ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 917
София, 02.10. 2017 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 1609 по описа за 2017 година и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] в несъстоятелност, подадена чрез процесуалния му представител юрисконсулт П. М. срещу въззивното решение от 28.3.2014 г, постановено по гр.дело № 14942/2013 г на Софийски градски съд, АО, Трети „Г“ въззивен състав, с което е потвърдено решение от 8.4.2013 г по гр.дело № 13752/11 г на Софийски районен съд, 79 състав.С първоинстанционното решение дружество [фирма] в несъстоятелност е осъдено да заплати на Б. Т. Б. на основание чл.200 ал.1 ЗЗД сумата 4074 лв-обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване „хроничен бронхит, белодробен енфизем, смесен тип ВН първа степен“, изразяващи се в разходи за спазване на специален хранителен режим през периода 1.4.2007 г-28.11.2012 г, както и да заплаща по 60 лв месечно, считано от 28.11.2012 г до 1.3.2013 г за три месеца и три дни, до настъпване на законни причини за изменение или прекратяване на плащането, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска от датата на падежа до окончателното плащане, както и сумата 4413,59 лв, представляваща обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване, представляващи разходи за закупуване на лекарства в периода 1.4.2007 г-28.11.2012 г, както и да заплаща по 65 лв месечно, считано от 28.11.2012 г до 1.3.2013 г за три месеца и три дни, до настъпване на законни причини за изменение или прекратяване на плащането, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска, считано от датата на падежа-първо число на месеца, следващ месеца, за който се дължи сумата до окончателното плащане.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и незаконосъобразно, постановено в противоречие с процесуалния и материалния закон.
Ответникът по касационната жалба Б. Т. Б. оспорва същата по съображения, изложени в писмен отговор, депозиран чрез пълномощника му адв.Д.стоянов.Подържа, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол.Претендира разноски, сторени в това производство в размер на 750 лв.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че с ЕР на Т. е установено, че ищецът страда от професионално заболяване „хроничен бронхит, белодробен енфизем, смесен тип ВН първа степен“, което е в причинна връзка в условията на труд при ответника.С решение от 22.7.2008 г по гр.дело №135/2008 г на Апелативен съд-София е признато влошаване на здравословното състояние на ищеца и е ангажирана отговорността на ответника на основание чл.200 ал.1 КТ за период от време до 1.4.2007 г.Последното освидетелстване на ищеца е извършено с ЕР на Т. № 0505/23.3.2010 г, в което също е посочено, че Т. страда от белодробен енфизем и са определени 50 % нетрудоспособност, вследствие на професионално заболяване със срок на инвалидност до 1.3.2013 г.От приетото по делото заключение на съдебно-медицинската експертиза е установено, че професионалното заболяване на ищеца налага спазването на определен хранителен режим и подържащо лечение с бронходилата тори, секретолитици, кортикостероиди, антибактериални и имуномодолиращи препарати, конкретно посочени в заключението, а при обостряне и дихателна недостатъчност-лечение с кислород.При това положение съдът е приел, че ответникът дължи на ищеца обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване в установения от заключението на експертизата размер.
В изложението на основанията по чл.284 ал.3 ГПК е посочено касационното основание на чл.280 ал.1 т.1 ГПК.Касаторът счита, че по материалноправния въпрос „при определяне на имуществени вреди /разходи за храна и лекарства/, следва ли съдът при усложнение, развитие и проява на последиците на професионалната болест да кредитира заключението на съдебно-медицинската експертиза, а не наличните решения на Т.“ въззивният съд се е произнесъл в противоречие с решение № 185/17.7.2012 г по гр.дело № 737/2011 г на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК.
Сочи се също противоречие на въззивното решение с ТР № 1 от 4.1.2001 г по т.дело № 1 /2000 г, както и с решения № 98 от 9.5.2012 г по гр.дело № 318/11 г на ВКС и решение № 1858/27.10.2006 г по гр.дело № 501/2004 г на ВКС, Трето ГО по процесуалноправния въпрос „ след като първоинстанционният съд в нарушение на задължението си по чл.146 ал.2 ГПК не е указал на страните за кои от твърдените факти не сочат доказателства, то ответникът може ли да заяви твърдените от него възражения и пред въззивната инстанция.В случая касаторът визира възражение за давност, направено от ответника за първи път пред въззивната инстанция.
По първия въпрос.
С решение № 185 от 17.7.2012 г по гр.дело № 737/2011 г на ВКС, Четвърто ГО е прието относно доказателствената сила на решението на Т., издадено по реда на Наредбата за медицинската експертиза за трудоспособността и реда за установяване на влошено здравословно състояние при предявен иск за определяне на обезщетение за неимуществени вреди от професионално заболяване, че съгласно чл.3, 10 и чл.13 от Наредбата за реда на съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести, признаването на професионалната болест, към което се отнасят и нейното усложнение и късните й последици, както и причинно-следствената връзка между професионалната болест и условията на труд, става с решение на Т. или Н., което е задължително за всички лица, органи и организации в страната.Медицинският орган, компетентен да се произнесе относно влошаване на здравословното състояние и причинната връзка между влошаването и професионалната заболяване е Т., чиито констатации не могат да бъдат опровергавани в производството по иска с правно основание чл.200 ал.1 КТ.С посоченото решение на ВКС е отхвърлен иска за неимуществени вреди от ексцес на професионалното заболяване, тъй като липсва влошаване на здравословното състояние на ищеца.Действително, здравният орган притежава изключителна компетентност за признаване на настъпилото усложнение на професионалната болест-състояние при което се поражда правото на пострадалия да претендира неимуществени вреди.В случая обаче се касае за присъждане на имуществени вреди, произхождащи от заплатени от ищеца средства за лекарства и усилваща храна.Правото на такива се поражда от констатираното професионално заболяване, а не от последващо настъпил ексцес на същото, констатиран с решение на здравния орган.В този смисъл щом е налице прието по делото заключение на съдебно медицинска експертиза, с което е посочено, че през исковия период ищецът е приемал здравословна усилена храна и медикаменти, то за тези вреди на ищеца се дължи обезщетение, тъй като те са в причинно следствена връзка с възникване на професионалното заболяване.Не е необходимо медицинският орган да се е произнесъл с ново решение за влошаване на здравословното състояние на пострадалия, за да се дължи обезщетение за тези вреди.Това е така, защото първопричината за присъждането на вредите, а именно-професионалната болест не е отпаднала.Тя не подлежи на излекуване, и съществува макар и през исковия период да не е била прогресираща от по-лека към по-тежка проявна форма.Лечението на ищеца е непрекъсното и постоянно, както и подържането на организма с усилена храна и здравословна храна.За осигуряването на такива, ищецът търпи имуществени вреди, което обуславя извод за основателност на претенциите.Следователно въззивното решение не е постановено в противоречие със сочената задължителна практика, а напротив в пълно съответствие с нея.
По поставения процесуалноправен въпрос „следва ли съдът да укаже на страната кои са подлежащите на доказване факти и за кои от твърдените от тях не сочи доказателства.Подържаното от касатора противоречие не е налице.Действително с доклада първоинстанционният съд е длъжен да укаже на страните за кои факти и обстоятелства не сочат доказателства.За съдът обаче не съществува процесуално задължение да напъти страната към това какви възражения би могла да релевира.В този смисъл за съда не само не е съществувало задължение да укаже на ответника, че може да направи възражение за давност, но и такова напътване би било абсолютно недопустимо.В този смисъл е задължителната съдебна практика обективирана, в ТР № 1/2013 г от 9.12.2013 г по тълкувателно дело № 1/2013 г т.4, съгласно която възраженията на ответника срещу предявения иск поначало се преклудират с изтичане на срока за отговор на исковата молба по чл.131 ал.1 ГПК, поради което не могат да се направят за първи път пред въззивния съд.Това се отнася и за възраженията за погасителна и придобивна давност.Същите могат да се въведат за първи път пред въззивната инстанция, само ако страната, поради нарушаване на процесуалните правила /напр.нарушаване правото й на участие в първоинстанционното производство/.В тази част постановките на т.6 и 12 от ТР № 1/2000 г от 4.1.2001 г по гр.дело № 1/2000 г на ОСГК на ВКС не са актуални при действието на ГПК в сила от 1.3.2008 г.Соченото от касатора противоречие не съществува тъй като ТР № 1/2000 г е загубило действие в посочената част, а се прилага ТР № 1/2013 г от 9.12.2013 г по тълкувателно дело № 1/2013 г т.4.Посочените от касатора два броя съдебни актове са постановени при условията на ГПК /отм/ и загубилото действие ТР относно т.6 и 12, поради което също не могат да обусловят наличие на противоречива практика.
Следователно не са налице посочените касационни основания.
С оглед изхода на спора касаторът дължи на ответника направените от последния разноски в това производство в размер на 750 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат.
Возен от гореизложените мотиви, Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 28.3.2014 г, постановено по гр.дело № 14942/2013 г на Софийски градски съд, АО, Трети „Г“ въззивен състав.
ОСЪЖДА дружество [фирма] в несъстоятелност да да заплати на Б. Т. Б. на основание направените от последния разноски в това производство в размер на 750 лв, представляващи възнаграждение за един адвокат на основание чл.78 ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.