О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 916
[населено място], 30.09.2010 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети септември две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Емануела Балевска
ЧЛЕНОВЕ: Снежанка Николова
Велислав Павков
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 490 по описа на Върховния касационен съд за 2010 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решението от 17.11.2009 год. по гр. д. № 264/2009 год. Бургаският окръжен съд, като въззивна инстанция, е потвърдил първоинстанционното решение от 4.03.2009 год. по гр. д. № 1322/2006 год. на Б. районен съд, с което е отхвърлен предявения от П. Д. Р. против В. Д. Б., Е. Й. Б., Р. Г. П. и И. М. П. иск за установяване, че е собственик на недвижим имот, представляващ партерен етаж от сграда, построена в УПИ V – 240 в кв. 24 по плана на [населено място], както и е прието за установено по отношение на П. Д. Р. и Р. К. Р., по иска на И. М. П. против тях, че същите не са собственици на описания партерен етаж от сградата и е отменен нотариалния им акт № 83/2005 год. в тази му част.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срока по чл. 283 ГПК от П. и Р. Р., чрез пълномощника им адв. В. Г., с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, по изложеинте в жалбата им съображения.
В представеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК . Касаторите считат, че произнасянето на въззивния съд по релевантния за спора материалноправен въпрос за приложението на чл. 62 З. /отм./ и чл. 202 ЗУТ, предвиждащи при сключване на сделка с реални части от сграда същите да отговарят на одобрен за това архитектурен проект, което се удостоверява от техническите органи на общината, въпросът за приложението на пар. 290, ал. 2 ППЗПИНМ /отм./ и по процесуалноправният въпрос относно служебно известния му факт за унищожаване архива на [община], са решени в противоречие на практиката на ВС, ВКС и ВАС, съгласно представените решения, както и са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Ответникът И. М. П., в писмен отговор от пълномощника му адв. Д. Д., оспорва касационната жалба, като поддържа и становище за липса на основания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, вкл. и непосочване на конкретните материалноправни и процесуалноправни въпроси, по които въззивният съд се е произнесъл.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за наличие на основания за допускане на касационното обжалване на решението, въз основа на данните по делото, намира следното:
За да потвърди първоинстанционното решение, с което предявеният установителен иск е отхвърлен и е уважен насрещният отрицателен установителен иск на ответника И. П., въззивният съд приел, че спорният партерен етаж от сградата е обособен обект на правото на собственост, не е обслужващ първия етаж в същата, независимо от достъпа до него и през този първи етаж наред с достъпа от улицата, представлява търговски обект – заведение, за което свидетелствува и издаденото санитарно разрешение от ХЕИ, сключването на наемен договор, поради което съдът извел извода, че преустройството му като такъв обект е станало докато Р. е бил собственик. С оглед непредставянето на архитектурен проект на сградата, строена по разрешение за строеж ог 1966 год., и заключенията на техническите експертизи, установяващи обособяването на партерния етаж като самостоятелен нежилищен обект с оглед наличието на самостоятелен вход и санитарен възел, то липсата на архитектурен проект за разделяне на жилищната сграда на самостоятелни жилища, отговарящи на строителните правила и норми не би обусловило нищожност нито на извършената делба между Р. и сестра му М. Д., нито на последващите разпоредителни сделки с този етаж, като самостоятелен обект на собственост. Поради това и твърдението на касаторите за противоречие на прехвърлителната сделка, извършена от тях в полза на Б., и последващите такива с последен купувач П., с разпоредбата на чл. 62 З. /отм./, респ. чл. 202 ЗУТ, поради липсата на самостоятелен обособен обект, съгласно одобрен проект, е намерено за неоснователно.
Действително, за да приеме, че е налице предмет на прехвърлителните сделки, поради което и същите са проявили вещнопрехвърлителното действие и ищецът Р. е загубил правото на собственост върху спорния партерен етаж с продажбата му с нот. акт № 158/99 год. на В. Б., въззивният съд е приел, че забраната по чл. 62, ал. 1 З. /отм./ е неприложима, тъй като същата се отнася за неделима част от съсобствена сграда. Фактическият извод на съда за наличието на самостоятелен и реално обособен етаж от сграда е направен въз основа преценката на събраните по делото доказателства, поради което и обусловеният правен извод за валидност на сделките и отхвърляне на предявения иск за собственост поради разпоредителната сделка от 1999 год., не зависи от поставения от касаторите като материалноправен въпрос този за приложението на разпоредбите на чл. 62 З. /отм./ и чл. 202 ЗУТ. Приложението на закона не създава основание за противоречивост на изводите, а цитираната съдебна практика е неотносима към спора, тъй като обсъжданите в решенията на ВКС и ВС /с изключение тези по адм. спорове, които не формират такава съгласно мотивите на т. 3 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС/ факти са обусловили други правни изводи по отделните казуси. За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /липсата на това по т. 1 е обосновано от липсата на позоваване на задължителна съдебна практика и такава по чл. 291 ГПК/ следва да е налице противоречие между разрешаването на правния въпрос от въззивния съд с това, дадено в представените влезли в сила решения /затова и неточно касаторите се позовават на решения на различни инстанции в хода на едно производство/. В случая изхода на спора не е обусловен от противоречиво произнасяне по въпроса за приложението на разпоредбите на закона, а от различните конкретни факти, установени със събрания доказателствен материал.
Поставеният като процесуалноправен въпрос също не е обусловил изхода на делото, тъй като касае възприемането на фактическата обстановка по спора.
В заключение, така формулирани въпросите в изложението не могат да обосноват извод за наличие на основанията за допускане до касационно разглеждане на делото, включително и това по т. 3, за което липсват изложени съображения за обосноваване наличието му. Както е разяснено в мотивите на т. 1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на делото от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Затова и не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, водим от което настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 130 от 17.11.2009 год. по гр. д. № 264/2009 год. по описа на Б. окръжен съд, по подадената от П. Д. Р. и Р. К. Р., чрез адв. В. Г., касационна жалба против него.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: