О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 924
София, 22.12.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на втори ноември две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 730/2016г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Д. И. срещу решение №277 от 6.11.2015г., постановено по в.т.д.№298/2015г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО, с което е потвърдено решение №1009/3.11.2014г. по т.д.№ 1649/2013г. на Варненски окръжен съд, поправено с решение №105/10.02.2015г., постановено по същото дело.
В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се е произнесъл по недопустим иск по чл.422 ал.1 ГПК, при който не е налице идентитет между вземането, заявено в заповедното производство и това, чието съществуване се иска да бъде установено в исковото производство. Същевременно се твърди, че въззивното решение е неправилно като постановено в нарушение на материалния закон и при допуснати съществени нарушения на процесуалните правила. Излагат се съображения в подкрепа на тезата на касатора, че отговорността му като поръчител е погасена на основание чл.147 ал.1 ЗЗД с изтичането на шестмесечния срок от падежа на всяка една от първите три вноски /21.01.2012г., 21.03.2012г. и 21.06.2102г./, уговорени със споразумението между страните по договора за кредит, както и че вземането по отношение на вноската от 21.09.2912г. е погасено по давност, тъй като ищецът е обявил вземането си за предсрочно изискуемо. Сочи се също, че е налице основанието по чл.146 ал.3 ЗЗД за отпадане отговорността на поръчителя с оглед недостатъците на договорните ипотеки, с които е бил обезпечен отпуснатия кредит. На последно място се излагат доводи, че предметът на поръчителството не е индивидуализиран със споразумението в достатъчна степен, поради което договорът за поръчителство не поражда действие. Претендира се обезсилване на въззивното решение, респ. неговата отмяна и пререшаване на спора по реда на чл.293 ал.1 ГПК.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа становището си за недопустимост на решението във връзка с което поставя следния процесуалноправен въпрос: „Съставлява ли условие за допустимост на установителния иск по чл.422 ГПК наличието на пълна персонална и предметна идентичност между заявеното с него вземане и това, за което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен лист?” В изложението отделно е формулиран друг процесуалноправен въпрос, за който се твърди че е от значение за развитието на правото, а именно: „Разполага ли гражданския съд, когато това е необходимо за изясняване на обстоятелствата по конкретен спор с възможност за разпореди разкриването на банкова тайна, съгласно чл.62 ал.5 т.3 от ЗКИ?”.
Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е обосновано и със следните два материалноправни въпроса : 1/.„Когато трето лице е заместило кредитополучателя по неиздължен банков кредит в задължението му към банката –кредитор и с последния е постигнато споразумение за плащане на задължението за вноски с конкретно посочен падеж за всяка една от тях, които не отговарят на критериите, за да бъдат квалифицирани като периодични плащания или анюитети – равни парични потоци, които се получават или плащат на разни интервали от време, и поетото парично задължение е обезпечено с поръчителство, от кой момент започва да тече срокът по чл.147 ал.1 ЗЗД, в рамките на който може да се ангажира отговорността на поръчителя – от датата на падежа на всяка отделна вноска, или от датата на падежа на последната вноска?” и 2./„Когато договорните ипотеки, с които е обезпечен договор за банков кредит са недействителни, заради липсата на реквизит, изискуем за валидността на нотариалната форма на договора, при възражение с правно основание чл.146 ал.3 ЗЗД на поръчителя, който се е съгласил да отговаря за изпълнението на същото парично задължение, предполага ли се вината на кредитора като елемент от фактическия състав на посочената разпоредба за отпадане та неговата /на поръчителя/ отговорност?”. По отношение на тези два въпроса се поддържа наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касация по чл.280 ал.1 т.3 ГПК, а именно, че въпросите са от значение за развитието на правото.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответното дружество по касация [фирма], в който се поддържа, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излагат се съображения за допустимостта на обжалваното решение, както и за неоснователността на касационната жалба по съществото на спора.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С решение №1009/3.11.2014г. по т.д.№ 1649/2013г. на Варненски окръжен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение №105/10.02.2015г., постановено по същото дело, е прието за установено по предявения иск по чл.422 ал.1 ГПК, че ответникът С. Д. И. дължи на ищеца [фирма] част от сумите, за които е издадена Заповед №2026/18.03.2013г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.гр.д.№3411/2013г. по описа на Варненски РС, а именно: сумата 150 000 евро, представляваща част от просрочената главница за период от 21.01.2012г. до 13.03.2013г., дължима по договор за поръчителство №100-549-1/3.12.2011г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението – 14.03.2013г. до окончателното изплащане на сумата.
С обжалваното пред настоящата инстанция решение от 6.11.2015г. въззивният състав от Варненски апелативен съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение /с допуснатата поправка на очевидна фактическа грешка по чл.247 ГПК/. Въззивният съд е приел за установено, че по силата на договор за кредит, сключен на 18.06.2007 година между [фирма], от една страна като предоставяща кредит и [фирма], [фирма] и [фирма], от друга страна, в качеството им на кредитополучатели е бил предоставен кредит в размер на 8 000 000 евро, представляващ лимит за частично финансиране покупката на недвижими имоти. Крайният срок за издължаване на кредита е уговорен за 18.12.2008г., като на тази дата кредитополучателят се е задължил да погаси всички дължими по кредита суми.
Във въззивното решение е посочено, че с договор за заместване в дълг от 28.06.2010г. [фирма], [фирма] и [фирма] са заместени в дълга към [фирма], на основание чл.102 ЗЗД от [фирма] и [фирма], като първоначалните длъжници са освободени от задълженията им по договора за кредит. Страните са приели, че към датата на подписване на договора остатъчният размер на кредита е в размер на 1 949 992.61 евро – главница, като са уточнили и размера на дължимата лихва. С допълнително споразумение страните са променили крайния срок за издължаване на кредита до 30.09.2011г., като на тази дата кредитополучателят се е задължил да погаси всички дължими по кредита суми.
Въззивният съд е приел за установено, че на 30.12.2011г. страните по договора за заместване в дълг са подписали допълнително споразумение, според което са постигнали съгласие срокът за издължаване на кредита да е 21.09.2012г. и са уговарили вноски за издължаване на кредита. Страните са се споразумели също да погасят всички задължения за просрочена лихва , дължими от 30.09.2011г. до датата на споразумението, както и са поели задължението да осигурят подписването на договор за поръчителство. В обжалваното решение е посочено, че с договор за поръчителство от 30.12.2011г. ответникът С. Д. И. като поръчител се е задължил да отговаря солидарно спрямо кредитора за всички задължения на [фирма] и [фирма], произтичащи от договора за кредит, в това число главница, лихви, такси, комисионни и разноски до окончателното издължаване. Въззивният съд е кредитирал заключенията по допуснатата съдебно-счетоводна експертиза и по назначената от него допълнителна ССЕ, от които се установява, че по отношение на вземането за главница банката е отнесла в просрочие вземанията за главница, съобразно погасителния план, посочен в допълнително споразумение 13/30.12.2011г., както и че на 27.12.2012г. – непосредствено преди и след сключването на споразумението от 30.12.2011г. по разплащателната сметка на „Л. инвестмънт къмпани” в евро са постъпили сумите от 43 400 евро на каса, с които банката е погасила лихвите по заема и сумата от 24 478.34 евро, с които са погасени такси и лихви. След 21.09.2012 година лихвите за просрочие са начислявани върху пълния размер на кредита.
С въззивното решение е прието за безспорно, че не са постъпвали суми за погасяване на главницата в размер на 1 949 992.61 евро, призната от главния длъжник съгласно допълнителното споразумение 13/30.12.2011г. Посочено е, че по образувано ч.гр.д.3411/2013г. по описа на Варненски РС, 18-ти състав, е издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист срещу [фирма] и [фирма], в качеството им на кредитополучатели и С. Д. И., в качеството му на поръчител солидарно да заплатят на [фирма] сумите, както следва: 1949992.61 евро просрочена главница за периода 21.01.2012 година до 13.03.2013 година; просрочени такси в размер на 5011.24 евро; лихва, както следва: договорна лихва върху редовна главница по чл.4.1. от допълнителното споразумение към договора за кредит в размер на 129193.06 евро, както и договорна лихва върху просрочена главница по чл.4.2 от допълнително споразумение 4/13.11.2009 година, в размер на 175041.45 евро, ведно със законната лихва за забава от датата на постъпване на заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението.
С оглед произнасянето по предявения установителен иск от [фирма] против С. Д. И. с правно основание чл.422 ал.1 ГПК за част от вземането за главницата, за което е издадена заповедта за незабавно изпълнение до размер на 150 000 евро, въззивният състав е приел, че е налице задължение за ответника, поето с договора за поръчителство, с който същият се е задължил да отговаря солидарно с главния длъжник за задълженията, уговорени в споразумението от 30.12.2011г. Според съда вземането за главницата е станало изискуемо на 21.09.2012г., когато е уговорен крайния срок за издължаването на кредита. На таза основа съдът е стигнал до извода, че отговорността на ответника е ангажирана за исковата сума от 150 000 евро като част от главницата общо в размер на 1 949 992.61 евро.
Въззивният състав е приел за неоснователно възражението на ответника за изтекла погасителна давност по чл.147 ал.1 ЗЗД за вземанията по отделните погасителни вноски по споразумението от 30.12.2011г., чиито падеж е настъпил повече от шест месеца преди подаване на заявлението по чл.417 ГПК. В решението е изложено становището на съда, че датата, от която започва да тече срока по чл.147 ал.1 ЗЗД, е последната дата, на която е падежирала последната вноска от погасителния план, която в процесния случай е 21.09.2012г. Посочено е, че към датата на подаване на заявлението – 14.03.2013г. този срок не е изтекъл, поради което отговорността на поръчителя не е погасена.
Съдът не е уважил възражението на ответника за погасяване на поръчителството на основание чл.146 ал.3 ЗЗД като е посочил, че твърденията за нищожност на нотариалните удостоверявания не съставляват предпоставки за отпадане на отговорността на поръчителя по смисъла на чл.146, ал.3 ЗЗД, доколкото не се установява виновно поведение на кредитора.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Неоснователно е оплакването на касатора за недопустимост на въззивното решение, обоснована с обстоятелството, че с исковата молба ищецът е поискал установяването по реда на чл.422 ал.1 ГПК на част от задължението по заповедта за изпълнение. Във връзка с това оплакване в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК е поставен въпроса „Съставлява ли условие за допустимост на установителния иск по чл.422 ГПК наличието на пълна персонална и предметна идентичност между заявеното с него вземане и това, за което ищецът се е снабдил със заповед за изпълнение и изпълнителен лист?”. Съгласно т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, касационният състав допуска касационно обжалване ако съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, независимо от наличието или не на формулиран въпрос по см. на чл.280 ал.1 ГПК.
Настоящият състав намира, че в случая не е налице вероятна недопустимост на въззивното решение като предпоставка за допускане на касационно обжалване. Както е посочено в решението на Варненски окръжен съд с исковата молба на „Ю. България” е предявен иск за установяване на част от паричните вземания, за което е поискано издаването на заповед за изпълнение при наличие на идентитет между правопораждащи факти, които са посочени в заявлението, и фактическото основание на установителния иск. Правната възможност на ищеца да заяви съдебна защита и съдействие за част от делими права и само срещу някой от солидарните длъжници няма основание да бъде отречена в производството по специалния установителен иск, следващ заповедно производство. Меродавно за допустимостта на иска, предмет на настоящото производство по чл.422 ал.1 ГПК, е обстоятелството че с него се иска установяване на част от парично задължение, а не на част от общо неделимо задължение. Аргумент в подкрепа на тезата за възможността чрез иска по чл.422 ГПК да се претендира установяване на част от паричното задължение е предвидената възможност в чл.415 ал.2 ГПК за частично обезсилване на заповедта за изпълнение. В тази връзка относими за този въпрос се явяват мотивите към т.13 от Тълк.решение №4/18.06.2014г. по т.д. №4/2013г. на ВКС, ОСГТК, където е предвидена възможността за обезсилване на заповедта за изпълнение и при прекратяване на производството по делото. По изложените в тълкувателното решение съображения следва да се приеме, че при частично прекратяване на производството в резултат на частично оттегляне на иска, заповедта за изпълнение ще подлежи на частично обезсилване. До същия резултат може да се стигне и при начално предявяване на иска по чл.422 ГПК за установяване на част от паричното задължение, за което е издадена заповедта за изпълнение, което обуславя възможността за разглеждането на такъв иск.
Не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставения от касатора процесуалноправен въпрос: „Разполага ли гражданския съд, когато това е необходимо за изясняване на обстоятелствата по конкретен спор с възможност да разпореди разкриването на банкова тайна, съгласно чл.62 ал.5 т.3 от ЗКИ?”. Този въпрос не е от значение за изхода на конкретното дело, тъй като не е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Отказвайки в открито съдебно заседание на 7.10.2015г. да постанови изрично определение за разкриване на банкова тайна, въззивният състав наред със становището си, че не е компетентен да постанови такова определение, е посочил, че спорът следва да бъде решен въз основа на събраните многобройни доказателства, т.е, – според съда поисканото доказателство не е необходимо за изясняване на обстоятелствата, релевантни за спора. В тази връзка въпросът на касатора не е от значение за формирането на решаващата воля на съда, свързана с необходимостта от представяне на допълнителни доказателства и с допустимостта за тяхното събиране по реда на чл.266 ал.3 ГПК.
Въпросът: „Когато трето лице е заместило кредитополучателя по неиздължен банков кредит в задължението му към банката –кредитор и с последния е постигнато споразумение за плащане на задължението за вноски с конкретно посочен падеж за всяка една от тях, които не отговарят на критериите, за да бъдат квалифицирани като периодични плащания или анюитети – равни парични потоци, които се получават или плащат на разни интервали от време, и поетото парично задължение е обезпечено с поръчителство, от кой момент започва да тече срокът по чл.147 ал.1 ЗЗД, в рамките на който може да се ангажира отговорността на поръчителя – от датата на падежа на всяка отделна вноска, или от датата на падежа на последната вноска?” не отговаря на характеристиката на въпрос, обуславящ допускане на касационно обжалване. На първо място въпросът е зададен каузално и фактологически и като такъв е изцяло относим към правилността на обжалваното решение, която като касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, не може да бъде проверявана в производството по чл.288 ГПК. На второ място отговорът на въпроса – от кой момент започва да тече давността по чл.147 ал.1 ГПК, зависи не само от законовите разпоредби, но и от конкретните клаузи на договора за кредит /в случая на споразумението от 30.12.2011г./ и на договора за поръчителство /в случая в договора за поръчителство е уговорен краен срок за издължаване/. При това положение на така формулирания въпрос не може да бъде даден принципен отговор, който да е от значение за развитието на правото като релевирана от касатора допълнителна предпоставка чл.280 ал.1 т.3 ГПК за допускане на касация.
По аналогични съображения не може да обоснове наличието на основания за допускане на касация и въпросът: „ Когато договорните ипотеки, с които е обезпечен договор за банков кредит са недействителни, заради липсата на реквизит, изискуем за валидността на нотариалната форма на договора, при възражение с правно основание чл.146 ал.3 ЗЗД на поръчителя, който се е съгласил да отговаря за изпълнението на същото парично задължение, предполага ли се вината на кредитора като елемент от фактическия състав на посочената разпоредба за отпадане на неговата /на поръчителя/ отговорност?”. В самия въпрос се съдържа твърдение на касатора, че сключените от главния длъжник договорни ипотеки за обезпечаване на дълга са недействителни, което обстоятелство не е прието за установено от въззивния състав, поради което въпросът не е обусловил решаващите изводи на съда по конкретното дело. Отделно следва да се има предвид, че в поставения въпрос не се прави разлика между „невъзможността за поръчителя да встъпи в правата на кредитора” по чл.146 ал.3 ЗЗД и „ фактическата възможност за поръчителя да реализира правата, в които е стъпил”. В тази връзка въпросът, по начинът по който е формулиран, не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №277 от 6.11.2015г., постановено по в.т.д.№298/2015г. по описа на Варненски апелативен съд, ТО.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :