О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 920
Гр. София, 21.12.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на деветнадесети октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 673/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Кооперация „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани – М. инвест” със седалище в [населено място] срещу въззивно решение № 1946 от 17.12.2015 г., постановено по в. гр. д. № 2062/2015 г. на Пловдивски окръжен съд, VІІІ състав. С посоченото решение е потвърдено решение № 1718 от 20.05.2015 г. по гр. д. № 14889/2014 г. на Пловдивски районен съд в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от кооперацията – касатор против Х. Д. Л. установителен иск за съществуване на парично вземане за разликата над сумата 474.16 лв. до пълния размер от 20 705.71 лв. по запис на заповед от 20.03.2013 г., обезпечаващ договор за заем № 2137/24.04.2008 г., за което вземане е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 4082/2014 г. на Пловдивски районен съд, и са присъдени разноски на ответника по чл.78, ал.3 ГПК.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК, и се прави искане за неговата отмяна с произтичащите от това последици. Касаторът излага подробни оплаквания за необоснованост и незаконосъобразност на изводите на въззивния съд за нищожност на клаузата за неустойка, уговорена в обезпечения със записа на заповед договор за заем, и за недължимост на вземането по записа на заповед в частта, съответстваща на дължимата по договора неустойка за забава върху непогасените вноски за главница и възнаградителни лихви. Навежда доводи, че съдът не е обсъдил всички критерии, които имат значение за преценката дали уговорената в договора за заем неустойка противоречи на добрите нрави, смесил е критериите за нищожност на неустойката и критериите за прекомерност на същата по чл.92, ал.2 ЗЗД и не е изложил ясни мотиви защо приема неустойката за нищожна като противоречаща на добрите нрави.
Допускането на касационно обжалване се поддържа на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК, обосновано в изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК.
Ответникът по касация Х. Д. Л. от [населено място] оспорва искането за допускане на касационно обжалване и основателността на касационната жалба по съображения в писмен отговор от 07.03.2016 г. С отговора е направено възражение за недопустимост на жалбата на основание чл.280, ал.2 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Възражението на ответника по касация за недопустимост на жалбата поради необжалваемост на въззивното решение с оглед ограничението на чл.280, ал.2 ГПК /ред. ДВ бр.50/2015 г./ е неоснователно. Производството по делото е образувано по предявен по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 20 705.71 лв., произтичащо от запис на заповед, въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК. Размерът на вземането – 20 705.71 лв., формира цената на установителния иск и тъй като тя надхвърля предвидения в чл.280, ал.2 ГПК /ред ДВ бр.50/2015 г./ минимален праг от 20 000 лв. за достъп до касационно обжалване по търговски дела, въззивното решение подлежи на касационно обжалване и подадената срещу него касационна жалба е процесуално допустима. Според задължителните указания в т.17 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото при предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотезата на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. Предвид посочените указания, от значение за цената на иска е размерът на вземането по записа на заповед, за което е издадена заповедта за изпълнение, а не отделните вземания по договора за заем, за чието обезпечаване е издаден записът на заповед и които според касатора са с размер под 20 000 лв.
За да потвърди решението на Пловдивски районен съд в обжалваната част, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от Кооперация „Взаимоспомагателна кредитна кооперация на частни земеделски стопани – М. инвест” против Х. Д. Л. установителен иск за съществуване на парично вземане по запис на заповед от 20.03.2013 г., въз основа на който е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, за разликата над сумата 474.16 лв. до пълния отразен в заповедта за изпълнение размер от 20 705.71 лв., Пловдивски окръжен съд е приел за основателни възраженията на ответника, че не дължи посочената разлика, тъй като тя представлява неустойка за забава върху получена в заем сума и възнаградителни лихви по сключен между страните договор за паричен заем № 2137 от 24.04.2008 г., за чието обезпечаване е издаден записът на заповед, която неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави и предвид обезпечителната функция на записа на заповед за ищеца – кредитор не е възникнало валидно вземане за нейното плащане.
В рамките на правомощията по чл.269 ГПК и след обсъждане на договора за заем въззивният съд е приел за установено, че ответникът – заемател е изпълнил поетото с чл.12, ал.3 от договора задължение да предостави на ищеца – заемодател обезпечение под формата на договорна ипотека и на запис на заповед, в който като дължима сума се вписват главницата по кредита, договорната лихва, неустойката и разноските по договора. Заплащането на неустойка от заемателя е уговорено в чл.15 от договора, предвиждащ при просрочване и неплащане на погасителни вноски за главницата и за договорните лихви, както и при предсрочна изискуемост на кредита и неизпълнение на други задължения, заемодателят да начислява без предизвестие и без предупреждение наказателни лихви под формата на неустойка в размер на 35 % годишна лихва върху дължимата сума, считано от датата на забавата на всяка една вноска с настъпил падеж до изплащането й. По делото е прието заключение на счетоводна експертиза, според което към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК размерът на неплатената договорна лихва по заема е 4 303.53 лв., размерът на дължимата неустойка върху просрочени вноски по главницата за периода 20.02.2008 г. – 12.03.2014 г. е 16 169.10 лв., а размерът на дължимата неустойка върху просрочената договорна лихва за периода 20.10.2008 г. – 12.03.2014 г. е 4 062.45 лв.
След преценка на релевантните за спора факти въззивният съд е достигнал до извод, че уговорената в чл.15 от договора за заем неустойка за забава е нищожна поради противоречие с добрите нрави. При произнасянето по действителността на клаузата за неустойка съдът е изходил от указанията в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, според които преценката за нищожност на неустойката следва да се извършва към момента на сключване на договора, и от изведените в решението примерни критерии от значение за извода дали уговорената неустойка противоречи на добрите нрави. Като е съобразил естеството и размера на задълженията, за които е уговорена неустойката, и е съпоставил размера на неустойката с очакваните при сключване на договора вреди за кредитора от тяхното несвоевременно изпълнение, съдът е направил извод, че неустойката противоречи на добрите нрави поради това, че е несъразмерно висока спрямо евентуалните вреди на кредитора, съставляващи законната лихва, която той би могъл да получи като обезщетение по чл.86, ал.1 ЗЗД за забавеното изпълнение. Взето е предвид и наличието на уговорено от страните друго обезпечение за неизпълнение на задълженията за връщане на получената в заем сума и за заплащане на възнаградителни лихви – учредена ипотека върху недвижим имот на заемателя, с оглед на което съдът е преценил, че неустойката излиза извън присъщата й по закон обезпечителна функция и по този начин накърнява добрите нрави. По повод позоваването във въззивната жалба на ищеца – жалбоподател на разпоредбата на чл.309 ТЗ въззивният съд е приел, че цитираната разпоредба е неприложима към спорното правоотношение, тъй като урежда намаляването поради прекомерност на неустойка, уговорена валидно в търговска сделка между търговци, каквато не е заемната сделка между страните по делото.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е обосновал приложното поле на касационното обжалване с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Допускането на касационно обжалване е аргументирано с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и в постановени по реда на чл.290 ГПК от състави на ВКС решения по следните въпроси от значение за изхода на делото :
„Въпрос № 1 : а/ Допустимо ли е да се приема нищожност на уговорката за заплащане на неустойка за забавеното изпълнение на задълженията за заплащане на главницата и договорната лихва по договор за паричен заем поради противоречието й с добрите нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД, като решаващият извод на въззивният съд се изгражда и обосновава само въз основа на съотношението между дължимите размери на задълженията за заплащане на главницата и договорните лихви от една страна, и размерите на дължимата се за тяхното забавено изпълнение неустойка? Има ли правно значение за действителността на уговорката за неустойка факта и допустимо ли да се приема извод от въззивния съд за накърняване на добрите нрави по чл. 26 ал.1 от ЗЗД, когато размерите на неустойката почти се доближават, но не надхвърлят размерите на главните престации за главница и за договорни лихви; б/ След като въззивният съд в мотивите си очертава периода на забавата от неизпълнението и приема, че размерът на дължимата неустойка върху просрочените вноски по главницата за периода на забавата 20.09.2008 г. -12.03.2014 г. възлиза на сумата от 16 169,10 лв., а размерът на дължимата неустойка върху просрочените вноски за договорна лихва за периода 20.10.2008 г.-12.03.2014 г. възлиза на сумата от 4 062,45 лв., то следва ли да се приеме и има ли правно значение за преценката за действителността, респ. нищожността на неустойката поради противоречие с добрите нрави, че големият размер на неустойките се намира в пряка зависимост от продължителния период на забавата и от поведението на самия длъжник; в/ В настоящия случай съобразен ли е и правилно ли е приложен от въззивния съд критерия относно момента на преценяване на размера и срока на неустойката, визирани в т.З от TP № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към крайният момент на неизпълнението, както е приел ОС-Пловдив;
Въпрос № 2 : а/ В настоящия случай допустимо ли е да се използва като правен критерий и правилно ли е приложен от въззивния съд при извода му за приемане нищожност на уговорката за неустойка върху главница и договорни лихви като противоречаща на добрите нрави, изграден с несъответствието между размера на уговорената неустойка и очакваните при сключване на договора вреди за кредитора, произтичащи от неизпълнение на задълженията за връщане на главницата и договорната лихва по договора за кредит; б/ Допуснал ли е в този случай въззивният съд смесване на понятията и критериите по приложението на два различни фактически състава – тези при нищожност на неустойката по чл. 26 ал.1 от ЗЗД поради накърняване на добрите нрави и тези при намаляване на размера на неустойката поради прекомерност по смисъла на чл.92 ал.2 от ЗЗД; в/ Правилно и допустимо ли е в случая въззивният съд да приема и обявява неустойката по договора за заем за нищожна като противоречаща на добрите нрави с оглед на това, че размерът на очакваните от неточното изпълнение на длъжника вреди за кредитора възлизат на сумата, която той би могъл да получи под формата на обезщетението за забавено изпълнение по чл.86 от ЗЗД в размер на зоконната лихва, без да има съответни доказателства за това по делото; Допустимо ли е съдът да влага друго тълкуване в договорните клаузи и да елеминира уговорката за неустойка като определя друг вид и размер на отговорността на неизправната страна;
Въпрос № 3 : Правилно и допустимо ли е в случая въззивният съд да приема и обявява неустойката по договора за заем за нищожна като противоречаща на добрите нрави, само поради факта, че задълженията по договора за заем, са обезпечени с ипотека и запис на заповед, без да се изследва размерът на дълга и каква част от него се гарантира чрез тези две обезпечения”.
Според задължителните указания в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване се допуска, когато с въззивното решение е разрешен правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на съда по конкретното дело, по отношение на който са осъществени някои от допълнителните изисквания на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В съобразителната част на тълкувателното решение е разяснено, че правният въпрос по чл.280, ал.1 ГПК трябва да е от значение за формиране на решаващата правна воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, тъй като при упражняване на правомощията си за дискреция на касационните жалби касационният съд не се произнася дали правните изводи на въззивния съд са законосъобразни и не извършва проверка на правилността на решението; Правилността на решението се проверява едва след допускането му до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по реда на чл.290 ГПК.
Поставените от касатора въпроси са формулирани по начин, предполагащ проверка на законосъобразността на решаващите изводи на въззивния съд за нищожност на клаузата за неустойка, уговорена в обезпечения със записа на заповед договор за заем. Въпросите са зададени с оглед на конкретни факти по делото – размер на неустойката и на неизпълнените задължения, по повод на които тя е уговорена, период на забавата, размер на очакваните от забавеното изпълнение вреди за кредитора, преценката на които е мотивирала въззивния съд да направи извод за нищожност на неустойката поради противоречие с добрите нрави. Поради това, че изводът на въззивния съд за нищожност на клаузата за неустойка е обусловен от преценката на тези правнорелевантни факти, специфични за конкретното дело, посочените от касатора въпроси не са правни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а се отнасят до правилното формиране на решаващата правна воля на съда по предмета на спора, т. е. до правилността на обжалваното решение. Отговор на въпросите дали е допустимо и правилно при установените по делото факти съдът да приема неустойката за накърняваща добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД може да бъде даден само при разглеждане на касационната жалба по същество, не и в стадия на производството по чл.288 ГПК. Следва да се отбележи и това, че част от въпросите – напр. третият подвъпрос по п.1, третият подвъпрос по п.2 и въпрос № 3, не кореспондират с мотивите към въззивното решение. В мотивите към решението въззивният съд изрично е посочил, че преценката дали уговорената в договора неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави се извършва за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора – така, както е указано в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС; Позовал се е на обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД, за да съпостави размера на уговорената неустойка с очакваните при сключване на договора вреди от забавеното изпълнение на задълженията за връщане на заетата сума и за заплащане на договорни лихви, а на учредената от заемателя ипотека – за да обоснове излизането на неустойката извън присъщата й по закон обезпечителна функция. Нищожността на уговорката за неустойка не е мотивирана със съображенията, вложени от касатора в съдържанието на изброените въпроси, което означава, че те не са обусловили постановения от въззивния съд правен резултат. Поради значимостта на въведените с изложението въпроси за правилността на въззивното решение касационно обжалване по повод на тях не може да се допусне – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Пространните доводи в изложението за неправилна преценка от страна на въззивния съд на критериите за нищожност на неустойката и за недопустимо прилагане на разпоредбата на чл.26, ал.1 ЗЗД по отношение на обективираната в договора за заем клауза за неустойка са неотносими към предмета на производството по чл.288 ГПК и касационната инстанция не дължи произнасяне по тях в рамките на това производство.
Освен поради несъответствие на въпросите с общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, касационно обжалване на въззивното решение не може да се допусне и поради недоказаност на допълнителната предпоставка, специфична за основанието по чл.280, ал.1 ГПК.
Касаторът поддържа, че при разрешаване на посочените в изложението въпроси въззивният съд е приложил неправилно Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и възприетите в него критерии за преценка дали уговорената в търговски договор неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави – чл.26, ал.1 ЗЗД. С т.3 от цитираното тълкувателно решение е указано, че преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави се прави към момента на сключване на договора; нищожността са преценява с оглед на фактите и обстоятелствата за всеки конкретен случай, а като примерни критерии могат да бъдат използвани естеството и размер на задълженията, които се обезпечават с неустойка, дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи – поръчителство, залог, ипотека и др., вида на уговорената неустойка /компесаторна или мораторна/ и вида на неизпълненото задължение, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди. В тълкувателното решение е разяснено, че неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, както и че прекомерността на неустойката, която се преценява към момента на неизпълнение на договора чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди, не прави неустойката a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. За да се произнесе по възражението на ответника за нищожност на уговорената в договора за заем неустойка, въззивният се е ръководил от посочените в тълкувателното решение примерни критерии и след съотнасянето им към фактите по конкретното дело е достигнал до извод, че неустойката е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД. Нищожността е преценявана към момента на сключване на договора, като съдът е взел предвид очакваните към този момент вреди от неизпълнението, а не настъпилите в резултат на неизпълнението вреди, както поддържа касаторът. Съдът е изложил съображения за неприложимост на института на прекомерност на неустойката към спорното правоотношение, поради което не може да се възприеме довода на касатора, че неустойката е приета за нищожна според критерий, имащ отношение към евентуалната й прекомерност /настъпилите от неизпълнението вреди/. Решаващите изводи на въззивния съд не влизат в противоречие със задължителната практика в Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Що се отнася до въпроса дали правилно въззивният съд е оценил и приложил указаните в тълкувателното решение критерии спрямо фактите по делото, същият касае правилността на въззивното решение и е неотносим към преценката на предпоставките за достъп до касация.
В подкрепа на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК касаторът се е позовал и на множество решения на ВКС по чл.290 ГПК, които според твърденията му дават друго разрешение на формулираните в изложението въпроси – решение № 137/12.10.2015 г. по т. д. № 2618/2014 г. на І т. о., решение № 107/25.06.2010 г. по т. д. № 818/2009 г. на ІІ т. о., решение № 4/25.02.2009 г. по т. д. № 395/2008 г. на І т. о., решение № 35/04.04.2011 г. по т. д. № 831/2009 г. на І т. о., решение № 46/22.06.2010 г. по т. д. № 563/2009 г. на І т. о., решение № 228/21.01.2013 г. по т. д. № 995/2011 г. на ІІ т.о., решение № 247/11.01.2010 г. по т. д. № 115/2010 г. на ІІ т. о., решение № 298/31.10.2013 г. по гр. д. № 1312/2012 г. на ІV г. о., решение № 59/29.04.2010 г. по т. д. № 687/2009 г. на І т. о., решение № 65/14.04.2009 г. по т. д. № 589/2008 г. на ІІ т. о., решение № 88/22.06.2010 г. по т. д. № 911/2009 г. на І т. о., решение № 12/21.03.2011 г. по т. д. № 1056/2009 г. на І т. о., и решение № 224/25.11.2013 г. по гр. д. № 1894/2013 г. на ІІІ г. о. Противоречието на въззивното решение с практиката в цитираните решения обаче е изведено от тяхната казуална част, съдържаща произнасяне по съществото на подадената по съответното дело касационна жалба, а не от тълкувателната част на решенията, която има характер на задължителна практика по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Релевантно за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК е противоречието на дадено от въззивния съд разрешение на правен въпрос, което влиза в противоречие със задължителна практика на Върховния съд и/или Върховния касационен съд, формирана по идентичен правен въпрос. Позоваването на казуалната част на представените решения с аргумент, че при идентични и/или сходни факти Върховният касационен съд е дал друго разрешение на въпроса нищожна ли е клауза за неустойка поради накърняване на добрите нрави, не може да предпостави допускане на обжалваното решение до касационен контрол на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Предходните аргументи се отнасят и до позоваването от страна на касатора на определение № 601/02.09.2013 г. по т. д. № 868/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., с което не е допуснато касационно обжалване на решение по т. д. № 29/2012 г. на Варненски апелативен съд, в което е прието, че не е нищожна клауза за неустойка, уговорена в размер на 36 % годишна лихва върху просрочия по договор за заем, при наличие на предвидено в договора и друго обезпечение за същото неизпълнение под формата на ипотека върху недвижим имот. Частичното съвпадение на фактите по посоченото дело с фактите по настоящото дело не е достатъчно, за да се направи извод за противоречиво произнасяне по идентичен правен въпрос във връзка с приложението на чл.92 ЗЗД във вр. с чл.26, ал.1 ЗЗД, каквото противоречие предполагат основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на постановеното от Пловдивски окръжен съд въззивно решение по в. гр. д. № 2062/2015 г.
Разноски не са претендирани от ответника по касация и не следва да се присъждат.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1946 от 17.12.2015 г., постановено по в. гр. д. № 2062/2015 г. на Пловдивски окръжен съд, VІІІ състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :