4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 919
София, 26.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1670 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на К. З. А. от [населено място], обл. П., приподписана от адв. И. С., против въззивното решение № 684 от 2 май 2011 г., постановено по гр.д. № 866 по описа на апелативния съд в гр. София за 2010 г., с което е оставено в сила решение № 2512 от 1 юни 2010 г., постановено по гр.д. № 2496 по описа на Софийския градски съд за 2005 г. за отхвърляне на исковете на А. против О. а. на о. за заплащане на обезщетение за имуществени вреди от 60 хиляди лева и неимуществени вреди от 90 хиляди лева.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото е нарушено правото на справедлив съдебен процес, гледане в разумен срок от независим и безпристрастен съд; всички мотиви в решението са неверни (лъжливи), защото с решението по гр.д. № 21355/03 г. не се прекратява изпълнението по изп.д. № 4827/02 г. при СИС на СРС и предстои възобновяването му; не е вярно (доказана лъжа), че настанителната заповед била нищожна, а настанителната заповед на М. И. не била нищожна, защото по делото касаторът доказал, че и двете заповеди са издадени от директора на Ж. , че всички настанителни заповеди за присъденото му жилище е издал директорът на Ж. и че целият блок № 212 е бил ведомствен на ДФ „Б.”; по делото са приложени документи за вреди – касаторът е инвалид и че има нужда да живее в присъденото жилище. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса какви последици поражда недопустимото съдебно решение и по-конкретно формира ли сила на присъдено нещо съдебният акт, с който е разгледан иск за установяване на факт, който не е изрично предвиден в закона.
Ответникът О. а. С. област не представя отговор на касационната жалба по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че касаторът в качеството си на ищец се позовава на незаконни действия на областния управител, свързани с процесуални действия по оспорване правата на ищеца като взискател по изпълнително дело № 4827/02 г. по описа на СИС при СРС, предприемане на действия за спиране на изпълнението по изпълнителното производство и предявяването на иск за установяване на претендираното право върху жилището, в което ищецът поддържа да има права на наемател; ищецът е бил титуляр на настанителна заповед от 7 март 1988 г., издадена от директора на Ж. з. „Г. Д.”, ; имотът е частна държавна собственост и управлението му се упражнява от областния управител на основание чл. 18 ЗДС; при насрочения въвод във владение по изпълнително дело № 4827/02 по описа на СИС при СРС, образувано по осъждане на „Ж. з. ” да предаде на касатора ползването на жилището, областният управител депозирал молба по чл. 416, ал. 2 ГПК (отм.), и съдът спрял изпълнението; с влязло в сила решение по гр.д. № 21335/2003 г., СРС, е признато за установено на основание чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) по иска на областния управител срещу касатора, че касаторът не притежава противопоставимо на областната администрация право на ползване (държане) върху имота – настанителната заповед е нищожна и не е налице валидно възникнало наемно правоотношение, тъй като имотът не е бил предоставен за стопанисване на железопътния завод, а на СП „Жилфонд – район Л.” през 1964 г. и компетентен да издаде заповедта е бил началникът на служба жилищно настаняване; при тези обстоятелства претенцията за заплащане на обезщетение за вреди е неоснователна, защото с влязло в сила решение между същите страни е прието, че касаторът няма права на наемател по отношение на процесното жилище и следователно не може да търпи вреди от лишаването му от ползване от имота, както и защото действията на областния управител, обективирани в оспорването на правата на касатора като взискател по изпълнителното производство и предявяване на иск за установяване на правата, изключващи тези на взискателя, не са незаконни и незаконосъобразни, а са приети от съда с влезли в сила съдебни актове за основателни.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения правен въпрос.
Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е основано на друго недопустимо съдебно решение, тъй като с второто бил разгледан иск за установяване на факт, без това изрично да е предвидено в закона. Твърдението е обосновано с обстоятелството, че влязлото в сила решение е постановено по иск, предявен при условията на чл. 416, ал. 2 ГПК (отм.); всяко трето лице може да предяви иск за установяване на съществуването или несъществуването на едно правоотношение, по което, макар и то да не е страна, има правен интерес, но спорът трябва да е разрешен с участието на надлежните страни по оспореното правоотношение; в случая не е разгледан иск за прогласяване на недействителността на наемното правоотношение с участието на страните по него като необходими другари в процеса, а е разгледано установяване несъществуването на правото на касатора на държане върху процесния апартамент и така е разгледан иск за установяване на факт, който не е предвиден изрично в закона; областният управител не е заявил самостоятелни права върху имота, които да изключват правата на взискателя, а е предявил иск за тяхното отричане; с диспозитива на съдебното решение не се признават каквито и да е права на областния управител, а са отречени тези на касатора в качеството на взискател и така е формирана сила на пресъдено нещо, ако такава въобще произтича от недопустимия съдебен акт, която не удовлетворява изискванията на чл. 416, ал. 2 и чл. 417 ГПК (отм.) със сила на пресъдено нещо да се установи, че са налице конкуриращи се права върху недвижимия имот и да се признаят тези на третото лице, на което правата на взискателя са му непротивопоставими.
Твърдението за разгледан иск за установяване на факт, е напълно неоснователно. Съобразно цитираните процесуални правила, при посочената хипотеза следва да се разгледа иск за установяване на правата на третото лице, изключващи правата на взискателя – по аргумент на чл. 417 ГПК (отм.). Искането за установяване на правата на третото лице чрез иск по реда на чл. 97, ал. 1 ГПК (отм.) не представлява предявяване на иск за установяване на факт, който иск не е изрично предвиден в закона. Отделен и въпросът какъв вид установителен иск следва да се предяви в този случай, но подобен правен въпрос не се поставя от касатора в изложението на основанията за допускане на касационното обжалване. Другите доводи, подкрепящи според касатора твърдението му за недопустимост на съответното съдебно решение –кои са страните по подобен иск и следва ли третото лице да поиска изрично установяване на своите права върху имота, също не са подкрепени от поставен правен въпрос, поради което за касационния съд не е възможно да допусне касационното обжалване по подобни твърдения.
Допълнително е необходимо да се посочи, че освен изложението, представено от особения представител на касатора, самият касатор е направил опит да обоснове основания за допускане на касационното обжалване. Посочено е, че е невярно основното лъжливо твърдение във въззивното решение, че настанителната му заповед била нищожна – касаторът бил представил достатъчно доказателства, че в целия блок били настанявани само работници на ДФ „Б.” и блокът бил ведомствен на същата фирма; съдът се позовавал на отменен нормативен акт, без да вземе предвид, че от 1996 г. действа ЗДС; правото на иск за нищожност на договор за наем се погасява с три годишна давност от датата на издаването му и то само от двете страни по договора, а през 1988 г. областната администрация не съществувала, нито е била страна по договора. В случая касаторът не е изпълнил основното изискване на действащия процесуален ред – според правилото на чл. 280, ал. 1 ГПК допускането на касационното обжалване е обусловено от поставянето на правен въпрос по обусловили изхода на спора разрешения на въззивния съд. Тъй като касаторът не е посочил общото основание за допускане на касационното обжалване, то в съответствие със задължителното разрешение, дадено в т. 1 на ТР № 1 от 19 февруари 2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., ОСГТК, касационното обжалване не може да се допусне.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 684 от 2 май 2011 г., постановено по гр.д. № 866 по описа на апелативния съд в гр. София за 2010 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: