О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 926
гр.София,
04.10.2017г.
Върховен касационен съд на РБ, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател:ВЕСКА РАЙЧЕВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
като разгледа докладваното от съдията Райчева гр.д. № 656 описа за 2017 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № II-113 от 15.11.2016 г., постановено по гр.д. № 1344/2016 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в частта му, с която е отхвърлен иск с правно основание чл. 128 КТ за сумата от 4134.07 лева, неизплатено трудово възнаграждение по трудов договор от 20.03.2013 г.
Жалбоподателят Б. И. Д., чрез процесуалния си представител адв. Б. В., поддържа, че обжалваното решение е неправилно на основанията по чл. 281, т. 3 ГПК. Счита, че в решението е даден отговор на правни въпроси, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответникът [фирма] в писмено становище, чрез процесуалния си представител оспорва жалбата и поддържа, че не следва да се допуска касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като взе предвид доказателствата по делото, приема за установено следното:
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил решение № 13 от 18.01.2016 г., поправено с решение № 394/27.06.2016 г. по гр.д. № 497/2015г. на Несебърския районен съд в частта, в която е уважен иска с правно основание чл. 128, т. 2, вр. чл. 75, ал. 1 КТ за сумата от 4134.07 лв. – общ размер от незаплатено нетно трудово възнаграждение по трудов договор от 20.03.2013 г., както и за сумата от 636.91 лв. – законна лихва за забава върху главниците за неизплатено трудово възнаграждение е отхвърлил иска на Б. И. срещу [фирма] с правно основание чл. 128, т. 2 КТ вр. с чл. 75, ал. 1 КТ, за заплащане на основно месечно трудово възнаграждение в размер на общо 4134.07 лева – по трудов договор от 20.03.2013 г., обявен за недействителен, за времето от 20.03.2013 г. до 11.04.2014 г., както и за сумата от 636.91 лева – мораторна лихва за забава върху главниците за неизплатено трудово възнаграждение, от падежа на всяко задължение до датата на подаване на исковата молба – 09.06.2015 г. и законната лихва върху главниците, от тази дата до окончателното изплащане.
Установено е, че с решение № 13 от 18.01.2016 г., постановено по гр.д. № 497/2015 г. по описа на Несебърския районен съд /поправено с решение № 394/27.06.2016 г./, влязло в сила в тази му част, е обявен за недействителен трудовия договор, сключен на 20.03.2013 г. между Б. И. и [фирма]. Прието е, че между страните по делото е съществувало трудово правоотношение за периода от 20.03.2013 г. до 11.04.2014 г., което обаче е недействително, тъй като не е спазена установената от Кодекса на труда писмена форма за действителност – чл. 62, ал. 1 КТ. За да достигне до този извод съдът е анализирал гласните доказателства, събрани от районния съд и е приел за установено, че през периода м. март 2013 г. до м. април 2014 г. ищецът е работил в хотелски комплекс „В.“, където е изпълнявал трудови функции като работник по поддръжката и охрана. За недоказано е счетено твърдението на ответната страна, че ищецът не е работил в рамките на процесния период в хотела, а само му е било разрешено да живее там безвъзмездно. Изложени са съображения по приложението на чл. 75, ал. 1 КТ като е посочено, че необлеченият в писмена форма трудов договор, какъвто е процесният, не е правно нищо, но за да се дължи по него трудово възнаграждение се изисква добросъвестност на работника, изразяваща се в незнанието на опорочаващи правоотношението факти. Прието е, че добросъвестността се предполага, поради което в тежест на работодателя е да установи недобросъвестността по несъмнен начин. Работникът е добросъвестен, ако е подал молба или заявление за приемане на работа и е получил сведение от работодателя, че е приет на работа /без да е видял копие от изявлението за приемане или да е държал оригинал/. Презумпцията за добросъвестност е счетена от съда за оборена с оглед твърденията на ищеца в обстоятелствената част на исковата му молба, че е полагал труд по устна уговорка с работодателя и че договорът е сключен в устна форма, като в рамките на цялото производство пред районния съд липсват твърдения за подавана писмена молба за приемане на работа. При тези данни е възприет извод, че е налице недобросъвестност на ищеца, поради което е изключено и приложението на чл. 75, ал. 1 КТ и отношенията между него и ответника – работодател не могат да се уредят като по действителен трудов договор, съответно за неоснователна е счетена и обусловената от иска по чл. 74 КТ претенция за трудово възнаграждение, дължимо през времетраенето на недействителното трудово правоотношение.
За да обоснове основателността на искането си за допускане на касационно обжалване, жалбоподателят формулира въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК: „Какъв е смисълът на понятието „добросъвестност“ в аспекта на чл. 75, ал. 1 КТ?“. Като втори въпрос се формулира също и питането „Достатъчно ли е знанието на работника или служителя за това, че трудовият договор се сключва задължително в писмена форма или е необходимо виновно препятстване от него на сключването на трудов договор в писмена форма, за да не се прилага правилото на чл. 75, ал. 1 КТ, а именно: отношенията да се уреждат като при действителен трудов договор?“.
И двата от поставените в изложението на касационния жалбоподател въпроси попадат в приложното поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото въззивния съд, за постанови обжалвания резултат, е анализирал значението на понятието „добросъвестност“ в контекста на чл. 75 КТ и е изложил мотиви за недействителността на трудовото правоотношение правилата на Кодекса на труда, които уреждат неговото съдържание. Възприетите от съда обаче изводи по приложението на чл. 75 КТ не противоречат, а съответстват на установената задължителна съдебна практика на Върховния касационен съд. С оглед утвърденото в тази практика схващане, добросъвестността по смисъла на тази разпоредба означава незнание на работника или служителя на порока обусловил недействителността на правоотношението, съответно на фактическите обстоятелства, които съставляват порок на трудовия договор. Приема се още, че добросъвестен е работникът или служителят, който не е създал този порок или не е участвал в създаването му. Еднозначно е застъпено и разбирането, че ако работникът или служителят е действал недобросъвестно, правилото на чл. 75, ал. 1 КТ не се прилага и следователно за времето, през което е работил той няма право на трудово възнаграждение, на платен годишен отпуск, зачитане на времето за трудов стаж и др. В този смисъл е и представената от касатора практика, изразена в решение № 252 от 24.06.2011 г. по гр.д. № 1743/2010 г. на ВКС, III г.о. и възприета също в решение № 255 от 13.11.2014 г. по гр.д. № 5893/2013 г. на ВКС, III г.о.; решение № 161 от 08.05.2015 г. по гр.д. № 4848/2014 г. на ВКС, IV г.о. Даденото от въззивния съд разрешение по поставените въпроси не противоречи, а съответства напълно на цитираната по-горе и постановена по реда на чл. 290 ГПК задължителна съдебна практика, поради което не е налице и поддържаното от жалбоподателя допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От сочените съдебни актове на ВКС е видно също, че по приложението на чл. 75, ал. 1 ГПК е създадена последователна и безпротиворечива съдебна практика, а възприетите от нея постановки се споделят от настоящия състав като съответни на приложимата законова норма. Не се установяват, а не се и сочат от доводи от касатора за наличието на промени в обществените условия или законодателството, които да налагат преразглеждането на утвърдените разрешения в практиката с оглед установяването на ново, точно и еднакво приложение на закона спрямо всички случаи. Отсъствието на празнина в правоприлагането по тези въпроси сочат и за липса на необходимост от приемане на тълкуване, което да е от значение за развитието на правото. Ето защо, не е налице и претендираното от жалбоподателя допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид изхода на спора, разноски в размер на 550 лева, сторени от ответника по касационната жалба – [фирма] за правна защита и съдействие в касационното производство следва да бъдат присъдени в тежест на жалбоподателя Б. И. Д..
Предвид изложените съображения съдът:
О п р е д е л и :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № II-113 от 15.11.2016 г., постановено по гр.д. № 1344/2016 г. по описа на Окръжен съд – Бургас.
ОСЪЖДА Б. И. Д. с адрес в [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] сума в размер на 550 лева – разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство и защита в касационното производство.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: