4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 926
София, 12.12. 2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на седемнадесети октомври през две хиляди и дванадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ : БОНКА ЙОНКОВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдия Бонка Йонкова т. д. № 226/2012 година и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] със седалище в [населено място], обл. Б., срещу решение № 84 от 12.10.2011 г., постановено по в. т. д. № 180/2011 г. на Бургаски апелативен съд. С посоченото решение е потвърдено решение № 400 от 12.01.2011 г. по т. д. № 928/2009 г. на Бургаски окръжен съд, поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 7 от 06.06.2011 г. по същото дело, в обжалваната пред въззивната инстанция част, с която по реда на чл.422 ГПК е признато за установено, че в полза на [фирма] съществува парично вземане към [фирма] в размер на 24 345 лв., представляващо дължима сума за наем и текущи разходи по силата на абзац 1 от подписан на 28.07.2009 г. между страните анекс към договор за наем и съвместна дейност от 07.04.2009 г. с нотариална заверка на подписите, като са присъдени разноски на ищеца в размер на 486.90 лв.
В касационната жалба се навежда оплакване, че въззивното решение е недопустимо, тъй като установяваното с иска по чл.422 ГПК парично вземане е предмет на спор по други висящи между страните дела, образувани във връзка с издадени за обезпечаване на вземането записи на заповед. Алтернативно се излагат доводи за неправилност на решението поради нарушения на съдопроизводствените правила при допускането и преценката на доказателствата и необоснованост на изводите, че сключеният между страните договор за наем е действителен и подписаният на 28.07.2009 г. анекс към него е породил присъденото в заповедното производство парично вземане.
В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК допускането на касационно обжалване е обосновано с процесуалната недопустимост на въззивното решение. К. поддържа, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката в решение № 78/17.07.2009 г. по т. д. № 29/2009 г. на ВКС, І т. о., решение № 221/26.05.2008 г. по т. д. № 893/2007 г. на ВКС, ІІ т. о., и решение от 23.03.2009 г. по гр. д. № 791/2008 г. на Софийски градски съд като не е прекратил делото на основание чл.126, ал.1 ГПК, въпреки наличието на по-рано заведени дела с предмет същото спорно вземане, но претендирано въз основа на запис на заповед. Като основание за допускане на касационното обжалване е посочено и произнасянето на въззивния съд в отклонение от практиката на ВКС в решение № 725/04.11.2008 г. по т. д. № 163/2008 г. на ІІ т. о. и решение № 1277/31.10.2008 г. по гр. д. № 5849/2007 г. на V г. о. по значимия за изхода на делото материалноправен въпрос „липсата на индивидуализиран предмет опорочава ли договора за наем”.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], не заявява становище в срока по чл.287 ГПК.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Въззивният съд е разгледал предявения по реда на чл.422 ГПК от [фирма] против [фирма] положителен установителен иск за съществуване на парично вземане в размер на 24 345 лв., след като е преценил, че искът е допустим, а възражението на ответника за недопустимост на иска поради наличието на други дела за същото спорно вземане е неоснователно, предвид липсата на тъждество в предмета на делата.
За да уважи иска, Бургаски апелативен съд приел, че ищецът е доказал съществуването на заявеното в заповедното производство вземане за сумата 24 345 лв., представляваща неплатен наем и текущи разходи по чл.1 от сключен на 07.04.2009 г. договор за наем и съвместна дейност, която ответникът се е задължил да заплати с подписан на 28.07.2009 г. анекс към договора. В рамките на правомощията по чл.269 ГПК въззивният съд е обсъдил доводите на ответника за отсъствие на правопораждащ ефект на анекса поради нищожност на първоначалния договор за наем, произтичаща от липсата на съгласие за сключването му и на индивидуализация на предмета на наемното правоотношение. Неоснователността на довода за липса на съгласие е мотивирана със заключението на съдебната графологична експертиза, според което подписите за наемател в договора и в анекса са положени от управителя на [фирма], и с декларацията на управителя – гръцки гражданин, удостоверена от нотариуса при извършване на нотариалната заверка на подписите, че разбира български език и съдържанието на подписаните документи. Относно довода за липса на индивидуализация са изложени съображения, че съдържащото се в договора описание на предоставения за ползване недвижим имот – стопански двор на наемодателя [фирма] в [населено място], е достатъчно ясно и пълно, поради което не поражда съмнения, че страните са постигнали съгласие за предмета на наемното правоотношение.
Настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
К. е навел доводи по чл.281, т.2 ГПК, което задължава касационната инстанция да извърши проверка за вероятна процесуална недопустимост на решението като самостоятелно основание за допускане на касационното обжалване – т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Разгледани във връзка с доказателствата по делото, доводите в жалбата не създават предположение за недопустимост на обжалваното решение. Предмет на установяване с иска по чл.422 ГПК е парично вземане на ищеца, произтичащо от подписания на 28.07.2009 г. анекс, чрез който страните са уредили отношенията си по повод неизпълнени задължения на ответника – наемател, уговорени в абзац 1 от сключения на 07.04.2009 г. договор за наем и стопанска дейност /за заплащане на наем и текущи разходи за ползване на стопанския двор на [фирма] в [населено място]/. От представените във въззивното производство преписи от невлезли в сила решения – решение № 84/19.07.2011 г. по т. д. № 322/2010 г. на Бургаски окръжен съд и решение № 52/27.09.2010 г. по т. д. № 157/2010 г. на Бургаски апелативен съд /с което е потвърдено решение № 135/26.04.2010 г. по т. д. № 914/2009 г. на Бургаски окръжен съд/, се установява наличието и на други висящи дела, образувани по предявени от [фирма] против [фирма] искове с правно основание чл.422 ГПК. Предмет на спора по т. д. № 322/2010 г. е съществуването на вземане в полза на [фирма] към [фирма] в размер на 20 000 евро по запис на заповед от 26.07.2009 г. с падеж 15.11.2009 г. В мотивите към постановеното по делото решение се съдържа изрична констатация, че страните не са въвеждали твърдения за обвързаност на записа на заповед с договора за наем от 07.04.2009 г. В хода на настоящото дело също не са правени твърдения за обезпечаване на вземането по анекса от 28.07.2009 г. със записа на заповед, представен в производството по т. д. № 322/2010 г. Ето защо не може да се приеме, че предмет на двете дела е едно и също спорно вземане. Предмет на спора по т. д. № 914/2009 г. на Бургаски окръжен съд е вземане на [фирма] към [фирма] за сумата 20 000 евро с левова равностойност 39 117 лв. по запис на заповед от 26.07.2009 г. с падеж 10.10.2009 г. Според твърденията в исковата молба, записът на заповед е издаден от [фирма] заради непогасени задължения, поети с абзац 2 от договора за наем и съвместна дейност от 07.04.2009 г. /за изплащане на рента за преотдадени за ползване земи на наемодатели и арендодатели на [фирма]/. Задълженията по абзац 1 от договора за наем не се припокриват със задълженията по абзац 1, уредени с анекса от 28.07.2009 г., послужил като основание за предявяване на иска по настоящото дело, а това изключва тъждеството в предмета на спора по двете дела. Изложените обстоятелства не позволяват да се направи извод за вероятна недопустимост на обжалваното решение от гледна точка на чл.126, ал.1 ГПК, поради което не се налага допускане на решението до касационен контрол на това основание.
Касационно обжалване на не може да се допусне и по повод на поставения в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК въпрос за индивидуализацията на предоставения за ползване недвижим имот като условие за действителност на договора за наем и на последващия анекс към него. Въззивният съд е приел, че договорът не е нищожен, тъй като имотът, обект на наемното правоотношение, е индивидуализиран в нужната степен. Така формираният извод е обусловен изцяло от преценката на договора за наем и е от значение за правилността на въззивното решение, а не за приложното поле на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК /т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. В. с изложението въпрос цели ревизиране на обосноваността на възприетото от въззивния съд разрешение, и не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касация. Отсъствието на общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК прави безпредметно обсъждането на поддържания от касатора довод за противоречие на решението с представената съдебна практика.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 84 от 12.10.2011 г., постановено по в. т. д. № 180/2011 г. на Бургаски апелативен съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :