2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 916
гр. София, 22.11.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на деветнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3668 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Ж. М. М. против решение № ІІІ-51/01.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 423/2018 г. от състав на Окръжен съд – Бургас.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение съдът е приел, че предявеният иск с правно основание чл.422 ГПК е основателен и е потвърдил постановеното в този смисъл първоинстанционно решение.
Съдът е приел, че когато солидарните длъжници са съпрузи, дори само един от тях да е получил заема, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата, а в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или, че удовлетворената нужда не е семейна. Дори и да се докаже, че суми за процедурите и. в. не са давани, тъй като държавата е предвидила известен брой безплатни такива, това не означава, че извършването на процедурите, както и болничният престой не са свързани със съпътстващи разходи, които по съществото си са семейни такива. С оглед събраните по делото писмени доказателства, съдът е приел, че сумата от 10840 лева, за която е приел, че не се установява с направите разходи по погасяване на два заема от по 5000 лева и 840 лева дадени за извършване на бояджийски услуги на апартамента, съгласно заключението на вещото лице по назначената съдебно-техническа експертиза, дефакто е използвана за погасяване на остатък по заема. Прието е, че действително въззивницата е направила възражение, че не е била уведомена след раздялата на страните, че ищецът плаща погасителните вноски по заема, както и че ще го погаси предсрочно, но това обстоятелство не води до ангажиране на отговорността на погасилата предсрочно заема страна, тъй като няма данни за настъпили вреди по отношение на въззивницата, съгласно чл.127, ал.3, изр. последно от ЗЗД. Прието е от въззивния съд, че в случая е безспорно установено, че страните са съжителствали заедно до началото на фактическата раздяла – 19.02.2017 г. Това е началния момент от който първоинстанционният съд е счел, че въззивницата има задължения по отношение на погасения заем. Посочено е ,че фактическата раздяла е обективно състояние в отношенията между съпрузите, което се характеризира с липса на духовна, физическа и икономическа връзка между тях и наличието й е основание да се приеме, че презумпцията за съвместен принос е оборена и съответно придобитите имущества от съпрузите в този период са техни лични. Въз основа на горното, съдът е направил извод, че погасените от ищеца за периода след фактическата раздяла със средства от трудовите му възнаграждения вноски по договора за кредит, следва да се считат за платени с негово лично имущество, а не с общи средства на двамата съпрузи. Съгласно заключението на вещото лице по извършената съдебно- техническа експертиза за периода от 19.02.2014 г. до окончателното погасяване на кредита на 04.08.2015 г. са платени главници в размер на 21135,80 лева, лихви от 2905,11 лева, застраховка от 326,96 лева, или общо сумата от 24367,87 лева. Размерът на Ѕ идеална част на платената сума от 19.02.2014 г. до окончателното погасяване на кредита възлиза на 12183,94 лева, а размерът на мораторната лихва е 1923,98 лева, въз основа на което съдът е приел иска за доказан по своя размер.
В изложението на касационните основания се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК.
Първият правен въпрос е, може ли да се определи цена на вещ и размера на вложените заемни средство чрез заключението на вещи лица в случаите, в които е въведена форма за действителност на договора за закупуване на МПС, като в тази насока се сочи противоречие с решение № 762/20.07.2011 г. на ВКС, І гр.отд., по гр.д.№ 1371/2009 г. С цитираното решение е прието, че съдът не е обвързан от заключението на вещо лице, като следва да цени същото заедно с останалите доказателства по делото. Съдът не е влязъл в противоречие с цитираното решение на ВКС, доколкото по отношение на цената на придобитото по време на брака между страните МПС е ценил както приетото заключение на вещото лице, така и свидетелските показания по делото, предвид препращането към мотивите на първоинстанционния съд, пред който са разпитани и свидетели са обсъждани свидетелските показания в тази насока. Следва да се отбележи, че с решение № 231/08.07.2015 г., постановено по гр.д.№ 6604/2014 г. на ВКС, ІV гр.отд. е прието, че доказателствената сила на нотариалния акт не обхваща верността на изявленията на лицата ,в която част нотариалния акт има характер на частен документ.Въпросът за верността на изявленията на страните по сделката, т. е. доколко те отговарят на истината, се решава от съда според събраните по делото доказателства. Доказателствената сила на удостоверените в нотариалния акт изявления на страните относно цената могат да бъдат оборени с други доказателства по делото, както в случая е процедирал съда. Съобразяването с тази практика на ВКС, води до липсата на соченото касационно основание както по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, така и по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Втория правен въпрос е, при всички случаи, когато се сключва договор за заем, с който се погасява предходен заем, поет по време на брака, се прилага правилото на чл.32, ал.2 СК или само ако съпругът заемополучател проведе пълно и главно доказване на предходния погасен кредит за общи нужди. Съдът е приел, че сумите по предходния заем са използувани и са били предназначени за общи нужди, като подробно е описал в какво се изразяват те, поради което така формулиран, поставения правен въпрос не е относим към производството по чл.288 ГПК, доколкото съдът не е приел, че не следва да се установява от доказателствата по делото, че предходния заем е предназначен и използуван за общи нужди.
Третият правен въпрос е, при претенция между бивши съпрузи по чл.127, ал.1 СК преценката на съда за разходването на заемните средства за общи нужди по смисъла на чл.32, ал.2 СК, обвързана ли е от твърденията по исковата молба или предназначението може да се обосновава и в хода на производството от ищеца при провеждането на доказването. Твърди се противоречие с решение №211/2012 г. по гр.д.№ 177/2011 г. на ВКС, ІV гр.отд., както и наличие на основание по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК по този правен въпрос. С цитираното решение на ВКС е прието, че установената в чл. 127, ал. 1 ЗЗД презумпция за равна задълженост във вътрешните отношения между солидарните длъжници е оборима. В отношенията им с кредитора всеки от тях дължи всичко и може да се освободи от отговорност само ако общото задължение е изпълнено изцяло, докато във вътрешните им отношения само се предполага, че те дължат по равно. Същото важи и за съпрузите съгласно чл. 36, ал. 2 СК, когато единият от тях поеме задължение за задоволяване на нуждите на семейството. В двата случая на поемане на солидарно задължение общото е, че се предполага, че длъжниците са се облагодетелствали в равна степен, т.е. в тежест на този, който твърди, че отговаря за по-малка част от задължението е да докаже, че е получил по-малка част или че някаква част е облагодетелствала в по-голяма степен другия. При оборването на презумпцията за равна задълженост важно доказателствено значение имат изявленията на страните, тъй като те очертават предмета на доказване и съставляват признания за факти, които следва да бъдат ценени от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. Когато солидарните длъжници са съпрузи, дори само един от тях да е получил заема, той трябва да заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че твърдените разходи не са извършени или че удовлетворената нужда не е семейна. Ако получилият заема съпруг не заяви, за какво е разходвана сумата, следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения съпрузите не дължат по равно. Ако оспорващият съпруг не докаже неизвършването на заявените разходи или обстоятелството, че удовлетворената нужда не е семейна, следва да се приеме, че сумата е разходвана и то за семейни нужди. Когато солидарните длъжници не са съпрузи, получилият заема длъжник също трябва да заяви за какво е разходвана сумата. В тежест на оспорващия длъжник е да докаже, че твърдяната нужда не е съществувала или е останала неудовлетворена. Ако получилият заема длъжник не заяви, за какво е разходвана сумата, също следва да се приеме, че тя е у него и във вътрешните отношения двамата не дължат по равно, а ако оспорващият длъжник не докаже неизвършването на заявените разходи или извършването на други разходи, следва да се приеме, че сумата е разходвана, както е заявено – в равна полза на двамата. И в двата случая, ако получилият сумата длъжник заяви, как е разходвана сумата, създаде пречки за събирането на доказателства и след това промени становището си в хода на производството по делото, това негово процесуално поведение се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства. Това позволява на съда да приеме за доказани съответни факти.
В случая, процесуалното поведение на ищеца е в съответствие с приетото от ВКС в цитираното решение, допускащо в хода на производството да се заяви как е разходвана сумата, поради което не са налице сочените касационни основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
В касационната жалба се прави довод за обезивна неправилност на решението, като същата се основава на твърдения за необоснованост на решението. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая не е налице очевидна неправилност, доколкото твърденията за необоснованост на решението се основават на твърдения, касаещи първия правен въпрос, относно преценката на експертизата по делото и нейната преценка съвкупно с останалите доказателства по делото, на който отговор се даде по-горе и не е основания за допускане на касационното обжалване.
Предвид изложеното, не са налице основания относно допустимостта на касационното обжалване.
Водим от горното, съставът на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № ІІІ-51/01.06.2018 г., постановено по гр.д.№ 423/2018 г. от състав на Окръжен съд – Бургас.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.