О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 918
София, 19.08.2010 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седемнадесети август през две хиляди и десетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ: НАДЯ ЗЯПКОВА
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 442 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2010 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А. Д. М. от гр. П., чрез процесуалния му представител адв. В, против въззивното решение № 1* от 19 август 2009 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2008 г., в частта му, с която е отменено решение без номер от 17 февруари 2003 г., постановено по гр.д. № 595 по описа на Софийския градски съд за 2000 г. и вместо него исковете на М. за осъждане на “Г” А. , със седалище и адрес на управление в гр. С., са отхвърлени за сумите над 9167 щатски долара за неплатено трудово възнаграждение, над 4580,06 щатски долара мораторна лихва върху неплатеното трудово възнаграждение, над 3528,18 щатски долара обезщетение за неползван платен годишен отпуск и над 378,90 лева мораторна лихва върху същото обезщетение.
В жалбата се сочи, че решението е неправилно – постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, защото съдът не е обсъдил и разгледал твърдението на касатора, че сключения срочен трудов договор се е трансформирал в безсрочен при условията на чл. 69 ал. 1 КТ, защото липсва доказателство за получаването му от работодателя, който не е направил писмено възражение срещу оставането на касатора на работа и не е възразил по изпълнението на възложените му задачи; при липса на отговор се презюмира, че предложението за прекратяване на договора по взаимно съгласие не е прието; налице са предпоставките за трансформиране на срочния договор в безсрочен и е доказана липсата на последващ договор с друго лице за същата длъжност; след изтичане на срока на предизвестие касаторът продължил да изпълнява възложените му задачи до 18 октомври 1999 г. и изпълнените задачи са били приети без възражение от работодателя; ответникът е платил на касатора цялата заплата за 1998 г.; трудовият договор е бил прекратен едва с промяната на собствеността на предприятието. В изложение към касационната жалба по реда на чл. 284 ал. 3 т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото по въпроса дали работникът или служителят, изпратен на работа в чужбина от български работодател, има право да получи заплащане на трудово възнаграждение, обезщетение за неползван платен годишен отпуск и съответните мораторни лихви за срока на забавата до датата на предявяване на иска, след като е продължил да работи след изтичане на договорения срок пет или повече работни дни без писмено възражение на работодателя и длъжността е била свободна – сочат се решения на ВКС и по въпроса за приемане или не на трансформацията на срочния трудов договор в безсрочен, при положение, че към датата на постановяването на решението са били налице всички изисквания на материалния закон. Представят се четири решения на ВКС, постановени по реда на отменения ГПК.
Ответникът “Г” А. , със седалище и адрес на управление в гр. С., не дава отговор по реда на чл. 287 ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С решението си въззивният съд приел, че сключеният между страните трудов договор е бил прекратен по молба на касатора от 24 октомври 1997 г., адресирана до главния изпълнителен директор на дружеството, във връзка с т. 15 от договора – прекратяването на срочния договор, подновяващ се автоматично за срок от една година при същите условия, се извършва докато една от страните не представи писмено предизвестие за прекратяване 30 дена преди крайния срок; договорът е бил прекратен считано от 6 декември 1997 г., поради което работодателят не дължи възнаграждение на касатора след тази дата; евентуалното възражение на работодателя за прихващане е неоснователно, защото предадените на касатора суми са изразходвани в полза на работодателя.
Касационният съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280 ал. 1 ГПК за допускане на атакуваното решение до касационно разглеждане.
Допускането до касационен контрол се търси по първото и третото основание на чл. 280 ал. 1 ГПК – поради необходимостта ВКС да разреши поставен правен въпрос, разрешен в противоречие с практиката на ВКС и разрешаването на който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Представените от касатора съдебни решения обаче обосновават основанието по т. 2 от посочения текст – противоречиво разрешаване на първия поставен въпрос от съдилищата, тъй като практиката на състави на гражданската колегия на ВКС по процедурата на отменения ГПК, не формира задължителна съдебна практика по смисъла на чл. 290 ГПК.
Първият поставен материалноправен въпрос е значим, но не е обусловил изхода на спора. Решаващият извод на съда за липсата на основание да се претендират суми за неизплатени възнаграждения, обезщетение за неползван платен годишен отпуск и лихвата за забава върху тях, се основава на възприетото от въззивния съд, което впрочем е възприето и при предходното разглеждане на спора от касационната инстанция, че срочният трудов договор между страните е прекратен по силата на отправеното от касатора предизвестие до работодателя, основано на т. 15 от сключения помежду им трудов договор от 24 ноември 1994 г. Ето защо разрешаването на въпроса за наличието на предпоставки за трансформиране на срочния трудов договор в безсрочен по чл. 69 ал. 1 КТ, няма да допринесе за разрешаването на спора между страните. В този смисъл представените решения – № 220 по гр.д. № 30 за 1998 г. на петчленен състав на ВКС, № 1* по гр.д. № 246 за 1999 г. на ІІІ ГО, № 180 по гр.д. № 1* за 1998 г. на ІІІ ГО и № 788 по гр.д. № 325 за 2003 г. на ІІІ ГО, разглеждащи предпоставките за трансформиране на срочния трудов договор в безсрочен, не дават разрешение, което да е в противоречие с разрешението, дадено от въззивния съд.
Същото заключение следва да се възприеме и по втория поставен въпрос, чието разрешаване се търси на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК. След като трудовият договор е бил прекратен едностранно от служителя и с изтичането на съответния срок на предизвестие срочното трудово правоотношение е прекратило съществуването си, за работодателя не съществува възможност да изразява своята воля в тази връзка – да изразява съгласие или несъгласие с волеизявлението на служителя като израз на неговото субективно право едностранно да прекрати правоотношението. Затова е неотносимо по спора дали в случая служителят е продължавал да извършва работа за работодателя за срок от пет и повече дни, дали работодателят е възразил срещу извършваната работа и дали длъжността е била свободна, тъй като извършваните от касатора действия не намират своето основание в съществуващо между страните трудово правоотношение.
Мотивиран по този начин, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1* от 19 август 2009 г., постановено по гр.д. № 2* по описа на апелативния съд в гр. С. за 2008 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: