О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 915
[населено място], 04.12.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на трети декември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Недкова т. д. № 1410/2015 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. М. М. и З. К. К. срещу решение № 373 от 22.12.2014г. по в. т. д. № 605/2014г. на Апелативен съд – Варна, с което е потвърдено решение № 447 от 07.05.2014г. по т. д. № 2355/2013 г. Варненски окръжен съд.
В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано, поради което се иска отмяната му, отхвърляне на предявените искове и присъждане на направените за всички инстанции разноски.
Ответникът по жалбата, С. Д. А., изразява становище за липса на предпоставките за допускане на решението до касационно обжалване. Претендира присъждането на разноски за производството по чл. 288 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:
Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е приел, че менителничният ефект е редовен от външна страна като съдържащ всички реквизити, поради което е налице валидно съществуващо между страните по спора менителнично правоотношение. Намерил е за установено, че касаторите са подписали запис на заповед, сумата по който не е платена на падежа и срещу тях е издаден изпълнителен лист по реда на чл.417, т.9 ГПК. Съдът е счел, че представеното с допълнителната искова молба споразумение е допустимо доказателство, тъй като е съставено след подаване на исковата молба. С него се въвежда като основание за възникване на менителничното правоотношение договор за заем, сключен с М. М. М., при който З. К. К. се явява съдлъжник. Съдът цени представеното споразумение като частен диспозитивен документ, удостоверяващ получаването на сумата от 60 000 лева от касатора М. като заемополучател и встъпването на касаторката К. като съдлъжник по дълга. Съдът е намерил правопогасяващото възражение на ответниците за недоказано.
В изложението към касационната жалба се твърди, че са налице основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касаторът поставя следните въпроси: /1/ Задължително ли е при подаване на молба за изправяне на нередовностите на оставената без движение искова молба (за внасяне на държавна такса) да се представят относими доказателства и преклудират ли се правата за представянето им по-късно?; /2/ При дела, разглеждани по реда на глава 32 ГПК, в кой момент ищецът следва да въведе твърдения за наличието на каузалното основание за възникналото менителнично правоотношение – с първоначалната си искова молба или с допълнителна такава и следва ли съдът да допуска разглеждането им, както и представянето на доказателства, при липса на направени възражения от страна на ответника?; /3/ Представеното споразумение обвързва ли втория ответник в облигационно отношение с ищеца и има ли белезите на облигационно правоотношение, представляващо договор, изпълнението по който се гарантира с издадената заповед за изпълнение? Касаторът счита, че първият поставен въпрос с обжалваното решение е решен в противоречие с определение № 558 от 06.07.2010г. на ВКС и определение № 16 от 12.01.2011г. на ВКС, вторият – в противоречие с решение № 163 от 17.01.2012г. на ВКС, решение № 31 от 05.04.2012г. на ВКС и ТР № 4 от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС, а отговорът на последния въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Първият въпрос, свързан с отстраняване на нередовности на исковата молба, не е обусловил изхода на спора, тъй като не е разгледан от въззивния съд, поради което не покрива общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на решението до касация.
Вторият въпрос също не обуславя предпоставката по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е мотивирал направения от него извод за допустимото представяне на спогодбата с факта на нейното съставяне от страните по спора по време на висящността на процеса, като липсва произнасяне до кой момент ищецът може да навежда като твърдение наличието на каузално правоотношение, обезпечавано със записа на заповед.
Преценката на правната същност и съдържание на споразумението е предпоставено от преценка на фактите по делото и на правилността на решението, поради което не представлява правен въпрос по см. на чл.280, ал.1 ГПК и не обуславя допускането на атакувания съдебен акт до касация.
С оглед липсата на общото основание по чл.280, ал.1 ГПК, касационното обжалване не може да бъде допуснато, като съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1 / 19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС в тази хипотеза съдът не се произнася по наведените допълнителни предпоставки по чл.280, ал.1, т.1-т.3 ГПК.
Предвид изхода на делото, на ответника по касацията следва да се присъдят направените от него за настоящото производство разноски – заплатено адвокатско възнаграждение от 1750 лева, платимо по – равно от касаторите.
Водим от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 373 от 22.12.2014г. по в. т. д. № 605/2014г. на Апелативен съд – Врана.
ОСЪЖДА М. М. М., ЕГН [ЕГН], и З. К. К., ЕГН [ЕГН], да заплатят на С. Д. А., ЕГН [ЕГН], по 875 лева всеки един от тях – заплатено адвокатско възнаграждение за касационното производство.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.