О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 916
София, 20.12.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на седми декември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова т. д. № 2330/2016 година
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на П. Т. Б. и Т. Н. Б., двамата от [населено място], срещу решение № 121 от 01.06.2016 г. по в. т. д. № 3/2016 г. на Великотърновски апелативен съд, с което e потвърдено постановеното от Великотърновски окръжен съд решение № 563 от 05.11.2015 г. по гр. д. № 29/2014 г. С първоинстанционния акт е уважен предявеният от [фирма], [населено място] иск по чл. 135 ЗЗД за прогласяване за недействителна по отношение на банката сделка на разпореждане – договор за прехвърляне право на собственост върху недвижими имоти срещу дълг, сключен с нотариален акт № 888, том 5, рег. № 5553, нот. дело № 637/2014 г. на помощник-нотариус И. З. по заместване на нотариус Т. Б., рег. № 283, с район на действие района на Великотърновски районен съд, по силата на който Т. Н. Б. прехвърля на П. Т. Б. апартамент № 14 и апартамент № 15, представляващи самостоятелни обекти в сграда, завършена в груб строеж, с адм. адрес: [населено място], [улица], ет. 4, ведно с прилежащите избени помещения и съответните идеални части от общите части на правото на строеж и от поземления имот, вместо плащане на сума в размер на 35 000 лв., дължима от Т. Н. Б. на П. Т. Б. по запис на заповед.
Касаторът П. Т. Б. поддържа, че въззивното решение е неправилно, тъй като при постановяването му съдът неоснователно е игнорирал доказателствената сила на свидетелстващи документи и свидетелските показания, като не е обсъдил и не е взел предвид всички събрани по делото доказателства и твърденията на страните. Изразява несъгласие с извода на решаващия състав, че процесната сделка уврежда ищцовата банка и че двамата ответници са знаели за увреждането, тъй като не е оборена установената в чл. 135, ал. 2 ЗЗД презумпция за знание. Според посочения касатор, липсата на увреждане за банката-кредитор произтича от факта, че същата е обезпечила вземането си със значително на стойност имущество, както и че разполага с възможност да удоволетвори вземането си от имуществото и на другия съдлъжник по кредита. Подробни съображения са изложени и в подкрепа на застъпването пред инстанциите по същество становище, че презумпцията за знание за увреждащия характер на сделката следва да се счита оборена от събраните по делото доказателства, в т. ч. и гласни, сочещи, от една страна, на много влошени отношения между двамата ответници, а от друга – на това, че основание за извършване на разпоредителната сделка е наличието на задължение на ответника Т. Б. към ответника П. Б., произтичащо от запис на заповед.
Като значими за допускане на касационното обжалване касаторът П. Т. Б. поставя въпросите: „1. Спазени ли са критериите, установени в чл. 135 ЗЗД относно обхвата на съдебния контрол при преценката за спазване на обективния критерий, а именно увреждането; При положение, че по делото се установи наличие и на други възможности за удоволетворяване дълга на банката – наличие на друг съдлъжник, чието имуществено състояние не е изследвано, както и при положение, че при отпускането на кредита обезпечението чрез ипотеката е на стойност 203 135.30 лв., то при публичната продан на ипотекирания имот в размер на 94 050 лв., не допринася ли и банката-кредитор за своето увреждане, т. е. не се ли поставя тя в качеството на увреден; Тези предпоставки не следва ли да се изследват при преценката на обективния критерий; При това положение не се ли е стигнало до неоправдана намеса в чужда правна сфера; До какъв процент може да се продава ипотекираното имущество при горепосочената фактическа обстановка; 2. При какви предпоставки следва да се счита оборена презумпцията за знание и не е ли достатъчно само да се създаде съмнение, т. е. само въз основа на косвени доказателства да се приеме, че знание не е било налице“.
Касаторът счита, че поставените от него въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както и че вторият въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, формирана по реда на чл. 290 ГПК – решение № 423 от 29.11.2012 г. по гр. д. № 1623/2011 г. на ІV г. о.; решение № 171 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1201/2010 г. на ІІІ г. о.; решение № 64 от 23.03.2010 г. по т. д. № 959/2009 г. на ІІ т. о.
Касаторът Т. Н. Б. моли за отмяна на въззивното решение като неправилно с твърдението, че не е налице увреждане на банката-кредитор, предвид съществуващото в нейна полза значително обезпечение чрез ипотека на недвижим имот и предвид обстоятелството, че по договора за кредит има и втори длъжник. Освен това твърди, че не е налице знание за увреждането от страна на ответника П. Б., тъй като, предвид крайно влошените отношения между тях, същият не е знаел за дълга му към банката.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на посочения касатор са поставени въпросите: „1. С оглед разпоредбата на чл. 135, ал. 1 ЗЗД, спазени ли са критериите относно обхвата на съдебния контрол, касаещи наличието на една от кумулативно изискваните от закона предпоставки, а именно увреждане на кредитора; Не би ли следвало при наличие на друг съдлъжник съдът да проучи цялостното имуществено състояние на солидарните длъжници, за да прецени дали кредиторът има нужното обезпечение на дълга и дали не би могъл да се удоволетвори по друг начин, а не чрез обявяване спрямо него на недействителност на процесната сделка; Следва ли ако има друга възможност за удоволетворяване на вземането си – доходи и/или имущество, собственост на солидарните длъжници да се засяга чужда правна сфера и както е в случая имущество, предмет на възмездна сделка, придобито от трето лице; 2. При какви предпоставки следва да се счита оборена презумпцията за знание, свързана със субективни критерии (знание за увреждане) и не е ли достатъчно само да се създаде съмнение, че знание не е било налице“.
По отношение на така поставените въпроси касаторът Т. Н. Б. поддържа също основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а по отношение на втория въпрос – и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК с позоваване на цитираниата от касатора П. Б. задължителна съдебна практика.
Ответникът по касация – [фирма], [населено място] – не заявява становище по допускане на касационното обжалване.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:
Касационните жалби са процесуално допустими – подадени са в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежни страни в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е уважен предявеният от [фирма] срещу Т. Н. Б. и П. Т. Б. иск, като е прогласена за недействителна сделката на разпореждане – прехвърляне собствеността на процесните ап. № 14 и ап. № 15 в сграда в груб строеж, находяща се в [населено място], въззивният съд е споделил изцяло извода на първата инстанция, че в случая са осъществени всички предвидени в чл. 135 ЗЗД предпоставки за уважаване на претенцията. По-конкретно, прието е, че: ищецът [фирма] е кредитор на ответника Т. Н. Б., който е съдлъжник по договор за жилищен ипотечен кредит от 24.04.2008 г. заедно с неучастващото в делото лице С. Д. Х.; кредитът е обявен за предсрочно изискуем на основание т. 20.2 от Общите условия поради неплатени вноски по него, като след публична продан на ипотекирания в полза на банката недвижим имот (апартамент в [населено място], ул. М.“ № 16) за сумата 94 050 лв. (при начална цена 117 500 лв. на последната публична продажба) непогасеното задължение по договора за кредит възлиза на сумата 118 647.57 лв. – главница и 3 226.47 лв. – законна лихва и такси за изпълнението; преди приключване на публичната продан с възлагателно постановление на ЧСИ, на 11.06.2014 г. с нотариален акт № 888, том 5, рег. № 5553, нот. дело № 637/2014 г. на помощник-нотариус И. З. по заместване на нотариус Т. Б., рег. № 283, с район на действие района на Великотърновски районен съд ответникът Т. Н. Б. е прехвърлил на ответника П. Т. Б. (негов син) апартамент № 14 и апартамент № 15, представляващи самостоятелни обекти в сграда, завършена в груб строеж, с адм. адрес: [населено място], [улица], ет. 4; разпоредителната сделка е възмездна, тъй като прехвърлянето на собствеността върху процесните имоти е вместо плащане на сумата 35 000 лв., представляваща задължение на Т. Б. към П. Б. по запис на заповед от 20.08.2011 г. с падеж 20.07.2014 г.
Решаващият състав е преценил атакуваната разпоредителна сделка като увреждаща за баката-кредитор, тъй като намалява имуществото на длъжника и създава затруднения за удоволетворяването на кредитора. В тази връзка е изразил становището, че длъжникът отговаря към кредитора с цялото си имущество и че ипотекарният кредитор не е ограничен да се удоволетворява само с ипотекираната вещ, а може да насочи изпълнение срещу всяко друго имущество на длъжника.
За доказано въззивният съд е счел и знанието на ответника П. Б., с когото е сключена сделката, тъй като от събраните по делото доказателства, в т. ч. показанията на свидетелите П. Д. и П. М., не е оборена установената в чл. 135, ал. 2 ЗЗД и приложима в случая, с оглед родството по права линия между двамата ответници, презумпция за знание за увреждането. Твърдението за силно влошени отношения между ответниците е преценено за недоказано с оглед обстоятелството, че с решението за развода на ответника Т. Б. именно на него е предоставено упражняването на родителските права върху сина му П. Б., както и поради факта, че през 2011 г. ответниците са се договорили бащата да даде на сина си половината от получената при продажбата на семейното жилище парична сума и затова е издаден и процесният запис на заповед.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато.
Макар и значими за изхода на делото по смисъла на разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, доколкото обуславят изхода му, поставените от касаторите въпроси по т. 1 от изложенията им по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не могат да обосноват допускане на касационния контрол. Най-общо, тези въпроси се свеждат до това при преценката за увреждане на кредитора, предявил иска по чл. 135 ЗЗД, необходимо ли е да се вземе предвид наличието на друго обезпечение и да се изследва цялостното имуществено състояние на длъжника с оглед възможността кредиторът да бъде удоволетворен по друг начин, а не чрез П. иск. По отношение на тези въпроси не е осъществено поддържаното от касаторите основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като отговор на същите вече е даден в практиката на Върховен касационен съд, обективирана в редица решения по чл. 290 ГПК: В решение № 639 от 06.10.2010 г. по т. д. № 754/2009 г. на ВКС, ІV г. о. е прието, че: Увреждащо кредитора действие е всеки правен и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили реализиране правата на кредитора спрямо длъжника; Увреждане е налице, когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е начин затруднява удоволетворяването на кредитора, в т. ч. извършено опрощаване на дълг, обезпечаване на чужд дълг, изпълнение на чужд дълг без правен интерес и пр. В решение № 407 от 29.12.2014 г. по гр. д. № 2301/2014 г. на ІV г. о. е постановено, че: За обезпечение вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество (чл. 133 ЗЗД), поради което право на кредитора е да избере начина, по който да се удовлетвори от това имущество – дали с обезпеченото в негова полза имущество на длъжника или с друго налично такова; Длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото – той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение; В случай, че длъжникът е добросъвестен, то притежаваното друго имущество би му послужило за доброволно изпълнение на дълга и в този случай обявената на основание чл. 135 ЗЗД относителна недействителност на разпоредителната сделка би изгубила правно значение; При недобросъвестност на длъжника обаче, кредиторът би разполагал с възможност да се удовлетвори по своя преценка и с оглед интересите си чрез насочване на принудителното изпълнение върху всяко от притежаваните от длъжника имущества, за която именно цел на кредитора е предоставена възможността за провеждане на отменителния иск по чл. 135 ЗЗД.
С оглед наличието на задължителна съдебна практика по поставените от касаторите материалноправни въпроси и съответствието на въззивното решение с нея, същото не следва да бъде допуснато до касационен контрол нито на поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, нито на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Като неоснователно настоящият състав преценява и искането за допускане на касационното обжалване по въпроса, свързан с оборване на установената в чл. 135, ал. 2 ЗЗД презумпция за знание на лицето, с което длъжникът е договарял, че извършеното в негова полза действие уврежда кредитора.
На първо място, не може да се счете, че посочените от касаторите решения на ВКС по чл. 290 ГПК доказват заявеното по отношение на този въпрос основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същите се явяват ирелевантна съдебна практика, тъй като в тях е даден отговор на други въпроси, а именно: допустимо ли е разширително прилагане на презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД по отношение на лице, което не е от кръга на изрично посочените в разпоредбата и чия е доказателствената тежест за оборването й в тази хипотеза (решение № 423 от 29.11.2012 г. по гр. д. № 1623/2011 г. на ІV г. о. и решение № 171 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1201/2010 г. на ІІІ г. о.); за материалноправните предпоставки за откриване на производство по несъстоятелност и предвидените в чл. 608, ал. 2 и 3 ТЗ законови презумпции (решение № 64 от 23.03.2010 г. по т. д. № 959/2009 г. на ІІ т. о.).
На второ място, по отношение на така поставения процесуалноправен въпрос не е осъществено и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Отговорът на въпроса за това, как следва да бъде оборена презумпцията по чл. 135, ал. 2 ЗЗД, следва от общата разпоредба на чл. 154 ГПК, т. е. ответникът, по отношение на когото същата е приложима, следва да установи фактите, от които да бъде направен категоричен извод за липса на знание за увреждането на кредитора. Този извод следва и по аргумент от постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 218 от 11.10.2013 г. по гр. д. № 1778/2013 г. на ІІІ г. о. В същото е прието, че знанието за увреждане на кредитора подлежи на установяване с всички допустими доказателствени средства; Доказването не е необходимо да е пълно и главно; При липса на преки доказателства, доказването може да бъде изведено въз основа на поредица от установени факти, които в своята взаимна връзка косвено водят до несъмнен извод за наличието му. Посоченото разрешение може да се приеме за приложимо и по отношение оборването на презумпцията за знание.
С оглед изложените съображения, настоящият състав намира, че касационното обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 121 от 01.06.2016 г. по в. т. д. № 3/2016 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: