5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 920
София, 26.07.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети юли през две хиляди и дванадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТОИЛ СОТИРОВ
МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 1677 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2011 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на А.п. в [населено място], чрез прокурор А. В., против въззивното решение № 1192 от 11 юли 2011 г., постановено по гр.д. № 1366 по описа на апелативния съд в гр. София за 2011 г. в частта му, с която е потвърдено решение № 5666 от 1 декември 2010 г., постановено по гр.д. № 2733 по описа на Софийския градски съд за 2008 г. за осъждане на П. на Р. Б. да заплати на основание чл. 2, ал. 2 ЗОДОВ на М. Х. Л. от [населено място] обезщетение за неимуществени вреди в размер на 5 хиляди лева.
В жалбата се сочи, че обжалваното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводството и необоснованост, защото определеният размер на обезщетението е силно и необосновано завишен и не съответства като еквивалент на действително претърпените вреди от него, нарушен е принципът за справедливост според чл. 52 ЗЗД; обстоятелството, че ищецът е обществено значима личност не може сам по себе си да обоснове присъждане на размер на вреди над обичайните при водено производство в разумни срокове, тъй като не е доказано, че ищецът е търпял вреди именно във връзка с обществения си статус; не са отчетени правилно всички обстоятелства по делото. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши след преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД – т. 11 ППВС № 4/68 и т. 3 от ТР № 3 по тълк.д. № 3/04, ОСГК, защото част от твърдяните неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането; противоречиво е разрешаван от съдилищата въпросът за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Представят се решение на въззивен съд, без отбелязване за влизането му в сила, поради което не може да послужи за целите на преценката по чл. 280, ал. 1 ГПК и две решения на ВКС по отменения ГПК.
Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е отхвърлена претенцията на М. Л. против П. на Р. Б. за заплащане на обезщетение за претърпени от Л. неимуществени вреди над присъдения размер от 5000 лева до претендирания от 50000 лева, е постъпила и касационна жалба от М. Х. Л. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Б. М..
В жалбата се сочи, че решението е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон, при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – съдът неправилно приел, че искът е основателен и доказан едва до размера от 5000 лева, тъй като от представените многобройни статии във вестниците е установено сериозното уронване на престижа на касатора и неговото добро име като гражданин в обществото, вследствие на което физическото здраве на ищеца силно се влошило и той изживял силен психологически стрес; въззивният съд неправилно приложил разпоредбата на чл. 52 ЗЗД. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалван по реда на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи, че съдът се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК по приложението на принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Представят се две решения на ВКС по отменения ГПК.
К. не представят отговори на касационната жалба на насрещната страна по реда на чл. 287, ал. 1 ГПК.
К. жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си въззивният съд приема, че по отношение на ищеца било повдигнато и поддържано обвинение за периода 23 май 2006 г. – 6 юни 2007 г. за извършено престъпление по чл. 323, ал. 1 НК, за което ищецът бил оправдан; ищецът претърпял негативни психични изживявания през периода, през който бил обвиняем и подсъдим; периодът е бил кратък – една година, престъплението е от общ характер, леко по смисъла на чл. 93, т. 7 НК, мярката за неотклонение е била „подписка”, ищецът е бил обществено известна личност – кмет на община, възрастта на ищеца, данни за конкретните му страдания и интензитета им – всички тези обстоятелства са взети предвид за определяне размера на обезщетението от 5 хиляди лева; не е установено изпадането на ищеца в депресивно състояние и пораждане на здравословни проблеми, за уронване на доброто му име в обществото и доверието на гражданите; представените статии не съдържат твърдения, уличаващи ищеца в незаконосъобразни действия, нито негативни оценки за извършеното от него.
К. съд намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставените от касаторите правни въпроси.
И двете страни поставят правни въпроси, които по същината си се свеждат до тълкуване на понятието „справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД и обстоятелствата, които следва да се вземат предвид при определянето на съответния размер на обезщетението. По поставения въпрос съдебната практика е уеднаквена с постановяването на редица решения по реда на чл. 290 и сл. ГПК (така например решение № 407 по гр.д. № 1273 за 2009 г. на ІІІ ГО), в които се приема за правилно тълкуването, изразявано в постоянната съдебна практика, относно справедливостта като критерий за определяне на паричния еквивалент на моралните вреди, включващ винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. Изрично ВКС приема, че съдът следва да съобрази всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице морални вреди – болки и страдания, за да се счете, че решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. Това разрешение на правния въпрос е сторено в синхрон с тълкуването, дадено от Върховния съд в ППВС № 4/68, според което при определянето на справедливото обезщетение съдът следва да вземе предвид всички относими обстоятелства, като посочи кои от тях обосновават присъдения размер. В разглеждания случай въззивният съд е постъпил по указания начин – ясно е изразено кои обстоятелства са значими във връзка с определянето на справедливия размер на обезщетението и защо съдът приема този размер. Ето защо не може да се приеме твърдението на прокуратурата за дадено от въззивния съд разрешение в нарушение на задължителнатат съдебна практика, а с уеднаквяването на съдебната практика по реда на чл. 290 и сл. ГПК същестуващи досега противоречия по поставения проблем са преодолени. Не се сочи наличие на различно разрешаване във връзка с размера на присъденото обезщетение за неимуществени вреди по идентичен случай, доколкото изобщо подобна идентичност може да има, предвид разликата в обективните и субективните елементи, влияещи на степента на засягане и последиците от нея върху нематериалните блага, притежавани от увреденото лице. Представените решения на състави на ВКС по отменения ГПК също не обосновават подобно противоречие, тъй като съдилищата са взели предвид установените по конкретните спорове обстоятелства и последиците от тях за ищеца.
Прокуратурата поддържа още, че част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, но това твърдение (извън обстоятелството, че не се сочи кои точно вреди попадат според касатора в тази категория) не представлява по същината си общото основание за допускане на касационно обжалване – поставен правен въпрос по обусловило изхода на спора разрешение на въззивния съд, а е основание за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, което обаче може да бъде предмет на разглеждане от касационния съд едва в производството по чл. 290 и сл. ГПК след допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
Касаторът Л. поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие със съдебната практика по въпроса за това следва ли при определяне по справедливост на размера на обезщетението да се вземат предвид не само личностните качества на ищеца, но и високото обществено положение, което е заемал и неблагоприятното отражение в кариерата му на политик и общественик. В случая обаче въззивният съд изрично е посочил, че не е установено уронване на доброто име на ищеца в обществото и доверието на гражданите. Не са обсъждани данни за отражение на воденото наказателно производство върху кариерата на ищеца и позицията му на общественик. Следователно касаторът не е поставил относимия правен въпрос за цененето на представените пред съда доказателства или съответно за липсата на произнасяне по този значим въпрос от въззивния съд. Липсата на поставен правен въпрос в това отношение пък препятства допускането на касационното обжалване и прави обсъждането на представената съдебна практика ненужно.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1192 от 11 юли 2011 г., постановено по гр.д. № 1366 по описа на апелативния съд в гр. София за 2011 г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: