О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 921
Гр. София, 21.12.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 779/2016 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] / [фирма]/ – [населено място], срещу въззивно решение № 97 от 30.09.2015 г., постановено по гр. д. № 199/2015 г. на Бургаски апелативен съд. Решението е обжалвано в частта, с която след частична отмяна на решение № 430 от 17.02.2014 г. по гр. д. № 540/2013 г. на Бургаски окръжен съд е отхвърлен предявеният по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против В. Г. Стоянов установителен иск за съществуване на парично вземане по договор за кредит от 04.07.2007 г., за което е издадена заповед за изпълнение по чл.417 ГПК в производството по ч. гр. д. № 1173/2011 г. на Районен съд – Царево, за разликата над сумата 16 357.40 лв. до присъдените със заповедта за изпълнение 220 279.46 лв. – главница по кредита, 15 503.94 лв. – договорна лихва, и 542.62 лв. – наказателни лихви за периода 20.07.2010 г. – 11.04.2011 г.
В жалбата се излагат доводи за недопустимост и за неправилност на въззивното решение и се прави искане за неговото обезсилване или отмяна с произтичащите от това последици. Недопустимостта на решението е обоснована с твърдения, че въззивният съд се е произнесъл по въззивната жалба на ответника, въпреки неизпълнението в срок на дадените от първоинстанционния съд указания за внасяне на държавна такса за въззивното обжалване. Според касатора, при липса на направено от ответника искане за продължаване на срока за внасяне на държавна такса или за освобождаване от такса жалбата е следвало да бъде върната след изтичане на определения срок за внасяне на таксата и въззивният съд не е имал правомощия да я разглежда по същество. Като основания за неправилност на решението се сочат липса на мотиви по възраженията на касатора за правното значение на подписаното от страните споразумение към договора за кредит и за съдържащото се в него признание на ответника, че е уведомен за превръщането на кредита в предсрочно изискуем поради неплащане на погасителни вноски, неправилна преценка на доказателствата относно настъпването на предсрочната изискуемост и необоснованост на изводите на въззивния съд, че предсрочната изискуемост не е била настъпила към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е аргументирано с поддържаната в жалбата недопустимост на въззивното решение и с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касация В. Г. Стоянов от [населено място] не заявява становище в срока по чл.287, ал.1 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да отмени частично решението на Бургаски окръжен съд и да отхвърли предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК от [фирма] против В. Стоянов установителен иск за съществуване на парично вземане по договор за банков кредит от 04.07.2007 г. за разликата над сумата 16 357.04 лв. до пълния размер на вземането, отразен в издадената по заявление на банката – кредитор заповед за изпълнение по чл.417 ГПК, Бургаски апелативен съд е приел, че за разликата над сумата 16 357.04 лв., представляваща сбор от дължими непогасени вноски по кредита /главница и лихви/ с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението по чл.417 ГПК – 11.04.2011 г., вземането на кредитора не е ликвидно и изискуемо и не се дължи на твърдяното в исковата молба основание – предсрочна изискуемост на кредита, тъй като предсрочна изискуемост не е обявена на длъжника преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК.
Въззивният съд е възприел установените от първата инстанция и безспорни между страните факти, че с договора за кредит от 04.07.2007 г. банката – ищец е предоставила на ответника кредит в размер на 240 200 лв. с краен срок за погасяване 20.07.2024 г. срещу задължение за връщане на получената сума, ведно с уговорени лихви и такси за управление. Задълженията на кредотополучателя е следвало да бъдат погасени на 204 анюитетни вноски от по 2 044.63 лв., платими на всяко 2-то число от месеца, считано от 20.08.2007 г. В чл.6 от договора е уговорено заплащане на наказателни лихви в случай на забава при погасяването на анюитетните вноски, а в чл.17 и чл.18 са предвидени условия, при настъпването на които банката може да превърне кредита в пердсрочно изискуем като последица от неизпълнението на поети от кредитополучателя задължения. Поради неплащане на падежа на две месечни анюитетни вноски, на 11.04.2011 г. банката – кредитор е сезирала Районен съд – Царево със заявление за издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл.417, т.2 ГПК, като се е позовала на настъпила при условията на договора предсрочна изискуемост на целия кредит. Според заключението на назначената в първоинстанционното производство експертиза, към датата на подаване на заявлението размерът на непогасените задължения на кредитополучателя възлиза на 220 279.40 лв. – главница, 15 503.94 лв. – договорна лихва, 542.62 лв. – наказателна лихва. В заключението е посочено, че просрочените задължения са възникнали след 20.07.2010 г., като към 11.04.2011 г. с настъпил падеж са само осем вноски с общ размер 16 357.04 лв., дължими за периода м. август – м. декември 2010 г. и за периода м. януари – м. март 2011 г.
При така установените факти по делото и като се е позовал на задължителната практика в решение № 139/05.11.2014 г. по т. д. № 57/2012 г. на ВКС, І т. о., въззивният съд е направил извод, че искът на кредитора по чл.422, ал.1 ГПК е основателен само за частта от вземането по заповедта за изпълнение, съответстваща на сбора от непогасените вноски по кредита с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК – 16 357.04 лв. За разликата над тази сума до пълния размер на вземането, отразен в заповедта за изпълнение, искът е преценен като неоснователен с аргумент, че предсрочната изискуемост на кредита не е обявена на длъжника до датата на подаване на заявлението и не е настъпила. Въззивният съд е мотивирал този извод със задължителните указания в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Изложил е съображения, че уговарянето в договора за кредит на условия за превръщане на кредита в предсрочно изискуем не е достатъчно, след като при сключване на договора кредитополучателят не се е отказал предварително от правото си по чл.60, ал.2 ЗКИ да бъде уведомен за обявяването от страна на банката на предсрочната изискуемост. Посочил е, че за настъпване на предсрочната изискуемост е необходимо освен проявление на обективните факти, с които тя е обвързана от страните, още и достигане до длъжника на изричното волеизявление на кредитора, че обявява целия кредит за предсрочно изискуем. Предвид указанията в тълкувателното решение, че тези две изисквания следва да са изпълнени кумулативно към датата на подаване на заявлението, съдът е приел, че след като в случая длъжникът не е уведомен за обявяването на кредита за предсрочно изискуем до подаване на заявлението на 11.04.2011 г., предсрочната изискуемост не е настъпила и искът за съществуване на вземането за разликата над изискуемите към посочената дата анюитетни вноски не може да бъде уважен.
По допускане на касационното обжалване :
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал две групи въпроси, с които е обосновал общото основание по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване :
Процесуалноправни въпроси : „1. Прекъсва ли срока за отстраняване на нередовности /за заплащане на държавна такса/ молбата за освобождаване от такси /чл. 83, ал. 2 ГПК/ и молбата за предоставяне на правна помощ /чл. 94 от ГПК/; 2. В случай, че молбата по чл. 83 от ГПК и/или молбата по чл. 94 от ГПК не прекъсват /не спират/ срока, който съдът е предоставил на страната, за да отстрани нередовностите по въззивната жалба, не е придружена с молба по чл. 63 от ГПК за продължаване на срока и съответно в указания от съда срок нередовностите по въззивната жалба не са отстранени, следва ли въззивната жалба да се счита за недопустима, а производството по същата – да бъде прекратено; 3. Може ли да се счита, че молбата за освобождване от такси и разноски има за последица продължаване на срока за заплащане на определената от съда такса, за което жалбоподателя вече е уведомен, въпреки липсата на подобна уредена в закона последица; 4. Задължителна предпоставка ли е, за да спре да тече срока за отсраняване на нередовности, страната да направи искане за продължаване на срока по чл. 63 от ГПК; 5. Задъжен ли е въззивният съд да изготви доклад по делото, с който изрично да укаже на банката – кредитор, чийто иск по чл. 422 от ГПК е уважен от първоинстанционния съд, че не сочи доказателства за настъпването на предсрочна изискуемост на задълженията, както и за уведомяването на длъжника за това обстоятелство, предвид променената съдебна практика.”
Материалноправни въпроси : „1. Писменото споразумение, сключено между банката и длъжника след подаване на възражение по чл. 414 от ГПК, в което се съдържа направено от длъжника извънсъдебно признание на факта на настъпилата предсрочна изискуемост на дължимите суми, представлява ли факт, настъпил след завеждане на делото, който следва да бъде обсъден и взет предвид от съда, сезиран с иска по чл. 422 от ГПК; 2. Извънсъдебното признание на длъжника на факта на настъпилата предсрчна изискуемост на задълженията по договора за кредит, достатъчно ли е, за да приеме съдът този факт за доказан, а иска по чл. 422 от ГПК за основателен; 3. При постановяване на решение по чл. 422 от ГПК, в случай, че съдът приеме, че не е доказан факта на настъпването на предсрочна изискуемост и приеме, че следва да признае съществуването само на онези задължения, чиято изискуемост е настъпила поради уговорен падеж в договора, то до кой момент се счита, че следва да бъдат признати за дължими задълженията с настъпил падеж – вноските с настъпил падеж до датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК или вноските с настъпил падеж до датата на приключване на съдебното дирене пред съда, разглеждащ производството; 4. Правилото на чл.235, ал. 3 от ГПК задължава ли съдът да приеме за установени задълженията с настъпил падеж между датата на подаване на заявлението по чл. 417 от ГПК и датата на постановяване на решението по иска по чл. 422 от ГПК; 5. В случай, че част от дължимата сума е посочена в заявлението по чл. 417 от ГПК като предсрочно изискуема, но до постановяване на решението по чл. 422 от ГПК по делото се установи настъпила изискуемост на тази част от сумата, но на друго основание – настъпил падеж съгласно уговореното, следва ли тази сума да се признае за установена, независимо от различния характер /вид/ на изискуемостта в различните етапи на производството.
Процесуалноправните въпроси по п.1 – п.4 са поставени във връзка с доводите в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение като последица от постановяването му по въззивна жалба, чиято нередовност, изразяваща се в невнасяне на държавна такса за въззивно обжалване, не е била отстранена от ответника – жалбоподател до изтичане на определения за това срок. Според разясненията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, за процесуалната допустимост на обжалваното решение Върховният касационен съд следи служебно и в стадия на производството по чл.288 ГПК; Ако съществува вероятност решението да е недопустимо, то следва да се допусне до касационен контрол, а преценката за допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. В конкретния случай от данните по делото не може да се направи обосновано предположение за недопустимост на обжалваното въззивно решение поради следното :
Във въззивната жалба срещу решението по гр. д. № 540/2013 г. на Бургаски окръжен съд ответникът – жалбоподател В. Стоянов е направил искане да бъде освободен от заплащане на държавна такса за обжалване на решението на основание чл.83, ал.2 ГПК и да му бъде предоставена правна помощ съгласно чл.23, ал.2 и ал.3 ЗПП, тъй като не разполага с финансови средства да заплати адвокатско възнаграждение за защитата си във въззивното производство. С разпореждане от 26.05.2014 г. Бургаски окръжен съд е указал на жалбоподателя да представи доказателства, необходими за произнасяне по исканията за освобождаване от държавна такса и за предоставяне на правна помощ. Указанията са изпълнени в дадения от съда срок, но след преценка на представените доказателства Бургаски окръжен съд е приел, че не са налице предпоставките по чл.83, ал.2 ГПК и чл.23 ГПК и с разпореждане от 02.07.2014 г. е оставил без уважение исканията за освобождаване от държавна такса и за предоставяне на правна помощ. Със същото разпореждане съдът е предоставил нов едноседмичен срок за внасяне на дължимата за въззивното обжалване държавна такса от 2 363.26 лв. Разпореждането е обжалвано от В. Стоянов с частна жалба пред Бургаски апелативен съд и е отменено с определение № 303/16.09.2014 г., с което делото е върнато на първоинстанционния съд с указания за администриране на жалбата и за произнасяне по исканията за освобождаване от държавна такса и за предоставяне на правна помощ в поредността, следваща от процесуалния закон, след определяне на размера на дължимата държавна такса. В изпълнение на дадените указания първоинстанционният съд е постановил разпореждане от 07.10.2014 г., с което е оставил въззивната жалба без движение и е указал на жалбоподателя в едноседмичен срок да внесе държавна такса по жалбата в размер на 2 363.20 лв. В срока за внасяне на държавната такса жалбоподателят отново е подал молба с искания по чл.83, ал.2 ГПК и чл.23 ЗПП. Първоинстанционният съд се е произнесъл по молбата с определение от 19.12.2014 г., с което е отказал предоставяне на правна помощ и на основание чл.83, ал.2 ГПК е освободил жалбоподателя от заплащане на дължимата за въззивно обжалване държавна такса от 2 363.26 лв., след което е администрирал въззивната жалба. При тези обстоятелства, с оглед заявеното още с въззивната жалба искане за освобождаване от държавна такса по жалбата на основание чл.83, ал.2 ГПК и развилото се производство по обжалване на разпореждането на първоинстанционния съд за отхвърляне на искането, неизпълнението на указанията в последващото разпореждане от 07.10.2014 г. за внасяне на оспорваната като дължима държавна такса не би могло да предпостави връщане на жалбата на основание чл.262, ал.2, т.2 ГПК. Посоченото разпореждане е постановено по повод указанията на въззивния съд за определяне на размера на дължимата държавна такса като предпоставка за произнасяне по исканията на жалбоподателя с правно основание чл.83, ал.2 ГПК и чл.23 ЗПП, а предвид съдържанието на тези указания първоинстанционният съд не е разполагал с правомощия да върне жалбата поради невнасяне на таксата преди да се произнесе по основателността на тези искания. Впоследствие жалбоподателят е освободен от заплащане на държавна такса на основание чл.83, ал.2 ГПК, което обстоятелство – както е констатирал и въззивният съд в определението си по чл.267 ГПК от 09.07.2015 г., изключва възможността въззивната жалба да се преценява като недопустима по съображения за невнасяне в срок на държавна такса, от чието заплащане жалбоподателят е освободен с нарочен съдебен акт. Разглеждането на въззивната жалба по същество въпреки невнасянето на държавна такса в първоначално указания срок е обусловено от специфичното развитие на производството по администриране на жалбата и разрешаване на възникналия спор за дължимост на таксата. Предвид особеностите на това производство въпросите на касатора за спиране и прекъсване на срока за внасяне на държавна такса са неотносими към преценката за допустимост на въззивната жалба и независимо от техния отговор, няма основание да се предполага, че постановеното по жалбата въззивно решение е процесуално недопустимо. По изложените съображения не се налага допустимостта на решението да се проверява по реда на чл.290 ГПК.
В касационната жалба не се съдържат оплаквания за допуснати от въззивния съд нарушения на съдопроизводствените правила, отнасящи се до проверката на извършените от първоинстанционния съд процесуални действия във връзка с доклада по чл.146 ГПК и разпределението на доказателствената тежест по предявения по реда на чл.422, ал.1 ГПК установителен иск. При отсъствие на касационни доводи за неправилност на въззивното решение същото не може да се допусне до касационен контрол по формулирания в п.5 процесуалноправен въпрос. Относно въпроса по п.5 следва да се има предвид и обстоятелството, че с въззивната жалба и с отговора по чл.263, ал.1 ГПК въззивният съд не е бил сезиран от страните с оплаквания за допуснати от първоинстанционния съд нарушения във връзка с доклада по делото и разпределението на доказателствената тежест за факта на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита. Съобразявайки съдържанието на жалбата и на отговора, съдът е процедирал в съответствие с указанията в т.2 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС и не е проверявал служебно дали първоинстанционният съд е допуснал нарушения при докладване на делото, налагащи даване на указания до страните за възможността да поискат събиране на доказателства, които са пропуснали да ангажират поради непълнота или неточност на изготвения доклад. В отговора на въззивната жалба касаторът не е твърдял, че разполага с доказателства за обявяване на предсрочната изискуемост, а е поддържал, че предсрочната изискуемост е настъпила автоматично след неплащането на две изискуеми анюитетни вноски, за което ответникът е направил признание в подписаното след подаване на заявлението за издаване на заповед по чл.417 ГПК споразумение. Въпросът дали въззивният съд е бил длъжен да изготви доклад по делото и да укаже на касатора, че не сочи доказателства за уведомяване на длъжника относно настъпването на предсрочната изискуемост, е в очевидно противоречие със заявената в отговора по чл.263 ГПК защитна позиция и наред със съображенията по-горе не може да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
Втората група въпроси, определени като материалноправни, се основават на становището на касатора, че в подписано след подаване на заявлението по чл.417 ГПК споразумение ответникът – длъжник е признал настъпването на предсрочната изискуемост и този факт е следвало да бъде взет предвид от въззивния съд на основание чл.235, ал.3 ГПК като релевантен за основателността на иска по чл.422, ал.1 ГПК за целия размер на вземането по заповедта за изпълнение. Първите два въпроса, свързани с твърдяното извънсъдебно признание на длъжника, не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като частичното отхвърляне на иска по чл.422, ал.1 ГПК не е обусловено от тяхното разрешаване. В мотивите към решението въззивният съд не е формирал извод, че споразумението от 28.12.2011 г., с което страните по договора за кредит са уговорили облекчени условия за погасяване на задълженията по заповедта за изпълнение от страна на кредитополучателя, съдържа извънсъдебно признание на длъжника за обявяването на предсрочната изискуемост на кредита. Споразумението съдържа изявление на длъжника, че не оспорва изискуемостта на задълженията по кредита, но не и признание, че е уведомен от банката – кредитор за превръщане на кредита в предсрочно изискуем преди датата, на която е подадено заявлението по чл.417 ГПК. Отхвърлянето на иска е обусловено от извода на въззивния съд, че предсрочната изискуемост не е настъпила, тъй като не е обявена на длъжника до датата на подаване на заявлението, и с оглед на този извод въпросите дали извънсъдебното признание на длъжника за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита, направено след подаване на възражението по чл.414 ГПК, следва да се обсъди от сезирания с иска по чл.422, ал.1 ГПК съд и предсрочната изискуемост да се счете за настъпила, не могат да се подведат под общото основание на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационно обжалване. Отговорът на останалите въпроси по п.3 – п.5 се съдържа в т.18 от Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според указанията в тълкувателното решение, в хипотезите на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане, произтичащо от договор за банков кредит с уговорка за предсрочна изискуемост, вземането става изискуемо, след като банката е упражнила правото си да направи кредита предсрочно изискуем и е обявила предсрочната изискуемост на кредита, като в хипотезата на чл.60, ал.2 ЗКИ правото следва да е упражнено преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и кредиторът да е уведомил длъжника за предсрочната изискуемост на кредита; Ако фактите, относими към настъпването и обявяването на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание. От посочените указания следва, че в хипотезата на предявен иск за вземане по договор за банков кредит, основан на твърдяна предсрочна изискуемост на кредита, от значение за основателността на иска е само предсрочната изискуемост на кредита, за която длъжникът е уведомен от кредитора и която е настъпила преди датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.417 ГПК; Изискуемостта на непогасени вноски по кредита, настъпила след подаване на заявлението до приключване на устните състезания в исковото производство по чл.422, ал.1 ГПК и/или до постановяване на решението по чл.422, ал.1 ГПК, не съставлява факт по смисъла на чл.235, ал.3 ГПК, релевантен за уважаване на иска по отношение на вноските с настъпил след датата на заявлението падеж. Наличието на задължителна практика по посочените въпроси изключва поддържаното от касатора основание за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Въззивното решение, с което искът по чл.422, ал.1 ГПК е отхвърлен за частта от вземането по заповедта за изпълнение, съответстваща на непогасените задължения по договора за кредит, чиято предсрочна изискуемост не е настъпила към датата на подаване на заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл.417 ГПК, е постановено в съответствие със задължителната практика в цитираното тълкувателно решение, поради което касационното обжалване не може да се допусне и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по гр. д. № 199/2015 г. на Бургаски апелативен съд.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 97 от 30.09.2015 г., постановено по гр. д. № 199/2015 г. на Бургаски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :