О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 92
София, 04.03.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на двадесети февруари две хиляди и двадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3724/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 980/11.03.2019 г. по гр. д. № 10736/2018 г. Варненският районен съд допуснал да се извърши делба на недвижим имот, съставляващ жилище, апартамент № 61, с идентификатор ………, с административен адрес: [населено място], [улица]вх. 6, ет. 3, с площ от 93.55 кв. м., и на лек автомобил марка «Х. стрийм» с рег. [рег.номер на МПС] , между С. М. Г. и К. К. К. при квоти по 1/2 ид. ч. за всеки съделител.
С решение № 836/04.07.2019 г. по в. гр. д. № 802/2019 г. на Варненския окръжен съд първоинстанционното решение е отменено в частта относно квотите на съделителите в допуснатия до делба недвижим имот и вместо това същите са определени на 16/72 ид. ч. за съделителя С. М. Г. и 56/72 ид. ч. за съделителката К. К. К..
Касационна жалба срещу въззивното решение в срока по чл. 283 ГПК е подадена от С. М. Г., който поддържа, че то е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответницата по касация – ответница по делото, е подала писмен отговор със становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
При произнасяне по допускане на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на І-во г. о., намира следното:
Страните са бивши съпрузи, сключили граждански брак на 29.05.1999 г., прекратен с развод с влязло в сила на 27.04.2018 г. решение.
С договор за покупко-продажба от 25.08.2008 г., сключен с н. а. № …/2008 г., по време на брака, на името на съпруга – ищец по делото, е придобит апартамент, който е предмет на иска за делба, за сумата 42 352.70 лева, за която е бил поет банков ангажимент за кредит на основание договор за кредит от 22.08.2008 г.
Искът за делба е предявен от бившия съпруг.
Ответницата е възразила по отношение на дяловете, при които се иска допускане на делба на недвижимия имот, по съображения, че при придобиването му са вложени лични нейни средства, дарени й от баща й. Представила е предварителен договор за продажба от 17.07.2008 г., в който е уговорена продажна цена от 72 000 евро, като в деня на подписването на договора купувачът С. Г. е заплатил авансово 3 000 евро задатък, а останалата част от 69 000 евро ще бъде заплатена с лични средства и чрез ипотечен банков кредит на името на купувача. Уговорено е окончателният договор да бъде сключен не по-късно от 45 дни след подписването на предварителния договор.
С договор за банков кредит от 22.08.2008 г., сключен между „Райфайзенбанк България“ ЕАД и ищеца като кредитополучател и ответницата като съдлъжник, е уговорено сумата от 43 000 евро да се предостави за доплащане на апартамент № 61, за рефинансиране на потребителски кредит към „Банка ДСК” ЕАД, както и за ремонтни и довършителни работи, по пера както следва: 21 654.59 евро се превеждат директно по сметката на продавача на имота; 5 611 евро се превеждат на кредитополучателя по негова сметка в „Банка ДСК” ЕАД за рефинансиране на задължение по потребителнски кредит, а 15 734.41 евро за ремонтни и довършителни работи – по сметката на кредитополучателя в „Райфайзенбанк България“ ЕАД.
По делото е приета като доказателство разписка от 25.08.2008 г., според която С. Г. е предал на А. Д. – една от продавачите, сумата 38 000 евро за покупката на апартамент № 61.
От извлечение от сметка на К. Г. К. – баща на ответницата, е установено, че на 07.08.2008 г. същият е превел по сметка на С. Г. сумата 20 000 евро и по сметка на К. Г. също сумата 20 000 евро.
От представените извлечения от сметките на бившите съпрузи и платежни нареждания е установено, че сметките и на двамата са били заверени със суми от по 20 000 евро на една и съща дата – 07.08.2008 г., с един и същ наредител – К. К., както и че на едни и същи дати – 11, 12, 13 и 14 август 2008 г., в едно и също време, различаващо се с до 2 минути, всеки от бившите съпрузи е изтеглил от сметката си парични суми в еднакъв размер – по 5 000 евро.
Според показанията на св. К. К. през 2008 г. той и брат му продали една нива за 80 000 евро, разделили си парите и свидетелят получил по банкова сметка 40 000 евро. Дъщеря му и зет му живеели при него, но намерили жилище, за което собственикът искал половината пари в брой. Свидетелят бил обещал на дъщеря си помощ и й подарил сумата от 40 000 евро, като превел по 20 000 евро на нея и на съпруга й, за да могат по-бързо да се изтеглят всеки ден по 5 000 евро без такса. За разликата от 40 000 евро дъщеря му и зет му изтеглили кредит. Св. В., колега на страните, от ищеца знаел, че бащата на ответницата дал част от сумата, с която закупили жилището си, като сумата бил дал за семейството и затова я превел поравно на двамата; за останалата част страните взели кредит.
Въз основа на така събраните доказателства въззивният съд приел, че действителната продажна цена е тази, уговорена в предварителния договор за покупко-продажба от 72 000 евро, а не тази по нотариалния акт. Посочил, че за задатъка от 3 000 евро по делото не съществува спор за произхода им като съпружеска имуществена общност. Семейни са и средствата в размер на 21 654.59 евро, заплатени с банков кредит и равняващи се на посочената в нотариалния акт сума от 42 352.70 лева. Като съобразил разликата от 2 000 евро между изтеглените от сметките на страните 40 000 евро и заплатените на продавачката А. Д. 38 000 евро, съдът посочил, че тя също следва да бъде отнесена към разходите за придобиването на имота предвид обясненията на ответницата, неоспорени от ищеца, че сумата е послужила за заплащането на такси и услуги.
Въззивният съд приел за безспорно между страните, че сумата 40 000 евро първоначално е била собственост на бащата на ответницата и няма спор, че половината от нея – 20 000 евро, е била дарена на ответницата, поради което за тази част презумпцията на чл. 21, ал. 3 СК за съвместен принос на съпрузите при придобиването на имота е оборена и е налице хипотезата на чл. 23, ал. 2 СК. Като спорен съдът определил факта досежно другата половина също в размер на 20 000 евро – доколко волята на бащата на ответницата е била да надари дъщеря си или да надари зет си. В тази насока съдът посочил, че само простият факт, че паричната сума е била преведена по неговата банкова сметка, не може да обоснове извод за наличие на дарствено разпореждане в полза на ищеца. Представените извлечения от банковите документи не обективират намерението за даването – липсва изрично посочване на основанието за превода, а то би могло да бъде различно, като например даване с бенефициер трето лице, заем или за погасяване на задължение по други облигационни отношения между ищеца и бащата на ответницата, стоящи извън процесните, вкл. и даване вместо изпълнение. При положение, че от наведеното от ищеца възражение за дарствено разпореждане в негова полза същият черпи изгодни за себе си права, в негова тежест е и да установи това обстоятелство, но събраните по делото доказателства не обосновават такъв извод. Единствен св. В. говори, че сумата била дарена на ищеца от неговия тъст. Въззивният съд приел, че не следва да кредитира тези показания, тъй като свидетелят няма преки впечатления, а излага опосредените си такива от узнатото от самия ищец. Що се отнася до показанията на св. К., макар да е баща на ответницата и да е бил в родство по сватовство с ищеца до прекратяването на брака на страните, по делото няма наведени твърдения и липсват доказателства, сочещи на влошени отношения между него и ищеца. Затова съдът приел, че може да бъде дадена вяра на казаното от свидетеля, което се подкрепя и от останалите събрани доказателства, а при това житейски оправдано е чрез дарственото разпореждане бащата да подпомогне дъщеря си. Съдът посочил и това, че в случая не може да се мисли за обичайно дарение по повод на сватба, като се има предвид отдалечеността във времето на двете събития: бракът е сключен в 1999 г., а покупката на апартамента е извършена през 2008 г., като освен това липсват и такива твърдения, а и доказателства в тази насока не са събирани.
Въззивният съд посочил, че за разликата от 7 345 евро до пълния размер на уговорената цена от 72 000 евро /3 000 евро задатък, 21 655 евро кредит и 40 000 лични средства на ответницата/ по делото няма твърдения да имат извънсемеен произход и затова приел, че по отношение на тях съпрузите имат равно участие.
Въз основа на изложеното въззивният съд заключил, че сумата 40 000 евро се явява лични средства на ответницата, а останалата част от продажната цена от 32 000 евро е семейна общност с участие на съделителите при равни квоти, при което в полза на ответницата признал наличието на частична трансформация и определил дяловете в делбения имот в размер на 16/72 ид. ч. за ищеца /квотата му е зачетена, тъй като надвишава 10% – възлиза на 22.22%/ и 56/72 ид. ч. за ответницата.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ищец по делото, е поставил следните материалноправни въпроси: 1. за възможността на неучастващата като страна по сделката съпруга да иска признаване на частична трансформация; 2. възниква ли съпружеска имуществена общност, ако само един от съпрузите участва като страна по договора за покупко-продажба, но плаща с лични средства на другия съпруг; 3. за опровергаване на презумпцията по чл. 23 СК /неправилно посочено вместо чл. 21, ал. 3 СК/ при положение, че съпругът, който не е вложил извънсемейни средства за придобиването на имота, е вписан като единствен собственик на недвижимия имот в нотариалния акт, обективиращ сделката за неговото придобиване.
Касаторът се позовава на решение № 249/27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и решение № 194/30.06.2011 г. по гр. д. № 46/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., и твърди, че въззивното решение противоречи на посочената съдебна практика.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., счита, че поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице по следните съображения:
Видно от първия съдебен акт, предмет на иска за делба е закупен от и на името на бившия съпруг недвижим имот /апартамент/, съединен с предявен от бившата съпруга иск по чл. 21, ал. 1 СК от 1985 г. /отм./ за придобиване на имот в изключителна собственост в резултат на вложени в придобиването лични, извънсемейни средства. Прието е, че материално легитимирано лице по иска по чл. 21, ал. 1 и/или 2 СК от 1985 г. /отм./ с твърдения, че имуществото е изцяло или отчасти лично, е онзи бивш съпруг, който е участник – страна купувач по сделката /респ. и двамата, ако като купувачи по сделката са участвали и двамата съпрузи /, но не и бившият съпруг, който не е бил страна по сделката.
Така постановеното решение предшества ТР № 5/2013 от 29.12.2014 г. по тълк. д. № 5/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Т. 4 на тълкувателния акт е по въпроса: допустимо ли е установяване на трансформация на лично имущество на основание чл. 23, ал. 1 и 2 от СК /чл. 21, ал. 1 и 2 СК, отм./ в случаите на придобиване на недвижим имот през време на брака чрез договор за покупко-продажба на името на двамата съпрузи. Действително, този въпрос е различен от поставените от касатора. В мотивите на тълкувателния акт обаче, след като е посочено, че съпружеска имуществена общност възниква върху вещите и вещните права, придобити от съпрузите по време на брака в резултат на съвместен принос, независимо от това на чие име са придобити – чл. 21, ал. 1 СК, е изразено принципното становище, че независимо от това на чие име е придобита вещта /имотът/, може да се установява трансформация на лично за всеки от съпрузите имущество; съществен е приносът в придобиването, а не това на чие име е придобит имотът. От така изразеното принципно становище следва да се изхожда и при разрешаването на въпросите по настоящото дело, по което имотът е бил придобит на възмездно основание на името на бившия съпруг, но искането за установяване на частична трансформация е заявено от неучаствалата в сделката бивша съпруга. Ето защо позоваването на съдебна практика, която е отречена чрез тълкувателен акт на ВКС, не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване.
Вторият съдебен акт е постановен по случай, различен от разглеждания – делбеният имот е бил придобит на името на двамата съпрузи по време на брака им.
По тези съображения поставените материалноправни въпроси не обосновават основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Поставените от касатора процесуалноправни въпроси са за доказване на правнорелевантните факти на възражението по чл. 23, ал. 2 СК за частична трансформация и относно задължението на съда по чл. 235, ал. 2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона. По тези въпроси касаторът се позовава на решение № 865/30.12.2005 г. по гр. д. № 628/2005 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 249/27.12.2011 г. по гр. д. № 1037/2010 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 422/03.06.2010 г. по гр. д. № 805/2009 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 149/03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, ІІІ-то г. о.
В посочената съдебна практика е застъпено становището, че в тежест на претендиращия пълна или частична трансформация на лично имущество по отношение на придобит по време на брака недвижим имот в режим на съпружеска имуществена общност е да установи, при условията на пълно и пряко доказване, придобивната стойност на имота, размера на вложените средства, които имат личен произход и влагането им към момента на придобиване на имуществото; посочено е още, че съдебното решение следва да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, като съдът следва да посочи кои факти намира за установени и кои – за недоказани, а когато някое доказателство се приема за недостоверно – да изложи мотиви за това; че неизпълнението на това задължение съставлява нарушение на правилото на чл. 235, ал. 2 ГПК и има характер на процесуално нарушение.
Въззивното решение не противоречи, а съответства на тази съдебна практика. Проведеното от ответницата по иска доказване на възражението за частична трансформация на лично имущество е пълно, защото е създало у въззивния съд сигурно убеждение в истинността на въведените от нея фактически твърдения. То е и пряко, тъй като с предварителния договор е доказана придобивната стойност на имота, а с показанията на свидетеля К. и представените банкови документи, разписка и нотариален акт са доказани както размерът на вложените средства, които имат личен произход, така и влагането им към момента на придобиването на имуществото. Въззивният съд е обсъдил всички допустими и относими към спорните факти доказателства, като е изложил съображения защо дава вяра на показанията на св. К. – баща на ответницата, и защо не кредитира показанията на св. В., а в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е посочил кои доказателства са останали необсъдени от въззивния съд. Ето защо не се разкрива основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставените процесуалноправни въпроси.
В касационната жалба касаторът се е позовал на съдебна практика: решение № 68/19.03.2010 г. по гр. д. № 40/2009 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 84/26.04.2016 г. по гр. д. № 4903/2015 г. на ВКС, І-во г. о., решение № 81/15.03.2011 г. по гр. д. № 172/2010 г. на ВКС, І-во г. о., и решение № 222/24.06.2011 г. по гр. д. № 982/2010 г. на ВКС, І-во г. о., без да е формулиран изводим от същата правен въпрос. С първото решение е отречено наличието на частична трансформация на лично имущество в хипотеза, при която майката на бившия съпруг е превела по сметка на бившата съпруга /тогава нейна снаха/ определена парична сума. Макар в разглеждания случай да е налице превод на парична сума от бащата на бившата съпруга по сметка на бившия съпруг /тогава негов зет/, настоящото дело разкрива своя специфика, свързана с волята на дарителя да надари само дъщеря си, но чрез превод на определената парична сума по сметка и на нейния съпруг, с цел избягване на високите банкови такси и за да може по-бързо да се изтеглят парите с оглед предстоящото сключване на окончателния договор. За това, че изяснената по този начин от въззивния съд воля на дарителя е действителната такава, говорят и фактите на едновременните тегления в брой на суми от по 5 000 евро и от двамата бивши съпрузи на датите 11, 12, 13 и 14 август 2008 г. Тук следва да се посочи и формираната с решения на ВКС съдебна практика, според която дарственото намерение не се презюмира, а се извлича от външни белези, от житейските факти, довели до сключването на договора за дарение, от отношенията между дарител и надарен и др., които страните установяват в хода на съдебното производство като твърдения, възражения и факти в хипотезите на оспорване; че ако другият съпруг твърди, че е подарено и нему, това са твърдения в негова доказателствена тежест /решение № 355/2011 от 09.01.2012 г. по гр. д. № 430/2011 г. на ВКС, ІІ-ро г. о., решение № 727/23.11.2010 г. по гр. д. № 978/2010 г. на ВКС, ІV-то г. о./. Ето защо не може да се говори за противоречие между въззивното решение и посочения от касатора съдебен акт на състав на ВКС, ІІ-ро г. о. В останалите три съдебни акта е застъпено становището, че при решаване на въпроса на кого е дарена определена парична сума следва да бъде отчетено между кои лица е бил сключен договорът за дарение: ако е сключен между единия съпруг и неговите родители, тоест изразено е съгласие само този съпруг да бъде надарен, респ. само той е изразил воля за приеме дарението, не може да се приеме, че по силата на този договор подареното придобива и другият съпруг, който не е страна по договора за дарение; ако договорът за дарение е сключен с двамата съпрузи, тоест ако е изразена воля за надаряване на семейството, то дарената сума е съпружеска имуществена общност и не може да бъде основание за приемане на трансформация на лични средства при придобиването на семейното жилище. Хипотезата в разглеждания случай е различна – сключени са два отделни договора с бившите съпрузи за превод на парични суми, като от събраните по делото доказателства е установено, че основанието за превода по сметка на бившия съпруг не е дарение в негова полза. Ето защо основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване не е налице.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответницата по касация следва да се присъдят разноските за касационното производство в размер на 600 лева по договор за правна защита и съдействие серия Б № [ЕГН]/18.09.2019 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 836/04.07.2019 г. по в. гр. д. № 802/2019 г. на Варненския окръжен съд.
ОСЪЖДА С. М. Г. с ЕГН [ЕГН] и адрес: [населено място], [улица]вх. 6, ет. 3, ап. 61, да заплати на К. К. К. разноските за касационното производство в размер на 600 /шестстотин лв./ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: