7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 924
гр. С., 08,12,2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на втори ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 370 по описа на съда за 2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Образувано е по подадена от ищеца в производството касационна жалба срещу въззивно решение № 2163, постановено на 25. 11. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Осми състав по гр.д. № 2956 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно такова, постановено от Софийски градски съд в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от касатора Т. М. П. срещу ЗК [фирма], ЕИК:[ЕИК] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховане (КЗ) за сумата 10000 лв., представляваща разликата над 20000 лв. до общо предявения размер от 30000 лева, със законните последици по отношение на лихвите и разноските.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното въззивно решение, като постановено при допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, неправилно прилагане на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК, като се твърди неправилно приложение на материалния закон и в частност на чл. 52 и чл. 51, ал. 1 от ЗЗД и на чл. 113 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП), довели до определяне на несправедлив, като занижен, размер на присъденото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, при неотчитане в цялост на пълния вид, размер и обем на последните, както и на неправилно приемане от въззивния съд на налично съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, имащо за последица също съответното намаляване на размера на присъденото, процесно обезщетение, релевират се допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, състоящи се в необсъждане на всички заявени твърдения на касатора в тяхната пълнота.
Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и постановяване на друго такова по съществото на спора, с което предявеният от касатора иск да бъде уважен до пълния му предявен размер.
Противната страна оспорва касационната жалба.
В частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение в осъдителната му част, въззивното решение, като необжалвано от ответника е влязло в сила.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима.
В конкретния случай по делото обаче не се установява да са налице основания за допускане на касационно обжалване, поради следното: За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е обсъдил в относимата им към изложените в касационната жалба оплаквания и в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване твърдения на касатора, част от решаващите мотиви на обжалваното въззивно решение, вида и степента на полученото от касатора увреждане, продължителността на лечебния и възстановителен период, естеството на проведените манипулации и наличието на невъзстановени увреждания. Прието е, че ищецът – касатор е получил многофрагментна контузия на лявата раменна кост в горната й част и травматична лезия, което е довело до трайно затруднение на горния ляв крайник за срок от шест месеца. Взето е предвид, че касаторът е бил опериран, като е било проведено открито наместване и стабилизиране на счупената кост с метална плака и винтове, както и допълнително поставяне на гипсова лонгета, преценено е че общата продължителност на лечебния и възстановителен период е била година и два месеца, при по-интензивни болки и страдания за период от 5-6 месеца, при остатъчни болки впоследствие, провокирани от преумора и разваляне на времето. Оценено е значителното затрудняване на самостоятелното обслужване през период от три месеца, както и обстоятелството, че движенията на ставата са почти изцяло възстановени, с изключение на отвеждането встрани, което е трайно затруднено, като за в бъдеще не се очакват други негативни последици. Въззивният състав е приел съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия касатор, основано на кредитираното от състава заключение на САТЕ, от което се установява, че причината за ПТП е не само поведението на застрахования водач, който не е предприел маневра за избягване на удара, но и това на касатора – пешеходец, който е навлязъл на пътното платно на необозначено за това място и без да съобрази, че по този начин се създава опасност за движението. При така изложеното и доколкото във въззивната жалба не е релевирано оплакване на неправилно определяне от страна на първоинстанционния съд на степента на съпричиняване на вредоносния резултат, въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната му отхвърлителна част.
В инкорпорираното в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не е формулиран конкретен, разрешен от въззивния съд материалноправен или процесуалноправен въпрос, императивно законоустановен от разпоредбата на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като обща и задължителна предпоставка за допускане на касационно обжалване. Твърди се неправилно прилагане на чл. 52 от ЗЗД в смисъл, че конкретният размер на присъденото обезщетение е определен в нарушение на принципа на справедливост и в противоречие с ППВС № 4/68 г., с общо позоваване на допълнителните селективни критерии за подбор на касационната жалба по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 от ГПК, като се излага, че в противоречие с цитираната задължителна съдебна практика, въззивният съд не е оценил в цялост всички претърпени от касатора – ищец негативни последици от претърпяното ПТП, подробно възпроизведени и в изложението за допускане на касационно обжалване така, както същите са описани по делото в приложената медицинска документация и заключението на ВЛ по СМЕ. Претендира се необходимост от уеднаквяване на съдебната практика по присъждането на обезщетения за неимуществени вреди с оглед по-точно прилагане на закона и развитие на правото в частта по приложението на чл. 52 от ЗЗД. Освен възражение за неправилно прилагане на чл. 52 ЗЗД се релевира и такова за неправилно прилагане на чл. 51, ал. 2 от с.з., вр. с чл. 113 ЗДвП, като се твърди, че трябва да се уеднакви съдебната практика и относно прилагането на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, което на свой ред ще доведе и до развитие на правото, като се твърди противоречива практика по посочените законови текстове.
Настоява се ВКС по реда на касационния контрол да прецени правилно ли са приложени разпоредбите на чл. 52, чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и чл. 113 ЗДвП, които жалбоподателят счита, че не са правилно приложени, като присъденото обезщетение е занижено, както и че е определен принос за касатора в причиняването на вредите, какъвто в случая не е налице и оттам се стига до намаляване на обезщетението.
Съобразно разрешенията, дадени в т. 1, изр. второ, в края на Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение, Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира, а непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Поради изложеното и доколкото в конкретния процесен случай такъв материалноправен или процесуалноправен въпрос жалбоподателят не е формулирал, обжалваното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване дори и само на това основание. За пълнота на изложението следва да се посочи, че определянето от съда на конкретен размер на обезщетението за неимуществени вреди, съобразно постановеното от чл. 52 от ЗЗД – по справедливост, е израз на и резултат от упражняването на решаващата компетентност на съда по съществото на спора да извърши конкретна преценка, съобразно вътрешното си убеждение на събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, вследствие на което и да определи също така конкретен размер на приетото справедливото по см. на чл. 52 от ЗЗД обезщетение, която преценка и резултатът от същата, не подлежат на претендираното от касатора – ищец, уеднаквяване. Както законът, вменявайки на съда да определи обезщетение за неимуществени вреди именно по справедливост, така и задължителната за съдилищата практика на върховната съдебна инстанция, включително цитираната от касатора, като обективирана в ППВС № 4/1968 г. задължават съдилищата при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, да се съобразяват с определени критерии, като отчитат и конкретни обстоятелства, и групи обстоятелства, преценяването на които гарантират не произволна, а обоснована и основана на конкретните обстоятелства по делото, но и съобразена с обществените и юридически критерии за справедливост, оценка на адекватен, с оглед обстоятелствата по делото размер на обезщетението, годен да репарира понесените от пострадалия вреди в пълен размер. Поради изложеното и доколкото видно е от възпроизведените в настоящото определение решаващи мотиви на въззивното решение, че в решението си въззивният съд се е съобразил с установените в практиката критерии, служещи като ориентир и отправна точка за определяне на справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди, то и в случая не се установява по делото да е налице и претендираният от касатора допълнителен селективен критерий за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не е налице и иначе само общо поддържаният от касатора, втори допълнителен такъв критерий за селекция на касационната му жалба – този по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. Приложимите и приложени от въззивния съд в обжалваното му решение по конкретното дело правни норми са в достатъчна степен ясни и съществуващата по прилагането им практика на съдилищата не сочи на необходимост от промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, от осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия и/или, когато законите са непълни, неясни или противоречиви – от създаването на съдебна практика по прилагането им, или от осъвременяването й, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, нито пък касатора сочи конкретна съдебна практика, нуждаеща се от осъвременяване, изоставяне или промяна, в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същите са разяснени с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
Поради изложеното и доколкото по делото не се установява наличието на основания за допускане на касационно обжалване, такова обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение № 2163, постановено на 25. 11. 2014 г. от Софийски апелативен съд, Гражданско отделение, Осми състав по гр.д. № 2956 по описа на съда за 2014 г. в частта му, с която е потвърдено първоинстанционно такова, постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 7371/2013 г. в неговата част, с която е отхвърлен предявеният от Т. М. П. срещу ЗК [фирма], ЕИК:[ЕИК] иск с правно основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховане (КЗ) за сумата 10000 лв., представляваща разликата над 20000 лв. до общо предявения размер от 30000 лева – обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от ПТП, настъпило на 10. 01. 2013 г. ведно със законната лихва върху същата сума, считано от посочената дата на увреждането до окончателното изплащане.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: