14
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 919
гр. С., 07,12, 2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и шестнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 1014 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от ответника в производството [фирма], ЕИК:[ЕИК] касационна жалба срещу въззивно решение № 2275, постановено на 10. 12. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав по т.д. № 3246 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно решение на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-6 състав по т.д. № 3886/2011 г. в неговата осъдителна част, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма] (сегашно наименование [фирма]), на основание чл. 327 от ТЗ, вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, дължими суми по фактури, подробно описани в диспозитива на обжалвания съдебен акт, ведно с лихвата върху същите суми, считано от 28.09.2011 г. до окончателното й заплащане, със законните последици.
В частта му, с която първоинстанционното решение след частичен отказ от иска, заявен от ищеца пред въззивната инстанция е също частично обезсилено, въззивното решение, като необжалвано е влязло в сила.
В касационната жалба и приложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, и основания за допускане на касационно обжалване, иска се отмяната на въззивното решение и отхвърляне на предявените срещу касатора искове, претендират се разноски за всички съдебни инстанции.
В касационната жалба се твърди, че по делото не е доказано, че фактурираната стока по процесиите фактури реално е била предадена от ищеца на ответника, последният бил получил стоката по само една от процесните фактури, която била и изцяло платена. Оспорва се правилността на изводите на съда, че осчетоводяването на издадените от ищеца фактури в счетоводството на ответника, отразяването им в справките-декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит водят до извод, че ищецът е доставил на ответника стоките, описани в процесните фактури, а ответникът се е задължил да заплати стойността им на уговорения в договорите падеж, както и приложимостта към конкретния случай на цитираната от въззивния съд в мотивите към решението му задължителна съдебна практика на касационната инстанция. Твърди се недоказване от страна на ищеца, на твърденията му в исковата молба, че стоката по договор за търговска продажба е предадена чрез куриерска фирма, което обстоятелство следва да се докаже със съответните писмени доказателства, каквито не са ангажирани.
Оплакването за допуснати процесуални нарушения се базира на твърдения, че въззивният съд не е извършил цялостен анализ и оценка на събрания по делото доказателствен материал и не е взел предвид всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба, като изобщо не е взел предвид и не е коментирал изложените възражения за нередовност на процедурата по връчването на съдебните книжа по отношение на ответника в първоинстанционното производство, и не се е произнесъл по направеното искане във въззивната жалба за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС от стадия по връчване на исковата молба и даване на срок за отговор по нея. Релевират се и неправилно недопускане на искани от касатора пред въззивната инстанция гласни доказателства, както и нарушения, изразяващи се в това, че и въззивният, и първоинстанционният съд не са изпълнили задълженията си по чл. 146, ал. 1 , т. 4 и 5 и ал. 2 от ГПК, като не са указали на страните (ответника) за кои факти не сочи доказателства, и не са изпълнили задължението си да посочат кои обстоятелства не се нуждаят от доказване. Твърди се, че съдът не е разпределил доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти по отношение на ответника, с което е нарушена разпоредбата на чл. 146, ал. 1, т. 5 от ГПК, като в доклада си СГС е указал единствено каква е доказателствената тежест на ищеца, без изобщо да е посочил тази на ответника, а САС също не е изпълнил това си задължение, въпреки че е приел, че са допуснати посочените процесуални нарушения.
Противната страна не взема становище по жалбата.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си, след препращане на основание чл. 272 от ГПК към мотивите на обжалвания пред него първоинстанционен съдебен акт, въззивният съд е изложил и собствени мотиви в упражняване на решаващата си компетентност на съд по съществото на спора, като в решаващите си за изхода на делото във въззивната инстанция такива е посочил, че приложените по делото и неоспорени от ответника договори и фактури го мотивират да приеме, че между страните са възникнали валидни правоотношения по договори за търговска продажба, осчетоводяването на издадените от ищеца фактури в счетоводството на ответника, отразяването им в справките – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит (установено от заключението на ССЕ) водят до извод, че ищецът е доставил на ответника стоките, описани в процесните фактури, а ответникът се е задължил да заплати стойността им на уговорения в договорите падеж — посоченото счетоводно отразяване, по силата на установената в чл. 301 от ТЗ законовата презумпция, е равнозначно на приемане от ответника на изпълнението на задълженията на ищеца по договорите, обвързващи страните (както по отношение на количеството на доставените и продадени стоки, така и по отношение на уговорената цена), в какъвто смисъл е решение от 17. 10. 2011 г. по т.д.№728/2010 г. на ВКС, II ТО, постановено по реда на чл.290 от ГПК, което решение, с оглед указанията по т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. на ОСГТК на ВКС, е задължително за съдилищата.
В изложението си на основания за допускане на касационно обжалване касаторът поставя въпроси с твърдения, че същите съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване, формулирани и обосновани и с допълнителният селективен критерий по т. 1от чл. 280, ал. 1 от ГПК, както следва:
I. Длъжен ли е въззивният съд с оглед изискването за пълно изясняване на делото да направи своите фактически и правни изводи, като разгледа и обсъди всички твърдения, доводи, възражения и искания на страните, и всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност?
Твърди се от касатора в обосноваване на този въпрос, че въззивният съд изобщо не е взел предвид и не е коментирал изложените възражения за нередовност на процедурата но връчването на съдебните книжа по отношение на ответника в първоинстанционното производство и не се е произнесъл по направеното искане във въззивната жалба за връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на СГС от стадия по връчване на исковата молба и даване на срок за отговор по нея.
По отношение на същия въпрос се поддържа да е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на Върховен касационен съд – приетото в т. 3 от ППВС № 1/13.07,1953 г. и в Решение № 98 от 20.05.2013 г. по гр. дело № 520/2012 г. на ВКС-ГК, IV гр. отд., Решение № 125 от 29.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 534/2011 г., IV г. о., ГК, и решение № 392 от 10.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 891/2010 г., I г. о., ГК, постановени по реда на чл. 290 от ГПК – допълнителен селективен критерий за подбор на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 2 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № /2009 г.
Въпросът е правен, но не е релевантен, както това изисква чл. 280, ал. 1 от ГПК и в смисъла, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., поради което и същият не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване.
Твърденията на касатора за необсъждане от страна на въззивния съд, на оплакванията му за нередовност на процедурата по връчването на съдебните книжа по отношение на ответника в първоинстанционното производство, е в пълно несъответствие с действителните, установими по делото действия на въззивния съд. Противно на твърдяното от касатора, видно е от постановеното по делото в закрито заседание на 09. 09. 2014 г. определение по чл. 267 от ГПК, че въззивният съд изрично е приел, че не се установява претендираното от ответника да е допуснато от първоинстанционния съд, процесуално нарушение във връзка с призоваването му в първоинстанционното производство. В този смисъл и релевантният, кореспондиращ на оплакванията в касационната жалба правен въпрос би бил процесуалноправният такъв за начина на призоваване на касатора в първоинстанционното производство и съответното приложение в производството на процедурата по чл. 47 от ГПК, какъвто процесуалноправен въпрос от касатора обаче не е формулиран.
II. Длъжен ли е въззивният съд, в случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, да даде указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, и длъжен ли е съдът при положение, че е приел, че са налице посочените нарушения на процесуалните правила и във въззивната жалба е поискано събирането на относими гласни и писмени доказателства и доказателствени средства, да ги допусне?
III. Когато страната поради нарушаване на съдопроизводствените правила (нарушаване на правото й на участие в първоинстанционното производство) не е могла да заяви възраженията си пред първата инстанция и го е направила във въззивната жалба, и съдът е разгледал тези възражения, в нарушение на съдопроизводствените правила ли е отказано събиране на гласни доказателства за доказване основателността на тези възражения?
Твърди се, че и въззивният, и първоинстанционният съд не са изпълнили задълженията си по чл. 146, ал. 1 , т. 4 и 5 и ал. 2 от ГПК, като не са указали на ответника за кои факти не сочи доказателства, както и не са изпълнили задължението си да посочат кои обстоятелства не се нуждаят от доказване. Твърди се също, че в писмения доклад по делото първоинстанционният съд, а и въззивният съд в доклада си, въпреки констатираните процесуални нарушения, не са указали на ответника, че не сочи доказателства относно плащане на сумите по фактурите, както и не са указали тежестта на доказване, която следва да се носи от него.
По отношение на въпросите се твърди отново допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – разрешаването на същите въпроси в противоречие със задължителните за съдилищата Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г., ОСГТК и Решение № 784 от 20.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 246/2010 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 от ГПК.
Така формулирани и обосновани, вторият и третият въпрос също не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК и т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото са изцяло несъответни на действително установимите процесуални действия на съда и на страните по конкретното дело.
Евентуална релевантност на втория въпрос би предпоставяла осъществяването по делото на две, неосъществени в конкретния процесен случай по делото предпоставки – приемането от въззивния съд за основателно в цялост, оплакването на въззивника в жалбата му за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада по делото (при което приемане само въззивният съд би бил длъжен, съобразно претендирания от касатора отговор на въпроса му, да даде съответни указания на страните), както и също така приемане от страна на въззивния съд, че са налице (също в цялост) посочените от въззивника в жалбата му нарушения на процесуалните правила, при каквото приемане отново и само, въззивният съд би бил длъжен да разгледа въпроса за допустимостта на исканите едва във въззивното производство доказателства.
В случая оплакванията на въззивника, свързани с непълнота на доклада, са приети от въззивния съд за основателни само в частта им относно това, че на ответника не са дадени указания за подлежащите на доказване от него факти, но противно на предпоставяното от въпроса на касатора, такива указания, със съответстващата им възможност за ангажиране на доказателства, са му и изрично дадени в определението на въззивния съд по чл. 267 от ГПК. Останалите оплаквания на въззивника за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд са приети от въззивния съд за неоснователни и са отхвърлени. При така изложеното и вторият въпрос на касатора се явява изцяло несъответен на действителните обстоятелства по делото, поради което – и ирелевантен за изхода на същото по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Изложеното непосредствено по-горе се отнася и за третия въпрос. Същият по необходимост предпоставя, на първо място приемане от страна на въззивния съд за основателно оплакването на въззивника, че именно поради нарушаване на съдопроизводствените правила, довело до нарушаване на правото му на участие в първоинстанционното производство, същият не е могъл да заяви възраженията си пред първата инстанция, поради което и го е направил едва във въззивната жалба. Нищо такова въззивният съд не е приемал, напротив – оплакването на въззивника в изложената насока е ясно и категорично прието от въззивния съд за неоснователно.
На следващо място същият въпрос предполага въззивният съд и да е разгледал така релевираните от въззивника едва във въззивната му жалба негови възражения, което също не отговаря на действителните, установими по делото обстоятелства.
По изложените причини годно основание за допускане на касационно обжалване не съставлява и третият въпрос от изложението на касатора.
IV. Осчетоводяването на издадените от ищеца фактури в счетоводството на ответника, отразяването им в справките-декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит водят ли до извод, че ищецът е доставил на ответника стоките, описани в процесните фактури, в които няма подпис на представител на ответното дружество за получаване на стоката и при положение, че в исковата молба се твърди единствено, че стоките са се изписвали от склада на ищеца със складова разписка, неразделна част от фактурата и са се предавали на ответника в негов склад с куриерска фирма „С.“, но по делото не е представено нито едно доказателство в тази насока, или водят до извод единствено за наличието на договорни отношения между страните?
V. При твърдение в исковата молба, че стоките, описани във фактурите, са се изписвали от склада на ищеца със складова разписка, неразделна част от фактурата (която не е подписана от представител на ответника) и са се предавали на ответника в негов склад с куриерска фирма „С.“, следва ли, при оспорване на това обстоятелство, ищецът да докаже това свое твърдение със съответни писмени доказателства?
По отношение на допълнителните селективни критерии за тези въпроси се твърди противоречие на дадения от въззивния съд отговор на въпросите в с Решение № 467 от 7.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 231/2009 г., IV г. о., ГК, постановено по реда на чл.290 от ГПК и решение № 20 от 25.03.2013 г. на ВКС по т. д. № 206/2012 г., I т. о.. ТК, постановено по реда на чл.290 от ГПК – допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1,т . 1 от ГПК.
За първото касационно решение се излага, че същото по задължителен начин постановява, че когато в исковата молба се твърди, че стоката по договор за търговска продажба е предадена чрез куриерска фирма, то това обстоятелство следва да се докаже със съответните писмени доказателства, каквито в случая не са ангажирани.
По отношение на второто касационно решение се твърди, че същото отново по задължителен начин постановява само, че вписването на фактурата в дневниците за продажби и покупки на продавача и купувача, имащи статут на търговци, както и отразяването на стойността й в справките декларации по ЗДДС (при наличие на данъчна регистрация) и ползването на данъчен кредит във връзка с нея, са обстоятелства, релевантни единствено за установяване възникване на продажбеното правоотношение, по повод на което е била съставена, но не и за предаване на стоките по фактурите още повече при твърдение в исковата молба, че стоките са предадени чрез куриерска фирма, без да са представени доказателства за това.
Четвъртият и петият въпрос могат да бъдат приети за правни (с изключение на частите им относно конкретният начин на предаване на стоките чрез куриерска фирма), но по изложени по-долу причини и двата въпроса не съставляват годно общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г., като несъответни на действителните, установими по делото обстоятелства, както и доколкото отговорите им не са обусловили изхода на делото във въззивната инстанция.
Действително, в мотивите на въззивния съд се съдържа и извод в смисъла, на който касаторът акцентира – че соченото осчетоводяване по ЗДДС на издадените от ищеца фактури в счетоводството на ответника, отразяването им в справките – декларации по ЗДДС и ползването на данъчен кредит (установено от заключението на ССЕ) водят до извод, че ищецът е и доставил на ответника стоките, описани в процесните фактури.
В конкретния случай следва да се има предвид обаче, че в решаващите си мотиви въззивният съд въобще не е обсъждал възражението на касатора, изложено за пръв път едва във въззивната му жалба, за непредаване на процесните, продаваеми стоки. Това е така, доколкото както се посочи по-горе, още в определението си по чл. 267 от ГПК въззивният състав изрично е приел за неоснователни оплакванията на въззивника – касатор, за нарушения при призоваването му в първоинстанционното производство, поради което и, извън констатацията си за частична непълнота на доклада на първоинстанционния съд, и предприетите във връзка с това от въззивния съд конкретни действия, същият въззивен съд е приел за преклудирани нерелевираните пред първоинстанционния съд правопогасяващи и правоизключващи възражения на ответника – касатор, включително това за непредаването на продаваемите стоки, както и свързаните с тях доказателствени искания. В този смисъл необсъждането от страна на въззивния съд на възражението на касатора за непредаването на стоките, както бе посочено и по-горе, се явява резултат от изричното приемане от страна на съда за неоснователни, на оплакванията на касатора във въззивната му жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения (извън тези относно частичната непълнота на доклада по делото, която е и отстранена от въззивния състав). Все в този смисъл и доколкото въззивният съд, по изложените съображения, въобще не е обсъждал в мотивите си конкретните възражения на касатора, изложени в обосноваване на тези му два, последни въпроса, то и отговорите им се явяват ирелевантни за изхода на спора във въззивната инстанция, като необусловили въобще този изход и респ. – същите въпроси не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият смисъл е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че по отношение и на двата последни въпроса, не е осъществен по делото и допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК.
По отношение на четвъртия въпрос не е налице противоречие с решение № 20 от 25. 03. 2013 г. на ВКС по т. д. № 206/2012 г., I т. о. ТК. Последното е неприложимо към случая, доколкото по задължителен начин дава отговор на въпроса (обстоятелство, изтъквано между другото и от самия касатор по отношение на цитираното от въззивния съд в мотивите му касационно решение) за доказателственото значение на осчетоводяването по ДДС на фактури, но не за предаването на стоките, а за съществуването на самото продажбено правоотношение, по съществуването на което, с оглед на приложените по делото, неоспорени и изрично цитирани, като такива в мотивите на въззивния съд писмени договори за продажба, в конкретния процесен случай въобще не се и спори по делото. На свой ред, по поставения в настоящото производство въпрос е налице също задължителна, като постановена в производство по чл. 290 от ГПК практика на касационната инстанция, обективирана в Решение № 46 от 27.03. 2009 г. по т. д. № 454/2008 г. на Второ ТО на ВКС, ТК. В последното (действително в разглеждания в него случай, в отлика от процесния, фактурите за продажбата да са подписани за „приел“ стоката, макар и от лице без представителна власт, но при прилагане на чл. 301 от ТЗ), касационната инстанция приема за неправилен извода на инстанциите по същество за недоказано по делото от ищеца, чрез осчетоводяването на фактурите по ЗДДС предаване, респ. – приемане на стоките предмет на фактурите, като изрично разпростира доказателственото значение на самото осчетоводяване на фактурите по ЗДДС по отношение на обстоятелствата, имащи значение освен за възникването на договорни правоотношения между страните по делото, но така също и за изпълнение на доставките по тези договори. Все в този ред на разсъждения следва да се посочи, че задължителната практика на касационната инстанция по въпроса за доказателственото значение на осчетоводяването по ДДС на фактурите в установяване на дължимостта на цената по продажбено правоотношение, а оттам – и относно предаването на продаваемата стока, се основава на обстоятелството, че при продажба на заместими (не индивидуално, а родово определени вещи), данъчното събитие по ЗДДС, придаващо съответното доказателственото значение и на осчетоводяването на фактурите по реда на ЗДДС, настъпва именно с предаването (предоставянето) на стоките или отделянето им от съвкупността (срв. пр. Решение № 198/14. 05. 2016 г. по т.д. № 2741/2014 г. по описа на ВКС, ТК, Първо т.о.) – практика, която далеч не изключва по задължителен начин доказателственото значение на осчетоводяването на фактурите по отношение именно на предаването на стоките в насоката, поддържана от касатора, но напротив – потвърждава това значение.
По отношение и на петия въпрос не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – противоречие с Решение № 467/2010 г. по гр.д. № 231/2009 г. на ВКС, Четвърто ГО. Същото е постановено по правния въпрос: “Кому принадлежи тежестта на доказване, нейното разпределение между страните в процеса и преценката за наличието на пълно и несъмнено доказване по смисъла на чл.127, ал.1 ГПК (отм.) с оглед твърденията (доводи и възражения) от ищеца и от ответника ?“ На този въпрос касационната инстанция, въз основа на законовия текст на чл. 127, ал. 1 от ГПК (отм.) е отговорила по задължителен начин само, че всяка страна е длъжна да установи обстоятелствата, на които основава своите искания или възражения, което означава че всяка страна – ищец, ответник, трето лице – помагач, заинтересуваната страна и др., която прави твърдение (довод в исковата молба или жалба, и възражение), следва по несъмнен начин, с всички допустими от процесуалния закон доказателствени средства, да докаже това свое твърдение – задължителен отговор, на който конкретните, възпроизведени по-горе мотиви на съдилищата, обусловили изхода на правния спор по настоящото, конкретно дело, по никакъв начин не противоречат.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, то и такова не следва да бъде допускано.
При този изход на делото във въззивната инстанция касаторът няма право на разноски, а ответникът по жалбата не претендира такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2275, постановено на 10. 12. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 11 състав по т.д. № 3246 по описа на съда за 2014 г.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: