3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 918
гр.София, 05.07.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и девети юни две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Марио Първанов
Борис Илиев
като разгледа докладваното от Борис Илиев гр.д.№ 805/ 2011 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по искане на [община] за допускане на касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд № ІІ-18 от 10.02.2011 г. по гр.д.№ 2128/ 2010 г., в частта му, потвърждаваща решение на Карнобатски районен съд по гр.д.№ 194/ 2010 г., като по този начин по предявените против касатора от Ф. Х. Х. искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 от КТ е признато за незаконно и е отменено уволнението на Ф. Х., извършено със заповед № 61/ 10.02.2010 г. на кмета на общината, ищцата е възстановена на заеманата преди уволнението длъжност „чистач” и касаторът е осъден да й заплати обезщетение за оставане без работа в размер 2 250,60 лв.
С въззивното решение е постановено частично обезсилване на обжалваният пред окръжния съд първоинстанционен съдебен акт, но в тази част жалба няма и решението е влязло в сила.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се твърди от жалбоподателя, че въззивният съд е постановил решението си, разрешавайки в противоречие с практиката на ВКС материалноправните въпроси 1.как следва да е мотивирана заповед за дисциплинарно уволнение, за да отговаря на изискванията на чл.195 от КТ относно начина на описване на нарушението и 2.дължи ли се обезщетение по чл.225 ал.1 от КТ за целия шестмесечен период след уволнението или само за тази част от него, в която е доказан фактът на оставане без работа. Позовава се на решение на ВКС, ІІІ г.о. № 946 от 11.01.2010 г. по гр.д.№ 127/ 2009 г. Освен това счита, че повдигнатите от него въпроси имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. На тези основания моли касационното обжалване да бъде допуснато.
Ответникът по касация Ф. Х. оспорва жалбата и моли обжалването да не бъде допускано. Счита, че приложеното от касатора решение на ВКС по гр.д.№ 127/ 2009 г. разглежда различен случай от процесния и не обуславя извод за противоречива практика. Поддържа също, че въпросите нямат значението по т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК.
Съдът, след като обсъди направените доводи и прецени материалите по делото, намира жалбата за допустима, но искането за допускане на касационно обжалване на въззивното решение е неоснователно.
За да го постанови, въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че ищцата и ответната община са били в правоотношение, възникнало от трудов договор, по който ищцата е изпълнявала длъжността „чистач”. Правоотношението е прекратено с акт № 25 от 10.02.2010 г. едностранно от общината, предшествано от заповед № 61 на кмета на общината за налагане на дисциплинарно наказание уволнение. В заповедта е посочено, че наказанието се налага за системно закъснение, преждевременно напускане на работа, неявяване на работа и неуплътняване на работното време, за системно неизпълнение на възложената работа; за системно неизпълнение на нарежданията на работодателя за изпълнение на трудовите задължения. При тази формулировка на заповедта въззивният съд е направил извод, че тя не отговаря на изискванията на чл.195 ал.1 от КТ, тъй като не е посочено нито едно конкретно нарушение с ден и час на извършване и е отменил уволнението като незаконно на това формално основание. Присъдено е обезщетение да оставане без работа за период 6 месеца след уволнението, като е прието за доказано, че през този период ищцата не е получавала доходи от труда си.
При това положение вторият поставен от касатора правен въпрос не обуславя въззивното решение. За да уважи иска по чл.225 ал.1 от КТ, въззивният съд е установил от фактическа страна, че за целия исков период ищцата е доказала, че не е започнала работа по трудово правоотношение при друг работодател. Фактическите констатации по въззивното решение не подлежат на контрол в производството по чл.288 от ГПК, доколкото касаторът не е формулирал процесуалноправен въпрос, свързан с процеса на събиране, анализ и оценка на доказателствата. А щом въззивният съд не е присъдил обезщетение за период, в който ищцата не е доказала оставане без работа, то въпросът дали обезщетение по чл.225 ал.1 от КТ се дължи за такъв период, не обуславя въззивното решение. По такъв въпрос касационно обжалване не може да бъде допуснато, независимо дали по него има противоречива практика или същият е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото (Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС).
Материалноправният въпрос за съответствието на заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение” с критериите по чл.195 ал.1 от КТ обуславя въззивното решение. Съдът е счел заповедта за незаконна именно защото не отговаря на изискванията на тази норма. Разрешението на въпроса обаче не е в противоречие с практиката на ВКС. В процесната заповед не е описано нито едно конкретно деяние. Не е посочено на кои дати ищцата е напуснала преждевременно работното си място или е закъсняла. Няма изложени фактически действия или бездействия, с които да е нарушено нареждане на работодателя или които да представляват друго нарушение на трудовата дисциплина. Не е посочено и какви нареждания е отдал работодателят, а работникът е отказал да изпълни. При това положение изводът на въззивния съд, че заповедта не отговаря на изискванията на чл.195 ал.1 от КТ, съответства на установената практика и не противоречи на тълкуването, дадено в решение на ВКС, ІІІ г.о. № 946 от 11.01.2010 г. по гр.д.№ 127/ 2009 г., на което се позавава касаторът. Във въпросното решение съставът на ВКС е подчертал, че случаят се отличава със спецификата и характера на извършваната работа. Уволненият работник е бил касиер-домакин и е трябвало ежедневно и многократно да извършва действия по отчитане на движението на стоково материалните ценности, по съставяне и водене на счетоводни документи и картотеки, както и различни отчети. В такъв случай действително не могат да се посочат точните дати на извършване на някои от нарушенията и липсата им не е съществен порок. Направена е обаче изричната уговорка, че това е така, защото правата на работника не са нарушени и на него му е ясно за какво точно му е наложено наказание. В конкретния случай дейността на работника (чистач и връчител на книжа) не се отличава със специфика, която да не позволява уточнение кога и как не е изпълнил задълженията си или нарежданията на работодателя, кога е закъснял или е напуснал преждевременно. В процесната заповед нарушенията не се индивидуализирани като конкретни действия, а това нарушава правата на работника. Поради това не може да се направи извод, че на повдигнатия от касатора въпрос въззивният съд е отговорил в противоречие с практиката на ВКС.
Въпросът няма и претендираното значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съгласно ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, хипотезата на т.3 на ал.1 на чл.280 от ГПК е налице тогава, когато разглеждането на формулираното от касатора питане ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или когато законите са непълни, неясни или противоречиви – за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена. Нито една от цитираните предпоставки не е налице, тъй като по въпроса за изискванията към заповедта за налагане на дисциплинарно наказание има утвърдена практика във вече посочения по-горе смисъл, която не се нуждае от промяна и която въззивният съд е съобразил.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Бургаски окръжен съд№ ІІ-18 от 10.02.2011 г. по гр.д.№ 2128/ 2010 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: