2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 92
гр. София, 07.02.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 3750 по описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. против решение №3883/01.06.2017 г., постановено по гр.д.№ 3919/2017 г. от Софийски градски съд, ІІІ-б състав, поправено с решение №5605/27.07.2017 г по същото дело и на същия състав на СГС.
Ответникът оспорва касационната жалба с писмен отговор.
Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима.
С обжалваното решение, състава на въззивния съд е приел, че предявения иск е основателен за сумата от 10 000 лева, като е намалил присъденото обезщетение до горния размер, по предявения иск с правно основание чл.49 ЗЗД.
Съдът е приел, че за да възникне притезателното право на увредения срещу С. за обезвреждане на неимуществените и имуществените вреди, причинени виновно от изпълнителя при или по повод на възложената работа, трябва в обективната действителност да бъдат осъществени следните материални предпоставки: за увредения да е възникнало право на вземане на извъндоговорно основание срещу причинителя на вредата – арг. Чл.45, ал.1 ЗЗД, т. е. вредите да са причинени от делинквента чрез неговото виновно и противоправно поведение и виновното лице да е причинило вредите при или при повод на изпълнение на възложената работа от ответника чрез своето действие или бездействие. Прието е, че предявените искове целят ангажиране на гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника за противоправни действия и бездействия на негови служители по поддръжката (поддръжката и почистването) на подлез, находящ се на територията на [населено място]. С оглед противоправността на деянието, съдът е приел, че съгласно чл. 31 ЗП изграждането, ремонтът и поддържането на общинските пътища е задължение на общините. Посочено е, че пътищата (пътната мрежа) обхващат по аргумент на чл. 5, ал. 1, т. 2 ЗП и пътните съоръжения, включително и подлезите – арг. § 1, т. 3 ДР ЗП, поради което несъмнено в тежест на ответника С. и нейните служители е поддържането и ремонтът на подлезите, включително и процесния. Посочено е, че в този смисъл е и Глава пета на Наредба за управление на общинските пътища на територията на общината, приета е Решение № 133 по Протокол № 62 от 25.03.2010 г., във вр. чл. 4, ал. 4 от същата наредба. Съдът е приел за установено от фактическа страна, че на 20.10.2016 г. ищцата е паднала в подлеза до хотел „Плиска“ в [населено място] поради издадено напред (разбито) стъпало в подлеза, тъй като в тази насока са свидетелските показания по делото, а и описаният механизъм на настъпване на инцидента е потвърден от заключението на СМЕ, според което получените при инцидента телесни увреждания отговарят на описания от ищцата механизъм на инцидента, както и че „тези счупвания на левия горен и левия долен крайник добре отговарят да са резултат от описания инцидент, а именно подхлъзване и падане върху терена“. Прието е, че падането на ищцата е в пряка причинно-следствена връзка с неподдържането на пътното съоръжение в изправен вид, което е законово задължение на ответника. Съдът е приел за неоснователно направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредите от пострадалия. В тази насока е посочил, че съгласно чл. 51, ал. 2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали, като принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД ще е налице винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за осъществяване на деликта и за възникване на вредите, но е приел, че в настоящия казус такъв принос на пострадалата не се доказва от ответника при условията на пълно и главно доказване, тъй като не е установено ищцата при инцидента да е получила залитане или загуба на равновесие в резултат на свое предходно заболяване, каквото обстоятелство не се установява от показанията на свидетел по делото а освен това съгласно заключението на СМЕ няма данни ищцата да има мозъчносъдово заболяване или заболяване на опорно-двигателния апарат. Прието е, че са налице всички предпоставки на визираната правна норма: подхлъзване на ищцата и падането й в подлеза, който не е бил поддържан в изправен вид, причинно-следствената връзка между инцидента и настъпилите вреди, бездействие на служители на ответника по поддръжка на подлеза.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че съдът се е произнесъл по правен въпрос, при наличието на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС и който е разрешаван противоречиво от съдилищата.
Сочения правен въпрос е относно приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД и прилагането на критерия за справедливост, при определяне на обезщетения за неимуществени вреди, резултат от непозволено увреждане.
Следва да се отбележи, че в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи задължителна съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази задължителна практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на задължителна съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват.
Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска, като с оглед изхода на спора, в полза на ответника следва да се присъдят направените разноски в размер на 830 лева, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №3883/01.06.2017 г., постановено по гр.д.№ 3919/2017 г. от Софийски градски съд, ІІІ-б състав, поправено с решение №5605/27.07.2017 г по същото дело и на същия състав на СГС.
ОСЪЖДА С. да заплати на С. М. С. съдебен адрес [населено място], [улица], ап.7 на основание чл.78, ал.3 ГПК сумата 830/осемстотин и тридесет/ лева.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.