1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 923
С., 31.07. 2013 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети юли, през две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 2588 по описа за 2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Л. Й. Ч., Й. И. И. и Т. И. Ч., всички от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. Н. от АК-С., против въззивно решение № 7945 от 29.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 15626/2011 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б въззивен състав, с което като е потвърдено решението от 06.04.2009 г. на Софийски районен съд, 70 с-в, постановено по гр.д. № 163/2008 г., са уважени предявените от Л. Й. Ч., Й. И. И. и Т. И. Ч. срещу [фирма], [населено място], искове с правно основание чл. 200, ал. 1, КТ, за сумите от по 20 000 лв. на Л. и Т. Ч. и 25 000 лв. на Й. И., представляващи обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател – съпруг и баща И. Й. Ч., в резултат на трудова злополука на 11.05.2007 г., ведно със законната лихва, считано от 11.05.2007 г. до окончателното изплащане, като предявените искове за разликата до пълните претендирани размери от по 40 000 лв. за Л. и Т. Ч. и 50 000 лв. за Й. И. като неоснователни, са отхвърлени.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване касаторите Л. Й. Ч., Й. И. И. и Т. И. Ч. поддържат, че с постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 200 КТ за разликата от 20 000 лв. до 40 000 лв. за Л. и Т. Ч. и за разликата от 25 000 лв. до 50 000 лв. за Й. И., съдът се е произнесъл по материалноправен и процесуалноправен въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси са: от материално естество – за приложение разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ – налице ли е съпричиняване от страна на пострадалия за настъпилата смъртна трудова злополука в конкретния случай, както и процесуалноправният въпрос за задължителната сила на указанията на касационната инстанция по приложението на закона. В подкрепа на твърденията си жалбоподателите са представили съдебни решения, както следва: решение № 27 от 01.03.2012 г. по гр.д. № 365/2011 г., на ВКС, І г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, както и въззивно решение № 237 от 18.05.2012 г. на Пазарджишкия окръжен съд, постановено по в.гр.д. № 368/2012 г., за което липсват данни, че е влязло в сила, поради което то не съставлява съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] [населено място] не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове по чл. 200 КТ, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявените искове с правно основание чл. 200 КТ в посочените размери, въззивният съд е приел, че по делото е установено, че пострадалият работник към момента на увреждането се е намирал в трудовоправни отношения с ответното дружество, че увреждането е причинено при изпълнение на трудовите му функции, злополуката е призната за трудова по надлежния ред, както и че в резултат на нея той е починал като за неговите наследници – съпруга и две деца са настъпили неимуществени вреди в резултат на смъртта му, чието възмездяване с оглед заложения в чл. 52 ЗЗД критерий за справедливост, отчитайки 50% съпричиняване от страна на пострадалия, е в присъдените размери от по 20 000 лв. за децата му Л. и Т. Ч. и 25 000 лв. за съпругата му Й. И., със законните последици. Съдът е приел, че в случая е доказано съпричиняване от страна на пострадалия работник, а именно, че същият е допринесъл за трудовата злополука проявявайки груба небрежност, тъй като упражнявайки трудовата си функция на 11.05.2007 г. – пренасяне на метална конструкция от скеле и слизане по необезопасено стълбище от седмия етаж, намирайки се в пияно състояние, се е качил върху намиращото се на седмия етаж на сградата скеле, при което е загубил координация, залитнал и паднал от височина в междустълбищната клетка, в резултат на което получил тежки травматични увреждания, несъвместими с живота и починал.
По поставения материалноправен въпрос – за приложение разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ – налице ли е съпричиняване от страна на пострадалия за настъпилата смъртна трудова злополука в конкретния случай, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. По този въпрос е дадено разрешение в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС – решение № 68 от 01.03.2010 г. по гр.д. № 3456/2008 г. на ІІ г.о. и решение № 79 от 14.02.2012 г. по гр.д. № 673/2011 г. на ІV г.о. В тях е прието, че установяването на груба небрежност по чл. 201, ал. 2 КТ е предпоставка за компенсации на вините, но не е критерий за определяне на съотношението на тази компенсация, какъвто е единствено обективното съотношение в приносите, респ. този на пострадалия. В случая въззивният съд е намалил отговорността на работодателя, като е приел, че пострадалият е проявил „груба небрежност”, че е налице съпричиняване на вредата от него, като размера на това съпричиняване е определил от обективния принос на пострадалия за вредата, т.е. съдът се е ръководил от обективното съотношение на приносите, като е определил, че приносът на пострадалия е 50%, с колкото е намалил отговорността на работодателя, която преценка е конкретна за всеки отделен случай. Даденото разрешение от въззивния съд не влиза в противоречие със задължителната съдебна практика, а е в съответствие с нея, същата не се нуждае от промяна, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Поставеният правен въпрос от процесуално естество за задължителната сила на указанията на касационната инстанция по приложението на закона, е от значение за изхода на делото, но той е решен от въззивния съд в съответствие с постановената задължителна съдебна практика, обективирана в решение № 193 от 04.07.2011 г. по гр.д. № 1649/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 128 от 29.04.2011 г. по гр.д. № 1356/2009 г. на ВКС, ІV г.о. и др., постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК. В тях е прието, че съгласно чл. 294, ал. 1, изр. 2 ГПК указанията на касационната инстанция по прилагането и тълкуването на закона са задължителни за съда, на който е върнато делото за ново разглеждане. Указанията по прилагането и тълкуването на материалния закон задължават въззивния съд да приеме правната квалификация, посочена в касационното решение – кои факти и обстоятелства са правно релевантни, кои са правно ирелевантни и какво е съдържанието на породените правни последици. При новото разглеждане на делото въззивният съд преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но ако приеме за установени съответните факти, той не може да признае или отрече права с различно съдържание. Указанията по прилагането и тълкуването на процесуалния закон посочват на въззивния съд кои процесуални действия (на съда и на страните) са извършени надлежно и кои са извършени ненадлежно, както и кои процесуални действия той е длъжен да извърши или да повтори и кои процесуални действия той не може да извърши. При новото разглеждане на делото въззивният съд е длъжен да зачете процесуалните действия, посочени като надлежно извършени и да не зачете посочените като ненадлежно извършени, както и да извърши предписаните процесуални действия и да не извършва посочените като недопустими. Той преценява по вътрешно убеждение кои факти са доказани и кои не са, но не може да основе вътрешното си убеждение на доказателствено средство, което няма доказателствена сила или е събрано ненадлежно нито може да не обсъди доказателствено средство, което му е предписано да обсъди. Именно в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, съобразявайки задължителните указания в отменителното решение на касационния съд, че от данните по делото – заключение на СМЕ на трупа на наследодателя на ищците и протокол от разследване на трудова злополука, се установява, че той се е качил пиян на необезопасеното стълбище на седмия етаж като към момента на злополуката употребените от покойния количества алкохол са довели до средна степен на алкохолно опиване, която се характеризира с нарушения на концентрацията, вниманието, координация на движението, забавени реакции, допринесли за злополуката при извършване на трудовата му дейност с риск, изискваща максимална координация и внимание. В тази връзка следва да се отбележи, че твърдения, които касаят неправилност на решението, изразяващи се в необосноваността му, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, а не могат да аргументират приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 7945 от 29.11.2012 г., постановено по в.гр.д. № 15626/2011 г. на Софийски градски съд, ГО, ІV-Б въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 2536/10.01.2013 г. на Л. Й. Ч., Й. И. И. и Т. И. Ч., всички от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: