О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 916
София, 14.12.2017 год.
Върховният касационен съд на Република България, IІІ гражданско отделение в закрито съдебно заседание на четиринадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЖИВА ДЕКОВА
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
разгледа докладваното от съдия Декова
гр.дело №2062 по описа за 2017 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Т. Б. Д., чрез процесуален представител адв.Т., срещу решение от 06.02.2017г., постановено по гр.д.№5658/2016г. на Софийски градски съд, в частта, с която е след частична отмяна на решение от 18.02.2016г. по гр.д.№42664/2015г. на Софийски районен съд е отхвърлен предявения от Т. Б. Д. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за размера над 20лв. до 500лв. за неимуществени вреди и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решеине за отхвърляне на иска за обезщетение за неимуществени вреди в останалата част за размера над 500лв. до претендирания размер от 10 000лв.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба Прокуратура на Република България не взема становище по жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу обжалваемо решение, от легитимирана страна, която има интерес от обжалването и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ гр.отделение на ГК, след преценка на изложените основания за касационно обжалване по чл.280, ал.1 от ГПК намира следното:
С въззивното решение след частична отмяна на първоинстанционното решение е отхвърлен предявения от Т. Б. Д. срещу Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за размера над 20лв. до 500лв. за неимуществени вреди и е потвърдено първоинстанционното решеине за отхвърляне на иска за обезщетение за неимуществени вреди в останалата част за размера над 500лв. до претендирания размер от 10 000лв. като обезщетение
за претърпени неимуществени вреди в резултат на изпълнение на наложено наказание „лишаване от свобода” над определения срок в размер на 2 месеца и 2 дни, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 21.07.2012г. до окончателното й изплащане.
Въззивният съд е приел, че по делото са установени кумулативно изискуеми предпоставки за ангажиране на отговорността на Прокуратура на Р. България в хипотезата на чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ, съгласно която норма държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда при изпълнение на наложено наказание над определения срок или размер. Ищецът е постъпил в затвора в [населено място] на 18.04.2011г. за изтърпяване на наложено наказание „лишаване от свобода” от 2 години и 3 месеца, определено с определение от 02.12.2010г. по НЧД №10859/2010г. по описа на СРС, влязло в сила на 18.12.2010г., с което са групирани наложени наказания по НОХД №15401/2005г. по описа на СРС, НОХД №13281/2006г. по описа на СРС, НОХД №8846/2008г. по описа на СРС, НОХД №13178/2006г. по описа на СРС, НОХД №3407/2002г. по описа на СРС и НОХД №13340/2004г. по описа на СРС, и че е освободен на 19.04.2011г. по изтърпяване. Със заповед №Л-4456/16.07.2015г. на В. Главен директор на ГД „Изпълнение на наказанията”-МП е наредено на основание чл.179, ал.2 от ЗИНЗС изтърпяното от лишения от свобода Т. Б. Д. наказание от 1 година и 5 дни над срока на общото наказание от 2 години и 3 месеца лишаване от свобода, определено на основание чл.25, чл.23 и чл.24 от НК между наказания, наложени по НОХД №15401/2005г. по описа на СРС, НОХД №13281/2006г. по описа на СРС, НОХД №8846/2008г. по описа на СРС, НОХД №13178/2006г. по описа на СРС, НОХД №3407/2002г. по описа на СРС и НОХД №13340/2004г. по описа на СРС, да се зачете до размера на търпимия остатък от наложеното наказание по НОХД №358/2015г. по описа на СРС, което осъденият търпи в момента. Прието е от съда, че ищецът по процесните дела е изтърпял в повече от определеното от съда наказание „лишаване от свобода” с 1 година и 5 дни, който период е зачетен от последващо наложено наказание „лишаване от свобода” по НОХД №358/2015г. по описа на СРС. Съдът е приел, че ищецът не е трябвало изобщо да постъпва в затвора в [населено място] на 18.04.2011г. за изтърпяване на наложено наказание „лишаване от свобода” от 2 години и 3 месеца по посочените дела и независимо от факта, че е освободен от затвора на следващия ден – 19.04.2011г. е налице основание за ангажиране на отговорността на Прокуратура Р.България, която поради бездействието на своите служители не е упражнила в достатъчна степен надзор за законност при изпълнение на наложеното на ищеца наказание. Прието е, че отговорността на Прокуратура на Р.България е само за това, че без основание ищецът е постъпил в затвора в [населено място] на 18.04.2011г. за изтърпяване на наложено наказание „лишаване от свобода” от 2 години и 3 месеца по процесните дела и е освободен от затвора на следващия ден – 19.04.2011г.. За този период от време от показанията на разпитания по делото свидетел са приети за установявени претърпените от ищеца неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от бездействието на ответника, който не е изпълнил вменени по закон задължения да упражнява надзор за законност при изпълнението на наложените наказания /чл.146, ал.2, т.1 ЗСВ/.
По отношение размера на обезщетението за неимуществени вреди е прието, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се съизмерва с обществения критерий за справедливост и да възмезди увредения за всички неимуществени вреди. Размерът на неимуществените вреди, обаче, е индивидуален и е свързан с конкретността на случая. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост – чл.52 33Д, което понятие обаче не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни и обективно съществуващи обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне техния размер. Въззивният съд е приел, че в конкретния случай при съобразяване с изложеното и като се отчетат конкретните фактори – изключително кратък период от време, през който ищецът е търпял негативни изживявания – един ден – 18.04.2011г. – 19.04.2011г., което не е довело до трайни неблагоприятни последици върху физическото и психичното състояние на ищеца, респективно липсват трайни увреждания в личностната сфера на ищеца, а така също и с оглед обществения критерий за справедливост и съдебната практика, сумата от 20.00 лв., представлява справедливо обезщетение, с което се репарират в относително пълен размер причинените на ищеца неимуществени вреди.
Касаторът счита, че са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационнно обжалване на въззивното решение по следните въпроси: 1“последващо зачитане по друго наказателно производство, повече от 5 години след надлежаването, как следва да се отнесе към периода, който следва да бъде взет предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ и към размера на обезщетението за неимуществени вреди и дали чрез зачитането на изтърпяното в повече от наложеното наказание се постига и обезщетяване на моралните вреди, понесени от съдения в резултат на изпълнение на наказанието „лишаване от свобода“ над определения срок“; 2“как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по иск с правно основание чл.2, ал.1, т.6 ЗОДОВ“; 3“ по какъв начин съобразно обществения критерий за справедливодст следва да се обезщетят вредите от съда при приемане на обичайно търпимите вреди за подобни случаи, как следва да се съотнася размера на обезщетението при обичайно търпените вреди съобразно периода на надлежаване на определеното наказание „лишаване от свобода“, както и при приемане на търпени вреди над обичайните, накърняването на обичайната среда и психическото равновесие на личността“.
По първия от поставените въпроси касаторът сочи, че следва да се допусне касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради това, че липсва практика на ВКС по въпроса дали чрез зачитането на изтърпяното в повече от наложеното наказание се постига и обезщетяване на моралните вреди, понесени от осъдения. На основание разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т.е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят само е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Тези предпоставки не са налице, тъй като нормата на чл. 179, ал. 2 ЗИНЗС е ясна и не се нуждае от тълкуване, а в случая същата е приложена правилно от въззивния съд. Разпоредбата на чл. 179, ал. 2 ЗИНЗС намира приложение, когато лишеният от свобода е изтърпял наказание над срока, определен от съда по една от присъдите и е започнало изпълнение на същото по вид наказание, наложено с друга присъда като изтърпяното наказание в повече задължително се зачита при изпълнение на останалите влезли в сила присъди. Разпоредбата на чл.179, ал.2 ЗИНЗС има императивен характер и нейното приложение е задължително, като зачитането на изтърпяното наказание следва да стане със заповед на главния директор на ГДИН при МП, съгласно чл.190 ППЗИНЗС, какъвто е и настоящият случай. Периодът на надлежаното от ищеца наказание „лишаване от свобода” /групираните наложени наказания по НОХД №15401/2005г. по описа на СРС, НОХД №13281/2006г. по описа на СРС, НОХД №8846/2008г. по описа на СРС, НОХД №13178/2006г. по описа на СРС, НОХД №3407/2002г. по описа на СРС и НОХД №13340/2004г. по описа на СРС/ в размер на 1 година и 5 дни, е зачетен от последващо наложено наказание „лишаване от свобода” по НОХД №358/2015г. по описа на СРС, което осъденият търпи в момента на издаване на заповедта на главния директо на ГД“Изпълнение на наказанията“ – МП, поради което в съответствие със закона въззивният съд е приел, че към момента на предявяване на иска по чл. 2, т. 6 ЗОДОВ за ищеца не са били налице вреди, причинени от незаконни действия на прокуратурата, в резултат от които той е търпял наказание лишаване от свобода над определения срок и размер, поради което и не му се дължи и обезщетение за тях /извън един ден, за което е определил обезщетение/. По останалите два въпроса, поставени от касатора, същият сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, а по втория – и по т.2. Поставените въпроси са свързани с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и за прилагането на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД. Касаторът сочи, че е налице противоречива съдебна практика по поставения въпрос, като при други сходни случаи обезщетенията са определени в по-големи размери. Като противоречива съдебна практика посочва решение по гр.д.№11603/2012г. на САС, с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 300лв. за период от надлежаване от 5 календарни дни; решение по гр.д. №677/2011г. на ВКС, ІVг.о., с което е присъдено обезщетение за неимуществени вреди в размер на 3500лв. за период от надлежаване от 18 дни и решеине по гр.д.№552/2009г. на ВтАС, с което е присъдено обезщетение за неимуществени неимуществени вреди в размер на 3000лв. за период от надлежаване на наложеното наказание от 29 дни.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.2 ГПК по релевирания от касатора въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди. За да е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 от ГПК делото трябва да е решено в противоречие с влезли в сила решения на други съдилища, т.е. да е налице различно решаване на еднородни случаи, към които се прилага една и съща норма. Решаването на релевирания правен въпрос трябва да има за резултат различия в тълкуването и прилагането на едни и същи разпоредби от съдилищата. Не може да се приеме, че въпросът за приложението на чл.52 ЗЗД е разрешен противоречиво с въззивното и с приложените съдебни решения. Съгласно ППВС № 4/1968г. и постановени по реда на чл.290 ГПК съдебни решения, при определяне обезщетението за неимуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди. Размерът на обезщетението се определя от съда по справедливост като се извършва преценка на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди. За всеки отделен случай обаче съдът прави преценка на установените по делото факти и обстоятелства във връзка с увреждането и вредите. По всяко от решенията – както по приложените, така и по сега обжалваното решение, решаващият съд е отчел като релевантно обстоятелство за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди продължителността на конкретния период на надлежаване на наложеното наказание, който период единствено в настоящия случай е с продължителност на един ден, в който ищецът е постъпил в затвора за изтърпяване на наказание „лишаване от свобода“ и е освободен на следващия ден. Съдът е определил размера на обезщетението за неимуществени вреди при преценка на конкретните обстоятелства по делото. Практиката на ВКС дава разяснения за критериите, по които при всеки отделен случай се определя размерът на обезщетението. Въпрос на фактическа преценка на решаващия съд е определянето на обезщетението по чл. 52 ЗЗД при спазване на тези критерии. По правилността на тази преценка касационната инстанция се произнася, ако бъде допуснато касационното обжалване. По същите съображения не е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а предвид наличието на практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД не е налице и основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по последния от поставентие от касатора въпроси. Доводите на касатора са, че в противоречие с ППВС №4/1968г. въззивният съд „не е взел предвид в достатъчна степен всички установени по делото обстоятелства досежно конкретния установен по делото характер и интензитет на претърпените болки и страдания от надлежаването на наложеното наказание“, което счита, че е с продължителност повече от 8 месеца. Така формулиран поставеният от касатора въпрос не кореспондира с приетата за установена по делото фактическа обстановка въз основа на постановените актове – на съда /за групиране на наказанията/ и на гл. директор на ГД“ИН“ – МП /за зачитането им от последното наложено наказание/. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да са от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
С оглед изложеното не следва да се допускане касационно обжалване на въззивното решение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на IІІ гр. отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 06.02.2017г., постановено по гр.д.№5658/2016г. на Софийски градски съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: