ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 920
София, 31.12.2018г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети октомври две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 1872 по описа за 2018г. и приема следното:
Делото е образувано по касационната жалба на адвокат И. Д. като като процесуален представител на А. И. К. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 27.ХІ.2017г. по в.гр.д. № 1920/2017г.
С определение № 346/17.Х.2018г. производството по делото бе спряно до постановяването на решение от Конституционния съд по к.д. № 10/2018г. Решение по конституционното дело е постановено, поради което производството следва да бъде възобновено с продължаване на съдопроизводствените действия по предвидения в чл.288 ГПК ред.
Ответниците по касационната жалба Г. С. И. от София и „Синергон Холдинг“ АД София не са подали отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на обжалване валиден и допустим въззивен съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 27.ХІ.2017г. САС е потвърдил решението на СГС от 13.ІІ.2017г. по гр.д. № 7662/2014г., с което са отхвърлени предявените от А. К. срещу Г. И. и „Синергон Холдинг” АД искове за прогласяване нищожността на договорна ипотека, учредена с нот.акт № 24/15.ІІ.2005г., поради противоречието й със закона, поради липса на основание за сключването й, поради накърняване на добрите нрави и поради привидност.
Въззивният съд е взел предвид твърденията на ищеца в исковата молба, че е собственик по давностно владение на процесния имот, владението върху който му е предаден от Г.И. със сключването помежду им на 23.ІІ.2004г. на предварителен договор за покупко-продажба, че обещателят не изпълнил задължението да прехвърли собствеността, като учредил с нот.акт № 24/15.ІІ.2005г. договорна ипотека върху имота в полза на ответното дружество, а впоследствие го продал на трето лице – „Джи Ел Ес България” ЕООД, с което ищецът бил лишен от възможността да поиска обявяване на предварителния договор за окончателен, както и че понастоящем имотът бил обект на принудително изпълнение по искане на ответното дружество. Искането за прогласяване нищожността на договора за ипотека поради противоречието му със закона е обосновано с това, че ипотеката не обезпечавала съществуващо вземане съобразно чл.149 ал.1 ЗЗД, а била учредена като гаранция за добро изпълнение от И. на договор за възлагане на управление на дружеството от 11.ІІ.2005г. Предявените при условията на евентуалност искове за прогласяване нищожност на договора са обосновани: с липса на съществуващо вземане, което ипотеката да обезпечава /поради липса на основание за сключването му/, тъй като И. не бил назначен за изпълнителен директор, нито е бил член на управителен орган /поради накърняване на добрите нрави/, и с учредяване на ипотеката единствено за да увреди правата на ищеца и с цел да не му бъде прехвърлена собствеността /поради привидност/.
Прието е за установено, че на 23.ІІ.2004г. между ищеца като купувач и ответника Г.И. като продавач е сключен предварителен договор, в който е посочено, че в деня на сключването продавачът предава на купувача владението върху имота. На 15.ІІ.2005г. между ответниците е сключен договор за учредяване на ипотека върху имота, по който И. се задължил да предостави на дружеството гаранция за добро изпълнение на договор за възлагане на управление в размер на 100000лв. в 7 дневен срок от поканата, което вземане ипотеката обезпечава. По издаден на 25.VІІІ.2008г. изпълнителен лист по гр.д. № 21309/2008г. на СРС И. е осъден да заплати на дружеството на основание чл.24 от договора за управление 100000лв., като за събиране на вземането е образувано изпълнително дело. На 31.Х.2008г. е извършен опис на имота, в който е намерена съпругата на И. и той е оставен за управление на двамата. Със заповед за изпълнение от 22.VІІ.2008г. по гр.д. № 20246/2008г. на СРС И. е осъден да заплати на ответното дружество посочените в нея суми, като за събирането им е образувано друго изпълнително дело, по което е наложена възбрана и е извършен опис на ипотекирания имот, при който е констатирано, че имотът е във владение на И. и съпругата му, а пълномощник на ищеца е заявил самостоятелни права върху него.
При тези обстоятелства искът за прогласяване нищожността на договора за ипотека е оценен като неоснователен, тъй като ищецът не се легитимира като собственик на имота нито към датата на сключването на договора, нито към настоящия момент. Не е доказано по несъмнен начин ищецът да е придобил владението при сключването на предварителния договор – според свидетели през различни периоди през 2008г. и 2009г. той е имал фактическа власт върху имота, според св. С.И. тя е била допусната в имота от ищеца, каквото заявява и св.К.И. – ищецът му предоставил ползването на имота за периода 2009 – 2012г. Следователно най-ранният момент, от който може да се приеме владение на ищеца, е 2008г., от когато до предявяването на иска /през 2014г./ 10 годишният давностен срок не е изтекъл. Тъй като ищецът не е собственик, с нищожността на ипотеката на посочените основания той не би могъл да защити правата си. Прието е, че влязлото в сила на 01.VІ.2017г. решение на СГС по гр.д. № 11564/2016г., с което ищецът е признат за собственик по давност на имота по отношение на „Джи Ел Ес България” ЕООД, не следва да се цени, тъй като то не е постановено между страните по настоящото дело.
С определение от 10.Х.2016г. по ч.гр.д. № 4065/2016г. САС е отменил решението на СГС от 07.VІ.2016г. по гр.д. № 7662/2014г., имащо характер на определение, в частта, с която производството по делото е прекратено поради недопустимост на исковете за прогласяване на нищожност на ипотеката предвид отпадането на правния интерес от воденето му, тъй като е установено, че ищецът не е собственик на ипотекирания имот. Прието е от САС в тази връзка, че с оглед твърдението на ищеца, че е собственик на имота, исковете са допустими, тъй като е налице правен интерес от предявяването им, и евентуалната недоказаност на твърденията за собственост не води до отпадане на правния интерес, а е относима към съществото на спора.
В касационната жалба са изложени съображения за нарушение на процесуалния закон, за необоснованост и незаконосъобразност на въззивното решение.
Заявена е като основание за допускане на касационно обжалване очевидна неправилност на въззивното решение, тъй като: съдът не се произнесъл по предмета на спора, въпреки доказания правен интерес на ищеца от предявените искове; съдът не коментирал правния интерес на ищеца, не бил направен анализ на всички доказателства, а били цитирани само тези на ответното дружество; незаконосъобразно не било кредитирано представеното решение на СГС, влязло в сила на 01.VІ.2017г.; съдът не се произнесъл по оплакването във въззивната жалба за гледане на делото от първоинстанционния съд в отсъствие на процесуалния представител на ищеца, въпреки депозирана молба с приложен болничен лист за отлагането му поради заболяване.
В противоречие с практиката на ВКС /ТР № 1/2013г. на ОСГТК/ съдът не се произнесъл по установяване на фактическата страна въз основа на оплакванията във въззивната жалба.
Решението противоречало на практиката на ВКС /посочени са решения/, свързана с изясняване на въпроса за правния интерес при установителни искове – съдът приел исковете за неоснователни, тъй като ищецът не се легитимирал като собственик на ипотекирания имот, без въобще да разгледа правния му интерес, включително и представеното влязло в сила решение, с което той е признат за собственик; сключеният между ответниците нищожен договор за ипотека не изключвал възможността ищецът като трето лице, действителен собственик на ипотекирания имот, да атакува действителността на договора.
Поставен е и въпросът „следва ли да се приеме, че исковете за прогласяване на нищожност на договор за ипотека са основателни само ако са предявени от лица, които са се легитимирали като собственици на имота, върху който е наложена ипотеката”, който бил решен в хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 и ал.2 ГПК.
ВКС на РБ намира, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора основания за допускане на касационно обжалване.
Първият поставен от касатора въпрос за непроизнасяне по фактическата страна на спора въз основа на оплакванията във въззивната жалба е бланкетен, тъй като не са конкретизирани оплакванията в тази насока, които не са подложени на преценка в атакуваното решение. Съгласно т.1 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода на делото, разрешен от въззивния съд. Касационният съд не е задължен да изведе въпроса от изложението към касационната жалба, а може само да го уточни и конкретизира. При това положение е невъзможна преценката от касационния съд за значението на въпроса за спора, респективно, за съответствието му с предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване.
И въпросът за непреценка на правния интерес на ищеца от предявените установителни искове не е основание за допускане на касационно обжалване. С извода на въззивния съд за неоснователност на исковете, тъй като ищецът не е доказал твърдението си, че е собственик на ипотекирания имот, не е отречено наличието на правен интерес от исковете, относим към тяхната допустимост /което е предмет и на определението на САС от 10.Х.2016г. по ч.гр.д. № 4065/2016г./, нито възможността ищецът като собственик да атакува действителността на договора за ипотека. Произнасянето по този начин не е и в противоречие със сочената в изложението практика на ВКС – решение по т.д. № 407/2014г. ІІ ТО, според което, тъй като ищецът има интерес да внесе яснота в отношенията си с дадено лице, като установи съществуването/несъществуването помежду им на правоотношение, той има правен интерес от предявяване на установителен иск; правният интерес като абсолютна процесуална предпоставка на установителния иск винаги е налице, когато противната страна прави положението на ищеца несигурно, а за наличието на такава несигурност е достатъчно титулярът на правоотношението да е направил разумна обективна преценка; несъмнено е, че когато противната страна оспорва правото на ищеца, несигурността в правното му положение е и действителна; решение по гр.д. № 1604/2011г. ІV ГО и решение по гр.д. № 2141/2013г. ІІІ ГО, според които не е допустим иск за прогласяване нищожност на целия договор за прехвърляне на недвижим имот от лице, което не е страна по договора и не е собственик на целия имот, а на идеална част от него, такъв иск е недопустим в частта за претендираната нищожност относно идеалните части на останалите съсобственици предвид забраната по чл.26 ал.2 ГПК да се предявяват пред съд чужди права /соченото определение на Пловд.АС от 16.VІІІ.2016г. по ч.в.т.д. № 531/2016г. не е сред съдебните актове по чл.280 ал.1 т.1 ГПК, обуславящи допускането на касационно обжалване, ако в противоречие с тях е разрешен материалноправен или процесуалноправен въпрос от въззивния съд, освен това, даденото в този съдебен акт разрешение е по иск за нищожност на договор за ипотека, предявен от лице, което е страна по него – ипотекарен длъжник; разрешение във връзка с поставения в изложението въпрос не е дадено и с решението по гр.д. № 1166/2011г. на ВКС ІV ГО, посочено в определението на Пловд.АС/.
И по последния поставен въпрос касационно обжалване не следва да бъде допускано. Твърдението на касатора за разрешаването му в противоречие с практиката на ВКС не е обосновано със сочена такава. Не е налице и наведеното основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК. Съгласно т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото – когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Касаторът не сочи и не обосновава наличието на някоя от тези хипотези в разглеждания случай. Липсва обосновка и на твърдяното основание по чл.280 ал.2 пр.1 и 2 ГПК – за нищожност на въззивното решение, каквато обуславят постановяването на решение от ненадлежен съд, в незаконен състав, извън пределите на правораздавателната власт, не в писмена форма, не обективиращо мотиви и диспозитив с ясно съдържание, неподписано от участващите в разглеждането му съдии; за недопустимост – при постановяване на решението по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка за правото на иск или при наличие на отрицателна такава, каквито в случая при извършената от касационния съд служебна проверка не се констатират.
По основанието „очевидна неправилност” на въззивното решение:
Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. С оглед на това очевидно неправилен ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК предпоставки.
В разглеждания случай наличието на това основание за допускане на касационно обжалване касаторът обосновава с твърдения за процесуални нарушения, за необоснованост и за неправилно приложение на материалния закон, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Сочените нарушения не явстват пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по гр.д. № 1872/2018г.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, ГК, ІІ състав, № 2455 от 27.ХІ.2017г. по гр.д № 1920/2017г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: