г. до окончателното плащане; в тежест на касатора са възложени и държавната такса и разноските по делото.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за недопустимост на обжалваното решение поради липса на правен интерес у ищеца за воденето на исковете, както и за неправилност поради необоснованост и нарушение на материалния и процесуалния закон – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на жалбоподателя, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени и формулирани следните правни въпроси: 1) когато ищецът твърди, че е лишен от субективното му право на пенсиониране, а представи доказателства, че към датата на завеждане на исковата молба вече го е упражнил, налице ли е правен интерес от предявяване на иск за защита на това субективно право; 2) следва ли в случаите, когато лицето е било осигурявано от двама работодатели за всички осигурени рискове, да бъде приложен чл. 45а, ал. 1 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж (НПОС) и времето, за което са внесени осигурителни вноски на основание чл. 9а, ал. 2 от КСО, да се зачита за осигурителен стаж от трета категория във връзка с придобиване право на пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1 и 2 от КСО; и 3) разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 10 (предл. 1) от КТ, в редакцията ДВ, бр. 25/2001 г., включва ли кръга от работници и служители, придобили право на намалена пенсия за осигурителен стаж и възраст, чиито трудови договори могат да бъдат прекратявани на това основание, или се отнася само за трета категория труд. По отношение на първия – процесуалноправен въпрос, жалбоподателят навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че по този въпрос въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т. 1 от тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС. По отношение на останалите два – материалноправни въпроса, касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като поддържа, че по тези правни въпроси няма съдебна практика, формирана след последните изменения на КСО и КТ, а отговорът на въпросите ще допринесе за точното прилагане на закона и развитие на правото.
Ответникът по касационната жалба – ищецът Р. Х. Т., в отговора на жалбата излага становище и съображения, че няма основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.
Настоящият състав на ІV-то гр. отд. на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Процесуалноправният въпрос, формулиран от касатора-ответник, е свързан с възражението и оплакванията му за недопустимост на исковото производство по делото и на постановените по него решения на първата и въззивната инстанция, поради липса на правен интерес у ищеца за воденето на предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, тъй като в исковата си молба той бил изложил твърдения, че работодателят е накърнил и субективното му право на пенсиониране, а е представил по делото разпореждане № [ЕГН]/27.10.2015 г. на ТД на НОИ София-град, с което, считано от 11.10.2015 г. му е отпусната лична пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 68, ал. 3 от КСО. Въззивният съд не е дал разрешение на този процесуалнаправен въпрос, като е приел, че тези аргументи на жалбоподателя-ответник касаят правилността на първоинстанционното решение, а не неговата допустимост.
Настоящият съдебен състав също намира, че този въпрос не е от значение за процесуалната допустимост на предявените по делото искове и на постановените по тях решения на първата и въззивната инстанция, поради което не е налице и основание за допускане на касационното обжалване по този процесуалноправен въпрос относно правния интерес на ищеца – с оглед проверка допустимостта на обжалваното въззивно решение (т. 1 – in fine от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). С исковете за защита срещу незаконосъобразно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ, включително и когато трудовото правоотношение е прекратено (уволнението е извършено) на основание чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. 1 от КТ, ищецът търси съдебна защита, не на субективното си право на пенсиониране (каквато е постановката на въпроса), а на субективното си право на труд. Поради това, правният интерес от воденето на тези искове се обуславя от твърденията на ищеца за обстоятелства, водещи до незаконосъобразност на уволнението му, каквито твърдения са надлежно изложени в исковата молба по делото – ищецът твърди, че към датата на уволнението му няма необходимия осигурителен стаж, поради което не е придобил право на пенсия за осигурителен стаж и възраст. Изложените в исковата молба опасения на ищеца, че след незаконосъобразното му уволнение на основание чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. 1 от КТ, няма да му бъде отпусната пенсия, тъй като не са налице предпоставките за това, и по този начин той ще бъде допълнително ощетен от работодателя си, са напълно ирелевантни по делото и са без никакво значение за правния му интерес от воденето на предявените искове за защита срещу незаконосъобразно уволнение по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ. С тези свои изявления ищецът дори и и не твърди ответникът-работодател (сега касатор) да е накърнил правото му на пенсиониране, каквато е постановката на процесуалноправния въпрос, а твърди, че ще търпи допълнителни вреди от незаконното уволнение. Наред с горното, със соченото от жалбоподателя във връзка с този въпрос, тълкувателно решение № 8/27.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС са дадени задължителни указания и разяснения по въпроси относно правния интерес при воденето на установителни искове за собственост и други вещни права, поради което и то, както и самият процесуалноправен въпрос нямат отношение към трудовия спор по настоящото дело.
Останалите два материалноправни въпроса, формулирани от касатора, също не съставляват общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване в случая, тъй като не са обуславящи правните изводи в обжалваното решение на въззивния съд и са без значение за изхода на материалноправния спор по делото (в този смисъл – също т. 1 от тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Въззивният съд е приел за установено следното: Към датата на уволнението на ищеца 30.08.2015 г., същият е бил на възраст 65 г., 6 м. и 19 дни. Съгласно пенсионното разпореждане № [ЕГН]/27.10.2015 г., към 11.10.2015 г., откогато е отпусната личната пенсия за осигурителен стаж и възраст на основание чл. 68, ал. 3 от КСО, изчисленият съгласно чл. 104 от КСО общ осигурителен стаж на ищеца, превърнат към III-та категория труд, е 35 г., 10 м. и 1 ден. Съгласно приетото по делото и неоспорено заключение на съдебно-икономическата експертиза, в този осигурителен стаж не е включен стажът по чл. 9, ал. 7 от КСО за отслужените по военната книжка 2 г. и 10 дни, а от друга страна в трудовите книжки липсва отразяване на стаж в ДФ „Т. София“, а стажът във [фирма] за периода 20.02.2002 г. – 01.04.2004 г. веднъж е отчетен като осигурителен стаж за III-та категория труд и втори път е отчетен в стажа при ответника, преизчислен в съотношение 4:5 за трансформиране от II-ра в III-та категория труд. Съгласно експертното заключение, общият размер на отработения от ищеца трудов стаж е 33 г., 4 м. и 21 дни, а по данни от трудовите книжки – 33 г., 3 м. и 10 дни. При така установените обстоятелства по делото, въззивният съд е приел, че съгласно чл. 68 (в редакцията ДВ, бр. 100/2011 г.) от КСО придобиването на право на пенсия за осигурителен стаж и възраст е в две хипотези. Първата е по чл. 68, ал. 1 и 2, която предвижда право на пълна пенсия при достигане на определена възраст, която към датата на прекратяване на процесния трудов договор, съгласно § 6б, ал. 2 от ПЗР на КСО за мъжете е 63 г. и 8 м., и при наличие на определен осигурителен стаж, който към същия момент е 38 години. Втората хипотеза е на намалена пенсия по чл. 68, ал. 3, при достигане на определена възраст, която към датата на уволнението на ищеца е 65 г. и 8 м. за мъжете и 15 г. действителен осигурителен стаж. СГС е приел, че в случая фактическият състав на чл. 328, ал. 1, т. 10 (предл. 1) от КТ не е бил завършен към датата на уволнението на ищеца (30.08.2015 г.), защото към този момент той не е придобил нито право на пълна пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 1 и ал. 2 (в редакцията ДВ, бр. 100/2011 г.) от КСО, тъй като не е имал необходимия осигурителен стаж за това (38 години), нито право на намалена пенсия за осигурителен стаж и възраст по чл. 68, ал. 3 (в редакцията ДВ, бр. 100/2011 г.) от КСО, тъй като не е навършил съответната пенсионна възраст (65 г. и 8 м., която е навършил едва след уволнението му на 30.08.2015 г. – към 11.10.2015 г., откогато е отпусната такава пенсия с пенсионното разпореждане).
Формулираният от касатора материалноправен въпрос относно приложението на чл. 45а, ал. 1 от НПОС, във вр. с чл. 9а, ал. 2 от КСО, нито е обсъждан в обжалваното решение от въззивния съд, нито е стоял за разрешаване по делото, тъй като (видно и от заключението на вещото лице) няма данни за ищеца да са били внасяни осигурителни вноски на основание чл. 9а, ал. 2 от КСО – върху минималния осигурителен доход за самоосигуряващи се лица.
Последният материалноправен въпрос – по приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. 1 от КТ, е неясно формулиран в изложението на жалбоподателя, но очевидно се свързва с принципните съображения, изложени в обжалваното въззивно решение, че съгласно редакцията на тази разпоредба от ДВ, бр. 25/2001 г., която е идентична (предл. 1) с действащата сега редакция от ДВ, бр. 54/2015 г., законът изоставя изискването за наличие на право на пълна пенсия за осигурителен стаж и възраст за упражняване от страна на работодателя на потестативното право на уволнение на това основание, а в кръга работници и служители, чиито трудови договори могат да бъдат прекратявани на същото основание, са включени и тези които са придобили право на намалена пенсия за осигурителен стаж и възраст. Тези мотиви, които въззивият съд е изложил по принцип относно приложението на чл. 328, ал. 1, т. 10, предл. 1 от КТ, респ. – и правният въпрос, формулиран от касатора във връзка с тях, обаче са без никакво значение и не обуславят крайния изход на спора по делото, предвид приетото в обжалваното решение, че в случая към релевантния момент – датата на уволнението на ищеца, последният не е имал право и на намалена пенсия по чл. 68, ал. 3 (в редакцията ДВ, бр. 100/2011 г.) от КСО, тъй като към този момент не е бил навършил необходимата, съгласно тази разпоредба, във вр. с § 6б, ал. 2 от ПЗР на КСО, пенсионна възраст от 65 г. и 8 м.
В заключение – касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като формулираните от жалбоподателя правни въпроси не съставляват общи основания за това по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплатено адвокатско възнаграждение за защитата пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 500 лв.
Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 8006/03.11.2016 г., постановено по въззивно гр. дело № 7131/2016 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА Държавно предприятие „Р…“ да заплати на Р. Х. Т. сумата 500 лв. (петстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: