О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 914
[населено място],27,11,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение, в закрито заседание на седемнадесети ноември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 1217 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационни жалби на всяка от страните против решение № 2003 / 01.11.2013 год. по гр.д.№ 317/2013 год. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 състав ,с което е потвърдено решение № 6963 / 26.10.2012 год. по гр.д.№ 6662 / 2010 год. на СГС, ГК, І г.о. – 8 състав, както следва :
Касаторът – ищец П. Г. С. – обжалва въззивното решение в частта,в която със същото е потвърдено първоинстанционното в частта,в която е отхвърлен предявеният от нея против ЗД [фирма] иск по чл.226 ал.1 КЗ,за разликата между присъдените 50 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди от смъртта на починалия син на ищцата,пострадал при ПТП от 05.07.2008 год.,по вина на водача на застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност„ при ответника лек автомобил,до претендираните 100 000 лева.Касаторката оспорва правилността на въззивното решение,като постановено в противоречие с материалния закон – чл.51 ал.2 ЗЗД – относно извода за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия наследодател.Страната намира,че мотивите на въззивното решение са вътрешно противоречиви, доколкото от една страна е прието,че отговорността на водача на МПС за осигуряване безопасност на движението е по-голяма от тази на пешеходците, а от друга е приет равен принос на пострадалия пешеходец с този на водача на МПС,при това в противоречие със събрани по делото доказателства за липса на осигурена / чрез работещи подлези / безопасна възможност за пресичане, доколкото същото е предприето на необозначено за такава цел място.
Касаторът – ответник – ЗД [фирма] – оспорва въззивното решение в частта,в която със същото е потвърдено първоинстанционното решение,в частта в която е уважен предявеният от П. С. иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ за сумата от 50 000 лева.Страната счита същото постановено в противоречие с материалния закон,тъй като отговорността на застрахователя е функционална от отговорността на делинквента и не следва да бъде ангажирана когато вредата е настъпила в резултат на „случайно събитие„,без виновно поведение на водача на МПС,каквото касаторът твърди,че е установено в досъдебно наказателно производство.Оспорва решението и като постановено в противоречие със съдопроизводствените правила,тъй като изводът за наличие на валидно застрахователно правоотношение между ответника и делинквента не се основава на събрани по делото доказателства.В евентуалност оспорва правилността на въззивното решение по приложението на чл.52 ЗЗД,като намира определения справедлив размер на обезщетението – 100 000 лева, от който е приспаднало съпричиняване от ? – крайно завишен с оглед конкретно преценимите обстоятелства и критериите , въведени с ППВС № 4 / 1968 година.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение,с което искът на П. С. против ЗД [фирма] с правно основание чл.226 ал.1 КЗ е уважен за сумата от 50 000 лева и отхвърлен за разликата до претендираните 100 000 лева, като неуважаването му по същество се основава единствено на прието за равностойно с това на делинквента съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия син на ищцата. Следователно,размерът на предявената от същата претенция,в обезщетяване болките и страданията претърпени в качеството й на родител на пострадалия,съдът е преценил за адекватен и справедлив,отчитайки относими за това обстоятелства като възрастта на пострадалия,съществувалата между същия и ищцата емоционална връзка, вкл. отношенията на взаимна опора и подкрепа,поддържана и от съвместното съжителстване между майка и син.Съпричиняването е обосновано с факта на пресичане от пострадалия на необозначено за целта място,в нарушение на чл.113 ал.1 ЗДвП,както и предвид ненужно удължаване на пътя за преминаване / косо пресичане спрямо посоката на движение/ и несъобразяване с действителната пътна обстановка – отстояние и скорост на движение на приближаващо превозно средство, преценка дължима и в хипотезата на преминаване,съгласно чл.113 ал.2 пр.второ вр. с ал.1 т.2.и т.2 ЗДвП / ако би се приело, че липсата на пешеходна пътека и възможност за пресичане в близост изключва поведението на пешеходеца, пресичащ двулентово пътно платно, в две посоки, в населено място, като нарушение по смисъла на чл.113 ал.1 ЗДвП /.Поведението на водача на МПС е счетено за виновно , в нарушение на чл.116 вр. с чл.5 ал.2 т.1 и чл.20 ал.2 ЗДвП.Независимо , че същият се е движил с разрешена за съответния участък скорост,съдът е кредитирал изводите на приетата автотехническата експертиза, че с оглед конкретните обстоятелства – вкл. част от денонощието,атмосферни условия, състояние на пътя,видимост и пр.- водачът на МПС е имал възможността ,реагирайки адекватно на ситуацията,да предотврати удара, поради което и е отречено наличието на „случайно деяние„,тъй като макар разрешена по размер,е налице несъобразена с конкретната пътна обстановка скорост на движение.Действително съдът е приел,че отговорността на водачите на МПС за осигуряване безопасността на движението е по-голяма от тази на пешеходците,но видно от мотивите това обстоятелство е отчетено изрично при определяне на равния принос,т.е. съпричиняването на пострадалия е счетено толкова тежко,че и съобразяването на по-голямата отговорност на водача на МПС не предпоставя друг, освен равен принос. В изложението по чл.280 ал.1 ГПК П. С. поставя въпросите: 1/Справедливо и адекватно на уврежданията на ищеца ли е постановеното решение?; 2/Спазен ли е принципа на закона за присъждане на справедливо и адекватно застрахователно обезщетение? и 3/Включват ли се в критериите за справедливост промените на законодателството и обществено – икономическите и социални условия в страната и следва ли размерите на присъжданите обезщетения за непозволено увреждане да отразяват тези промени? Сочи се противоречие на въззивното решение, в отговор на тези три въпроса, с решения задължителна и казуална съдебна практика, като формално се сочи и хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.
Както се посочи по-горе, основанието за частично отхвърляне на иска е единствено приетото за доказано от ответника съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия.С оглед правния интерес на ищцата, релевантен за изхода на спора и спрямо решаващите мотиви на въззивното решение би бил не въпрос относно критериите за определяне на размера на справедливо застрахователно обезщетение,а такъв,свързан с приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД вр. с ППВС № 17 / 1963 година относно съпричиняването.Такъв правен въпрос не е формулиран и обоснован с допълнителен селективен критерий . Отделно от преждеизложеното, за непокриване на общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС , първите два въпроса изискват преценка правилността на въззивното решение на основанията по чл.281 т.3 ГПК , неприложими в настоящото производство. Съдържанието им не предпоставя възможност за общозначим и еднозначен отговор извън конкретиката на спора, дори приложението на чл.52 ЗЗД да би било в основата на отхвърлителния диспозитив .
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът – ответник формулира следните въпроси: 1/При наличие на „ случайно деяние „ , застрахователят по задължителна застраховка „Гражданска отговорност” носи ли отговорност пред пострадалия , щом не я носи застрахованият ? Може ли едно деяние да не е виновно,а да е противоправно – ако бъде оборена презумпцията за вина може ли съдът да се обоснове с противоправност на деянието,за да приеме,че е извършен деликт? ; 2/ Кога може да се приеме доказан един факт в гражданския процес, съгласно чл.154 ГПК? Спазен ли е закона от Софийски апелативен съд и съобразена ли е практиката по чл.290 ГПК,оборена ли е презумпцията за вина и правилно ли е ангажира отговорността на застрахователя ? ; 3 / Може ли да се приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение без да са спазени изискванията на т.3 и т.4 от ТР № 7 / 1978 год. и правилно ли е съдебно решение,несъобразено с тълкувателното решение вр. с чл.130 ал.2 ЗСВ ?;4/Кога е налице нарушение на чл.20 ал.2 от ЗДвП , доколкото противоречие с практиката на Наказателна колегия на ВКС не обосновава основание за допускане на касационното обжалване / визирайки конкретно ТР № 28 от 28.11.1984 год.? /; 5/ Какви са критериите за определяне процента съпричиняване, доколкото не се съдържат в закона, нито са изведени в ППВС № 17/1963 год.? ; 6 / Какви са критериите за определяне справедлив размер на обезщетението,съгласно чл.52 ЗЗД,ППВС № 4 / 1968 год. и задължителната съдебна практика – решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и спазени ли са от САС по конкретното дело ?
Първият от формулираните въпроси е в директно противоречие с решаващия извод на съда,че с оглед конкретните обстоятелства и събраните по делото доказателства не се установява „ случайно деяние „ по смисъла на чл.15 НК, изключващо отговорността на водача на МПС, нито е оборена презумпцията за виновно нарушение на разпоредби на ЗДвП.Така формулиран, изхождайки от установеност на „ случайното деяние „ и „обореност на презумпцията за вина „, въпросът предпоставя различна от установената фактическа обстановка и по същество се отнася до преценка за правилността на извода на съда , предвид събраните доказателства обоснован ли е извода за „случайно деяние „ и оборена ли е презумпцията за вина.Преценката на правилността на решението не е предмет на настоящата фаза на производството,с която не се цели даване на отговор на фактологичен въпрос,обоснован изцяло с конкретиката на спора и събраните доказателства,а отговор за адекватността в приложението на правна норма при така установената от съда фактическа обстановка, доколкото процесуалноправен въпрос по годността на доказателствените средства и правилата за събиране и преценка на доказателства не е поставен от страната. Следователно,въпросът не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС,поради което безпредметно е разглеждането на сочения допълнителен такъв .
Вторият от поставените въпроси е провокиран от възражението на ответника за липса на валидно застрахователно правоотношение с делинквента , в установяване на което ищцата е представила изходящи от КФН и Г. справки, сочещи сключена между същите страни застрахователна полица със съответен номер.Въпреки изискването й по делото от ответника,въз основа изрично искане на ищцата,ЗД [фирма] не я е представило.Наличието на застрахователно правоотношение е удостоверено и в самия протокол от ПТП.Въззивният съд е изградил извода си за наличие на застрахователно правоотношение позовавайки се на справката, изходяща от Г. , чиято доказателствена сила съгласно чл.295 ал.7 КЗ ответникът не е оборил. Следователно,формулираният въпрос по приложението на чл.154 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК, тъй като решаващият извод на въззивният съд за наличие на застрахователно правоотношение не е обоснован с неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса. Съдът не е вменил в тежест на ответника да установява застрахователно правоотношение по ЗЗ „ ГО „ с делинквента,санкционирайки го поради недоказване,а санкционирайки бездействието му в оборване доказателствената сила на документ, установяващ наличието му.Правен въпрос по доказателствената сила на справките – извлечения от ИЦ на Г. не е формулиран и обоснован с допълнителен селективен критерий .Впрочем самият въпрос е отново формулиран в аспект на преценка правилността на въззивното решение,което изключва на самостоятелно основание характеристиката му на правен въпрос.
Третият от поставените въпроси е също свързан с възражението на ответника за липса на валидно застрахователно правоотношение, като преждеизложеното потвърждава ирелевантността му спрямо приложението на ППВС № 7/1978 год. / ТР със същата индивидуализация не е известно на състава /, т.3 и т.4 от които съдът приема, че са точките със съответната номерация от раздел ІІ на мотивите на Постановлението, респ. т.3 от диспозитива му, съдържащи задължителни указания относно основанията за възникване на застрахователни правоотношения, респ. относно предпоставките „застрахователен риск” и „ застрахователен интерес „ като необходими за действителността на застрахователното правоотношение. Въззивната жалба на ЗД [фирма] не съдържа доводи, касаещи отпадането на някоя от тези две предпоставки , като последващо сключването на застрахователно правоотношение с делинквента обстоятелство.Доводи за неразплащани застрахователни премии, вкл. незаплатена първа застрахователна премия, не са наведени с отговора на исковата молба и съответно не са били предмет на произнасяне от първоинстанционния и въззивния съд.По начало въпросът,аналогично на предходния,е формулиран в изискване преценка на правилността на въззивното решение относно извода за валидно застрахователно правоотношение,изграден въз основа на необорената доказателствена сила на документ – извлечение от ИЦ на ГФ и непротивопоставени своевременно възражения относно валидността на формално установена като съществуваща облигационна връзка. Като изцяло фактологичен, значим единствено за конкретния спор и съобразно доводите на страните и събраните по делото доказателства, въпросът не отговаря на характеристиката за правен въпрос.
Четвъртият въпрос,с оглед неприлагането на цитираното тълкувателно решение № 28/1984 год. на необозначено с номер наказателно отделение на НК на ВС и предвид неуспешното му издирване от състава,вкл.като практика на 5-членен състав на колегията и на ОСНК,изключва установяване логиката на въпроса и връзката му с решаващия извод на въззивния съд по приложението на чл.20 ал.2 ЗДвП, с която норма формално е свързан въпроса.По начало съдът не е изчерпал всички възможни хипотези на нарушение на чл.20 ал.2 ЗДвП и подобен въпрос не би могъл да бъде релевантен правен въпрос в настоящата хипотеза, сведена до установено от въззивния съд нарушение на изискването за съобразяване скоростта на движение на автомобила,дори в рамките на разрешената от закона скорост за съответния участък,с конкретната пътна обстановка, в който смисъл въззивният съд е цитирал и приложима задължителна практика на ГК на ВКС. Като неясен в съдържанието си спрямо конкретен аспект от решаващите изводи на въззивния съд по приложението на чл.20 ал.2 ЗДвП,въпросът не може да бъде и конкретизиран,с оглед правомощието на настоящия състав съгласно ТР № 1/2010 год. по т.д. № 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС.Като въпрос без установим ясен предмет същият очевидно не покрива изискването за правен въпрос по смисъла на т.1 от същото Тълкувателно решение.
Петият въпрос формално покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК,доколкото въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл. 51 ал.2 ЗЗД е приел определен процент съпричиняване от пострадалия наследодател на ищцата.Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий,заявен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.По приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД е налице трайно установена практика и въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със същата, определяйки процента съпричиняване, съобразно конкретно установените обстоятелства относно приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат.Разпоредбата на чл. 51 ал.2 ЗЗД не е неясна и противоречива ,а определянето на конкретния принос,вкл.процентно,е фактологичен въпрос,разрешим съобразно обстоятелствата във всеки конкретен случай и резултат от винаги субективна оценка на участието на правопораждащите вредоносния резултат обективни фактори в настъпването на вредоносния резултат,каквато е и трайната съдебна практика.Невъзможно е въвеждането на единни критерии за субективната оценка на приноса,тъй като е невъзможно стандартизиране на хипотезите на принос,още по-малко в рамките на настоящото производство,чийто предмет не би могъл хипотетично да се разширява за нуждите на исканото категоризиране.На този въпрос,многократно задаван от касатора – ответник,е даван нееднократно отговор в преждеизложения смисъл и от други състави на ТК на ВКС,с чиито мотиви настоящият състав се солидаризира напълно.
Шестият въпрос формално покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,доколкото в произнасянето си въззивният съд прилага нормата на чл.52 ЗЗД,а същото изисква обосноваване критерия за справедливост в съответствие със задължителните указания на ППВС № 4/1968 год.,с мотивирано изложение на приетите за релевантни при определяне на справедлив размер на обезщетението обстоятелства, каквото въззивното решение съдържа.Касаторът не е посочил неотчетено от въззивния съд,обосноваващо по-нисък справедлив размер обстоятелство,нито неправилно отчетено като релевантно за завишение размера обстоятелство и по същество изисква универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда относно размера,независимо от конкретните по всеки спор обстоятелства.Такава преценка е невъзможна и би се явила в противоречие именно със задължителните указания на ППВС № 4/1968 година.Дори да би се приел удовлетворен общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,не се явява обоснован допълнителния селективен критерий с цитираното Постановление,тъй като въззивното решение не е постановено в противоречие със задължителните му указания за конкретна и комплексна,мотивирана преценка на всички релевантни за определяне размера на обезщетението обстоятелства.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2003 / 01.11.2013 год. по гр.д.№ 317/2013 год. на Софийски апелативен съд, ГК, 10 състав.
Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :