О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 925
София, 24.08.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на 12 май две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЖАНЕТА НАЙДЕНОВА
ЧЛЕНОВЕ:СВЕТЛА ЦАЧЕВА
АЛБЕНА БОНЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от председателя (съдията)Жанета Найденова
гр.дело № 234/2010 година и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
С. А. Х. представлявана от адвокат Д от Варненската адвокатска колегия е обжалвала решението на Варненския апелативен съд от 30.10.2009г по гр.д. № 275/2009г с което е потвърдено решението на Варненския окръжен съд от 19.05.2009г по гр.д. № 1889/2008г. С това решение съдът обявил за недействителен по отношение на ЕТ „П” гр. В. договор за дарение с нот.акт № 11/2006г,чрез който Й. С. Ц. било отстъпила веднага и безвъзмездно на С. А. Х. ,действаща в процеса чрез особен представител адвокат Д. П. ,правото на собственост върху апартамент № 10 от четириетажна жилищна сграда,построена в УПИ * от кв.388А по плана на 10 П. гр. В.,заедно 4.59577 % от общите части на сградата и от отстъпеното право на строеж върху дворното място,тъй като договорът увреждал ищеца П. Т. С. и дарителката-длъжница е знаела това-чл.135 ал.1 ЗЗЗД.
Със същото решение С. А. е била осъдена заедно с Й. С. Ц. да заплати на П. Т. С. направените по делото разноски в размер на 2 531 .75 лева и самостоятелно-да му заплати в качеството на едноличен т. сумата 1 600 лева,представляващи направените по делото разноски за назначаването й на особен представител по делото.
В изложението към касационната жалба се поддържа,че решаващият съд бил разрешил спора в противоречие на Р № 1397/93 на ВС, 4 Г. О.,на Р № 663/69г на ВС, 1 Г. О. и на становището на проф. К,отразено на стр.127 на неговия учебник „О” издание 1992г стр.127,като не е формулиран точно по кой именно въпрос от съществено значение за спора,разрешението е различно,но до някъде може да се приеме,че става дума т.н.”недобросъвестност” на страните при сключване на сделката и че основанието за допустимост е по чл.280 ал.1 т.2 ГПК.
Върховният касационен съд след проверка на посоченото основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд,прие следното:
Искането е неоснователно.
Посочените в изложението решения на ВКС не са в противоречие с приетото от Варненския апелативен съд,че искът,предявен на правно основание чл.135 ЗЗД е бил основателен и доказан. Решаващият съд е приел,че макар увреждащото действие на длъжницата Й. С. Ц. да е било преди влизане в сила на решението,с което е било осъдена да заплати на ищеца П. Т. С. сумата 40 000 лева на неосъществено основание / чл.55 ал.1 ЗЗД/ заедно със законната лихва и заедно с направените по делото разноски в размер на 1961.25 лева, това действие-направено на дъщеря й дарение на апартамент № 10,като увреждащо ищецът-кредитор е трябвало да се признае за недействително спрямо него. Съдът не е следвало да чете отново учебника на проф. К за да направи извод,че при наличието на предварителен договор от 23.09.1994г по силата на който ищецът-купувач се задължил да построи със свои средства на собствениците на дворното място жилищна кооперация и че я построил на етап „груб строеж”,срещу насрещното задължение те да му прехвърлят собственост,но това свое задължение не било изпълнено в това число и от Й. С. ,че е имало гражданско дело за обявяване предварителния договор за окончателен,но искът е бил отхвърлен и че и в това производство е участвала и Й. С. и че след това вече при висящо производство,когато ищецът искал лицата-собственици на апартаментите построени върху собственият им терен и поради това на основание чл.92 ЗС-те самите собственици на отделните жилищни обекти от построената от него жилищна кооперация-да му заплатят сумите по чл.55 ал.1 ЗЗД- действията й са били насочени към увреждането му. Тази единствена цел да бъде лишен кредиторът от обезпечението на което е могъл да разчита, въззивният съд е извлякъл като извод от всички събрани по делото доказателства. И за това е приложил разпоредбата на чл.135 ал.3 ЗЗД,като обосновано е приел,че длъжницата-дарителка на ап. № 10 е била недобросъвестна. В подобен смисъл е и Р № 1397/93г от 29.11.1993г по гр.д. № 36/93г ВС, 4 О. А в Р № 663 от 20.III.1969 г. по гр. д. № 250/69 на ВКС, 1 Г. О е посочено:. Кредитор по смисъла на чл. 135 ЗЗД е не само този, който има вземане, установено с влязло в сила решение. Кредитор е и лицето, което по начало има вземане, без то да е установено със съдебно решение. В процеса по чл. 135 ЗЗД кредиторът може да докаже вземането си с всички допустими от закона доказателствени средства.”
Върховният касационен съд счита,че не е налице основанието за допустимост на касационното обжалване по чл.280 ал.1 т.2 ГПК и за това и на основание гореизложеното
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд от 03.10.2009г по гр.д. № 275/2009г.
Настоящето определение е окончателно и не подлежи на по-нататъшно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: