5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 917
София, 07.12.2012 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 28.09.2012 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ч.т.дело № 1088 /2011 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на ТД [фирма], гр.София против въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 359 от 11.07.2011 год., по в.т.д.№ 306/2011 год.. Със същото решение е обезсилено решение № 100 от 14.12.2010 год., по т. д. № 179/2009 год. на Пазарджишкия окръжен съд, в частта за солидарното осъждане на ЕТ В. Н. Н., упражняващ търговска дейност под фирма „Л. Т.-В. Н.” и ТД [фирма], гр.П. да заплатят на касатора, в качеството му на ищец, сумите: 14 938.44 евро, главница, ведно със законната лихва върху тази сума, до окончателното и изплащане; 3 432.53 евро мораторна лихва за периода 01.03.2008 год. – 14.12.2009 год. и 3 105.32 лв. деловодни разноски, на осн. чл.505, чл.506, във вр. с чл.537 ТЗ по запис на заповед издаден на 31.01.2008 год. от ЕТ В. Н. Н. и авалиран от В. Н. Н. и ТД [фирма]; отхвърлен е предявения при условията на евентуалност от [фирма], против ЕТ В. Н. Н., упражняващ търговска дейност под фирма „Л. Т.-В. Н.„ и „Н.”Е., иск за солидарно заплащане от страна на последните на горепосочените суми по същия запис на заповед; отхвърлен е и предявения от [фирма] против [фирма] иск за солидарно заплащане с ЕТ В. Н. Н. на същите горепосочени суми: 10492.47 евро, представляваща стойността на дължимите, но неизплатени седем месечни лизингови вноски за периода 01.04.2008 год.- 01.10.2008 год., съгласно погасителен план по сключен между страните договор за финансов лизинг №[ЕИК] от 01.04.2008 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на предявяване на иска до окончателното и изплащане и 1890.15 евро – сбор от дължимите /наказателни /лихви върху всяка от непогасените месечни лизингови вноски, считано от датата на падежа им до предявяване на иска, съгласно чл.3.5.4 от Общите условия на договора и е уважен предявения от [фирма] против ЕТ В. Н. Н. с фирма „Л. Т. – В. Н.„ иск за заплащане на същите тези суми, произтичащи от сключен между страните договор за финансов лизинг №[ЕИК] от 01.04.2008 год., като разноските на страните са присъдени, съобразно уважената и отхвърлена част на отделните искови претенции, при съобразяване правилото на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато нарушение на закона и на съществените съдопроизводствени правила.
Основното възражение на касатора е срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че предявеният осъдителен менителничен иск е недопустим процесуален способ за защита при наличие на каузално правоотношение, което обуславя обезсилване на първоинстанционния съдебен акт, считайки за допълнителен аргумент в подкрепа на становището си и мотивите на отхвърлително решение на Пловдивския апелативен съд по предявения на каузално основание, при условията на евентуалност осъдителен иск.
В инкорпорирано в касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване по приложно поле е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК. Анализирайки подробно решението на въззивния съд касаторът твърди, че разрешените от въззивния съд въпроси на процесуалното и материално право, обусловили крайния правен резултат по предявените обективно евентуално и пасивно субективно съединени искове – „допустимо ли е реализирането на претенцията по менителничния осъдителен иск, в случай, че в процеса е установено, че е налице каузално правоотношение между страните, което е обезпечено с менителничния ефект” и „липсата на пълно съответствие на задължението по каузалната сделка и на задължението по записа на заповед, води ли до неоснователност изцяло на предявения менителничен иск” се явяват от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, поради липса на задължителна съдебна практика, като едновременно с това е налице противоречие в съдебната практика по същите.
Като израз на визираното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, по отношение на първия от формулираните процесуалноправни въпроси са цитирани: решение на ВКС: № 615 от 20.08.2007 год., по т.д.№ 283/2007 год.; решение на Пловдивския окръжен съд № 1735/30.10.2009 год., по в.гр.д.№ 1739/2009 год.; решение на Варненския окръжен съд № 573 от 30.11.2010 год., по възз.т.д.№ 1506/2010 год.; решение на Варненския окръжен съд № 517 от 17.12.2009 год., по в.т.д.№ 1311/2009 год. и решение № 119 от 26.01.2010 год., по в.т.д.№ 516/2010 год., а по втория: определение № 164 от 18.03.2011 год., по т.д.№ 672/2010 год. на ІІ т.о.; определение № 483/03.08.2009 год., по т.д.№ 385/2009 год. на ІІ т.о. и решение от 23.03.2009 год., по т.д.№ 791/2008 год. на СГС.
Ответниците по касационната жалба [фирма], гр. П. и ЕТ В. Н. Н. с фирма „Л. ТРАНСПОРТ – В. Н. в срока по чл.287, ал.1 ГПК са възразили по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на инстанционен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Неоснователно е искането за допускане на касационното обжалване.
Въззивният съд е бил сезиран с пряк менителничен иск, основан на чл.505 и чл.506 ТЗ, във вр. с чл.537 ТЗ срещу В. Н. Н., ЕТ В. Н. Н., упражняващ търговско дейност с фирма „Л. Т. – В. Н.„ и ТД [фирма], за солидарното им осъждане за исковата сума. За да обезсили първоинстанционното решение в частта му, с която тримата ответници са солидарно осъдени за заплащане на претендираната, въз основа на процесния запис на заповед сума и да прекрати производството по делото в тази му част, въззивният съд е приел, че произтичащото от менителнично поръчителство правоотношение е различно от това по издаване на менителничния ефект и може да бъде дадено от трето лице, но не и от платеца по ценната книга, тъй като за разлика от последния поръчителят отговоря за чужд дълг, поради което е недопустимо посочването на ЕТ В. Н. Н., който е един и същи субект – ФЛ и отговаря и в качеството си на едноличен търговец с цялото си имущество на физическото си лице, два пъти като ответник – като ФЛ и като ЕТ.
Или, според съжденията на решаващия съд, изложени в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, сливането на двете страни по менителничното поръчителство – авалист и авалат, води до недопустимост на вторият субективно съединен иск, което обуславя недопустимост на самото първоинстанционно решение в тази му част и прекратяване на производството по делото в същата.
При постановяване на въззивното решение, с което предявените в субективно пасивно съединяване преки менителнични искове срещу ответниците, като солидарни длъжници, са отхвърлени въззивната инстанция се е позовала на валидно възникналото между ищеца и ЕТ В. Н. Н. каузално правоотношение, породено от сключен помежду им на 01.04.2008 год. договор за финансов лизинг, изпълнението на който издаденият запис на заповед, авалиран от В. Н. Н. и [фирма], обезпечава, като е счел, че поначало наличието на извънменителнично правоотношение, не изключва възможността кредиторът да търси изпълнение на задължението чрез реализиране на менителничния ефект било по реда на заповедното производство, било чрез предявяване на менителнични искове.
Тези процесуални способи, обаче, макар и допустими, според решаващият съд са неприложими, когато, както е в разглеждания случай е настъпил праворазрушаващ ефект на абстрактната сделка, породен от основателност на личните възражения на ответника, издател на ефекта, подкрепена и от направено от ищеца в хода на делото признание в тази насока.
Затова и Пловдивският апелативен съд, който освен установената основателност на личните възражения на ответника ЕТ е констатирал и пълно несъответствие между действителното задължение на последния по каузалната сделка и задължението поето от него по процесния запис на заповед, е разрешил спора въз основа на установеното каузално правоотношение и произтичащите от него задължения на съконтрахентите, изпълнението на които е преценил и в съответствие с данните от заключението на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза.
Следователно решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че поставените от касатора въпроси на процесуалното и материално право, макари важни, нямат обуславящо значение за крайния правен резултат по делото, поради което основната главна предпоставка за достъп до съдебен контрол не е доказана.
Съгласно постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, имащи задължителен за съдилищата в страна характер, правният въпрос релевантен за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалвания акт на въззивния съд, е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез въведеното основание и петитум и е обусловил правните изводи на съда по него.
В случая тези правни изводи, обусловили постановения правен резултат по делото са изградени въз основа на приетата от решаващия съд основателност на личните възражения на длъжника.
В този см. въззивната инстанция, в пълно съгласие с трайно установената съдебна практика, вкл. цитираната от касатора, според която сам по себе си фактът, че менителничният ефект е издаден с гаранционна функция не лишава притежателя му от претенцията за плащане по него, не е отрекла правото на кредитора да търси изпълнение на задължението по менителничния ефект чрез предявяване на пряк менителничен иск, но разглеждайки същият е отрекла основателността му, поради противопоставимост на относителните /лични/ възражения на издателя на ценната книга.
Обстоятелството, че формулираните от касатора правни въпроси – процесуалноправен и материалноправен нямат обуславящо значение за изхода на делото по см. на чл.280, ал.1 ГПК, само по себе си е достатъчно, за да бъде отречена основателността на искането за допускане касационната жалба до разглеждане по същество.
Само за пълнота на настоящето изложение следва да се посочи, че определенията на ВКС, цитирани в подкрепа на въведения критерий за селекция по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на поставения материалноправен въпрос, дори когато са постановени по реда на чл.288 ГПК не се включват в практиката на съдилищата, нито са част от задължителната съдебна практика на ВКС- арг. от т.2 и т.3 на ТР № 1/ 19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Ответниците по касационната жалба не са претендирали деловодни разноски за настоящето производство, поради което не следва да бъде обсъждан въпроса за отговорността за същите.
Водим от изложените съображения, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивския апелативен съд № 359 от 11.07.2011 год., по в.т.д.№ 306/ 2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: