О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 919
София, 07.12.2015 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на трети декември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 763 по описа за 2015 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на М. чрез юрисконсулт Н. Йонкова срещу решение № 976/27.10.2014 г. /посочено погрешно в касационната жалба като № 936/ на Варненски окръжен съд /В./, Търговско отделение по т.д. № 974/2014 г., потвърждаващо решението на Варненски Районен съд /В./, с което е отхвърлен иск на настоящия касатор по чл.92 ЗЗД за сумата 12240 лв. срещу [фирма].
В касационната жалба касаторът поддържа оплаквания за неправилност, а като основание за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – [фирма] оспорва допускането на жалбата и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Изложените от касатора основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради следните съображения:
За да потвърди отхвърлителното решение на В., В. е приел, че между страните е сключен договор РД-12-29-111 за отдаване под наем на обект – изключителна държавна собственост, представляващ морски плаж „И. 2“, находящ се в [община], за срок от 5 години и при определена наемна цена. С исковата молба наемодателят претендира неустойка в размер на 12240 лв. на основание т.8.8 от договора, поради констатирано съществено неизпълнение на задължения на наемателя по смисъла на т.7.4 от договора. Според В., съобразно сключения договор, тълкуван според правилата на чл.20 ЗЗД, за да се претендира неустойката по чл.8.8 от договора в размер на едногодишната наемна цена е необходимо наемодателят да е развалил договора, поради неизпълнение на задълженията на насрещната страна, което в случая не е сторено – видно и от разменената между страните кореспонденция, приложена като доказателство по делото, нито се твърди от ищецът, сега касатор. При съществено договорно неизпълнение на задължения – изрично посочени в ал.2 и ал.4 на т.7.4 от договора, наемодателят има право, а не задължение да развали договора без предизвестие, като от неговата преценка зависи дали при констатирано съществено нарушение да продължи да приема престацията по договора, а неустойката по т.8.8 от договора, която е уговорена в размер на едногодишна наемна цена и се заплаща предварително /т.4 от договора/ може да се търси само при разваляне на договора. Когато наемодателят, въпреки правото си да развали договора, приема неточното изпълнение и запазва действието на договора, той може да търси само уговорените неустойки за неизпълнение на конкретните договорни задължения по т.8.1 и т.8.7 от договора.
Допускането на касационното обжалване /чл.280 ал.1 ГПК/ предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т.1-3 на разпоредбата. От значение за изхода на делото е този правен въпрос, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело – т.1 от ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Като въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК касаторът сочи: „1. Задължен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, както и да обсъди доводите и възраженията на страните и да изложи в мотивите на решението си своите фактически и правни изводи:“ Въпросът е хипотетично зададен, без да се коментират изложените съображения на В., мотивиращи го да потвърди първоинстанционното решение, както го задължава чл.272 предл.1-во ГПК. Несъгласието на касатора с изложените мотиви на В. не е липса на такива, както се твърди в изложението с доводи за противоречие с ПП на ВС № 1/1953 г., ПП на ВС № 7/1965 г., ТР № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС и цитирани решения на тричленни състави на ВКС. „2.Освен обезпечителна и обезщетителна, договорната неустойка може ли да изпълнява и наказателна функция?“ Така формулираният въпрос е необуславящ изхода на спора – както се посочи по-горе, решаващите изводи на В. за недължимост на претендираната неустойка са свързани с липса на разваляне на договора, както е договорено в т.8.8 в същия, а не с функциите на неустойката. „3.При тълкуването на договора в съответствие с правилата на чл. 20 от ЗЗД, съдът следва ли да търси действителната обща воля на страните, тълкувайки отделните уговорки във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора?” Въпросът е във връзка със спора, но няма основание да се приеме, че е дадено тълкуване на договора в разрез с цитираната практика по приложение на чл.20 ЗЗД по обективно неидентични казуси и конкретни договори. От В. са изложени съображения във връзка с отделните клаузи на договора, търсена е действителната обща воля на страните при тълкуване на отделните уговорки, с оглед на което е постановено и въззивното решение. В. изрично е посочил, че наемодателят не се е възползвал от правото си да развали договора, а е запазил действието му, приемайки неточното изпълнение, при което той не би могъл да търси неустойка по т.8.8, както се претендира, а такава по т.8.1 т.8.7, каквато не е претендирана.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на В..
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата направените и поискани разноски в размер 1000 лв. адвокатски хонорар /договор за правна защита и съдействие и списък на разноските по чл.80 ГПК/.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът :
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 976/27.10.2014 г. /посочено погрешно в касационната жалба като № 936/ на Варненски окръжен съд, Търговско отделение по т.д. № 974/2014 г.
ОСЪЖДА М., като представител на държавата, [населено място], [улица], да заплати на [фирма], [населено място], [улица] сумата 1000 лв. / хиляда лева/ адвокатски хонорар.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.