1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№………
София, ………………. 2010 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на девети август, през две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Капка Юстиниянова
ЧЛЕНОВЕ: Любка Богданова
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 258 по описа за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Софийска апелативна прокуратура против въззивно решение № 303 от 13.04.2009 г., постановено по гр.д. № 1769/2008 г. на Софийски апелативен съд, ГК, ІІ състав.
Жалбоподателят Софийска апелативна прокуратура обжалва въззивното решение в частта му, с която е Прокуратурата на Република България е осъдена солидарно със С. следствена служба да заплати на З. И. И., на основание чл. 2, т.1 и т. 2 ЗОДОВ, сумата от 6 000 лв., представляваща обезщетение за причинените му неимуществени вреди в резултат на незаконно обвинение, за което е признат за невинен и оправдан, както и за незаконно повдигнатата му мярка за неотклонение „задържане под стража” по същото обвинение.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което неправилно са уважени исковете по чл. 2, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ в посочените размери, съдът се е произнесъл по правен въпрос, решаван противоречиво от съдилищата – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 2 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят представя съдебна практика – решение № 513 от 06.04.2004 г. по гр.д. № 1059/2004 г.на ВКС, ІV г.о., решение № 692 от 12.05.2008 г. по гр.д. № 2394/2007 г. на ВКС, ІV г.о., като за решенията на В. апелативен съд и на Шуменския окръжен съд липсват данни, че са влезли в законна сила и те не представляват съдебна практика. Поставеният правен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е свързан с определяне размера на обезщетението и критерия за справедливост, визиран в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, с твърдение, че по този въпрос има противоречива съдебна практика, във връзка с което представя и цитираните по-горе съдебни решения на ВКС.
Ответниците по жалбата З. И. И. от гр. София и С. следствена служба гр. София, не представят писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не изразяват становище по нея и по основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с обжалваем интерес над 1000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване е посочен чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Основанието за касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК е налице, когато даден правен въпрос /процесуален или материалноправен/, от който зависи изхода на спора, се решава противоречиво от съдилищата. Основанието по този законов текст не е противоречието между съдебни актове по идентични казуси, а противоречие в практиката на съдилищата, произнесли се с необжалваеми съдебни актове по правен въпрос, от който зависи изхода на спора и който е бил предмет на разглеждане по това дело. В конкретния случай се сочи, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на съдилищата и от касатора Прокуратура на РБ са представени посочените по-горе съдебни решения.
Както се изложи по-горе, в касационната жалба и изложението за допускане на касационно обжалване е формулиран правният въпрос за приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ. Следва да се отбележи, че размера на обезщетението за вреди, определян по чл. 2, т. 1 и т. 2 ЗОДОВ се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2 ЗОДОВ важи общото правило за разпределяне на доказателствената тежест между страните, съгласно което всяка страна носи доказателствената тежест относно фактите, от които извлича изгодни за себе си правни последици/ чл. 127, ал. 1 ГПК/отм./. Въпросът за размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди и в хипотезите на чл. 2 ЗОДОВ е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая съдът е разгледал всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на издадения незаконен акт на досъдебното производство и свързаната с него най-тежка мярка на процесуална принуда „задържане под стража”, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касатора ответник съдебни решения на състави на Върховния касационен съд, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същи. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. В конкретния случай въззивният съд се е ръководил от задължителната съдебна практика, установена с разрешенията, дадени в т. 11 и т. 13 от Тълкувателно решение № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1 т. 2 от ГПК за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 303 от 13.04.2009 г., постановено по гр.д. № 1769/2008 г. на Софийски апелативен съд, ГК, ІІ състав, по касационна жалба с вх. № 3630 от 11.05.2009 г. на Прокуратурата на РБ, чрез прокурор при Софийска апелативна прокуратура.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: