О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 926
София, 15.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на трети октомври през две хиляди и шестнадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева т.д. № 53196 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на З. д. [фирма], представлявано от С. С. П., чрез адв. М. Г., против решение № 169 от 12 юни 2015 г., постановено по в.т.д. № 197/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Варна в частите му, с които е потвърдено решение № 1129 от 2 декември 2014 г., постановено по т.д. 365/2014 г. по описа на окръжния съд в гр. Варна за осъждане на основание чл. 226, ал. 1 от Кодекса за застраховането /отм./ на дружеството да заплати на Н. П. А. и С. П. А. – двамата с адрес в [населено място], по 35000 лева обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 17.08.2010 г. – датата на смъртта на майката на ищците вследствие на пътно транспортно произшествие, отменено е първоинстанционното решение в частта за отхвърляне на исковете на А. за сумите над 35000 лева до 70000 лева за всеки от тях, и са им присъдени още по 35000 лева, ведно със законната лихва от датата на произшествието, като дружеството обжалва присъдените окончателни размери на сумите за обезщетение за неимуществени вреди над сумата от по 7500 лева за всеки от ищците и законната лихва върху тях.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението на въззивния съд заради допуснати нарушения на материалния закон. Оспорват се единствено изводите на съда по приложението на чл. 52 ЗЗД с оглед практиката на ВКС по приложението на разпоредбата (дадена във връзка с отговорността на държавата). Твърди се, че срещу застрахователите неоснователно и в противоречие със закона се присъждат по-големи обезщетения, отколкото срещу делинквенти физически лица или в други случаи на отговорност за неимуществени вреди, причинни от непозволено увреждане, както било и по настоящия спор. Изтъква се, че пострадалата е била в края на житейския си път до максималната възраст на живота на жените в страната според НСИ, не е заемала високо обществено положение, не е живяла заедно със синовете си, които са имали свои семейства и изграден живот, поради което няма причина да се определя обезщетение от 70000 лева. Касаторът счита, че ищците водят свидетели за установяване на неимуществени вреди, за които знаят предварително какво ще установят. Накрая се заявява, че решението се обжалва само за сумите над по 7500 лева, макар ВКС да е присъдил по толкова за смъртта на значително по-млад човек и с по-малки деца и без да се отчита съпричиняване, само защото се отчитала тенденция за покачване на обезщетенията и друга съдебна практика, с която се присъждат по-високи обезщетения от възражението на касатора. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се сочат съображения в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Ответниците Н. П. А., представляван от адв. А. Д., и С. П. А., представляван от адв. Ж. Г., в отговор на касационната жалба заявяват доводи както за липсата на основание за допускане на касационното обжалване, така и за неоснователността на изложените в нея оплаквания.
При липсата на спор относно основанията за ангажиране отговорността на застрахователя за обезщетяване на ищците като наследници на пострадало при пътнотранспортно произшествие лице за причинените им неимуществени вреди от застрахован по риск „Гражданска отговорност на автомобилистите”, въззивният съд приема, че при предприето от пешеходката пресичане на пътното платно на неопределено за това място, пострадалата е създала предпоставки за осъществяване на деликта, но вредни последици не биха настъпили при спазване от страна на водача на моторното превозно средство на разрешената максимална скорост за движение, поради което основна причина за настъпване на произшествието е поведението на делинквента, а приносът на пострадалата е определен на 30%. Съобразявайки критериите, установени с ППВС № 4/1968 г. и задължителната практика на ВКС, съдът се основава на събраните доказателства за съществувалата близост и доверие между майката и синовете й (ежедневен контакт по телефон и интернет), всеотдайно участие в грижата за отглеждане на внуците при продължителни гостувания, липсата на морална опора и майчина грижа. Фактът, че живеещите в чужбина синове не са изпълнили съответните тъжни ритуали в България, не е преценен като омаловажаващ преживяната мъка. Съдът сочи, че размерът на обезщетението се влияе от икономическото развитие на обществото, обективен белег за което към относимия момент са минималните застрахователни суми за имуществени вреди по задължителната застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, независимо от функционално обусловената отговорност на застрахователя от отговорността на прекия причинител на застрахователното събитие.
К. съд приема, че не следва да допуска касационното обжалване по единствения поставен от касатора въпрос – относно критериите за определяне на „справедливо” по смисъла на чл. 52 ЗЗД обезщетение за причинени неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие.
Касаторът приема, че даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на ППВС № 4/1968 г. и сочи, че макар въззивният съд формално да се е позовал на постановките на соченото ППВС, то е налице основание за разглеждането на въпроса от ВКС. В тази връзка се цитира определение по чл. 288 ГПК, постановено от ВКС по т.д. № 566/2010 г., ІІ т.о. От една страна, соченото определение (определение № 137 от 01.03.2011 г.) е такова, постановено във фазата по селекция на касационните жалби, в която ВКС извършва преценката за наличие на общото и допълнителните основания за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, и с този съдебен акт не се разрешава спора по същество, поради което той не съставлява съдебна практика по смисъла на соченото процесуално правило. От друга страна, в постановеното в процедурата по чл. 290 ГПК решение по същото дело обаче (решение № 93 от 23.06.2011 г.) ВКС, разглеждайки конкретния случай на тълкуване от страна на въззивния съд на критериите, обуславящи определянето на справедливо обезщетение по смисъла на чл. 52 ЗЗД, приема, че не са дооценени начина на настъпване на увреждането на пострадалия, трудната му възраст и безспорно непредвидими на този етап бъдещи психологически последици, множество травматични увреждания, наложили продължителен период на лечение и възстановяване, козметичен дефект, предизвикал емоционални страдания, незавършилия дори в течение на съдебния процес възстановителен период и предстоящи хирургични интервенции, за които няма данни благоприятният изход да е категоричен. При тези обстоятелства съдът е завишил определеното от въззивния съд обезщетение. Следователно, и в този, цитиран от касатора случай, касационният съд се е основал на принципните положения, възприети в соченото ППВС и преутвърдени в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК, че справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики: характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителността и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение и други относими такива за всеки конкретен спор. Неизменно се възприема разбирането, че принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди (болки и страдания), решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Единственото позоваване на касатора, и то без тези му оплаквания да са станали част от правен въпрос, е по преценката на съда за възрастта на пострадалата и за влиянието на самостоятелния живот на наследниците й върху претърпените от тях неимуществени вреди. И двете обстоятелства са били съобразени от въззивния съд, като са дадени и изводите му във връзка с тях, поради което не може да се приеме, че те не са били предмет на преценка от съда в конкретния случай.
Всъщност, твърдението на касатора е изградено на друга плоскост – заявява се, че присъденият размер на обезщетението е основан не на съобразяването на реално претърпените вреди, а на това кой е ответникът в претенцията. Пространно касаторът развива тезата си, че не се прилагат еднакви критерии срещу застрахователи при присъждане на обезщетения за претърпени при пътнотранспортни произшествия вреди, и в други случаи на присъждане на обезщетения за претърпени неимуществени вреди (трудови злополуки и ЗОДОВ), както и че икономическата конюнктура в страната не позволява присъждане на исканите прекомерни стойности на обезщетения. Посоченият проблем, дори и да е бил формулиран като въпрос съобразно критериите за това, дадени в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, не е обуславящ по никакъв начин за изхода на настоящия спор, поради което не се налага допускането на касационното обжалване.
При този изход на делото в касационната инстанция на ответниците следва да се присъдят заплатените разноски по договор за правна защита и съдействие.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване решение № 169 от 12 юни 2015 г., постановено по в.т.д. № 197/2015 г. по описа на апелативния съд в гр. Варна в обжалваните му части.
ОСЪЖДА З. д. [фирма], ЕИК[ЕИК], да заплати на С. П. А. и Н. П. А. – двамата с адрес в [населено място], [улица], ет. , ап. , сумата от 2100,00 (две хиляди и сто) лева разноски за касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: