16
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 926
гр. С., 08,12, 2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение, в закрито заседание на четвърти ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ИВО ДИМИТРОВ
като разгледа докладваното от съдията Иво Димитров т.д. № 2465 по описа на съда за 2013 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 от ГПК. Образувано е по подадена от С. И. Н., ЕГН: [ЕГН], действащ като едноличен търговец с фирма [фирма], ЕИК:[ЕИК] срещу въззивно решение № 1, постановено на 24. 01. 2013 г. от Бургаски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 349 по описа на съда за 2012 г., с което е потвърдено първоинстанционно такова на Бургаски окръжен съд по т.д. № 368/2011 г., с което на свой ред е прието за установено по отношение на касатора, че К. С. Л., ЕГН: [ЕГН], не му дължи сумата от общо 257579.58 лв., от които сумите от 250896 лв. и 5017.92 лв. разноски по изпълнителен лист от 12. 08. 1999 г., издаден по гр.д. № 1119/1999 г. на БРС, и сумите от 1633 лв. и разноски 32.66 лв. по изпълнителен лист от 12. 08. 1999 г., издаден по гр.д. № 1120/1999 г. на БРС, със законните последици.
В касационната жалба се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение, поради неправилно прилагане на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост – касационни основания по чл. 283, т. 3 от ГПК, като се твърди формирането на неправилни, според касатора, като противоречащи на материалния закон и при събраните по делото доказателства, правни изводи от страна на въззивния състав досежно главният, спорен в производството въпрос – за погасяването или непогасяването по давност на процесните вземания. Твърди се, че въз основа на два изпълнителни листа, издадени на касатора по гр.д. № 1119/1999 г. и гр.д. № 1120/1999 г. на БРС, е образувано изпълнително дело № 2153/1999 г. по описа на ДСИ при БРС, преобразувано впоследствие в изп. дело № 20118000400061/2011 г. на ЧСИ Божилова на основание § 3 от ЗЧСИ. С определение от 14. 10. 1999 г., постановено по ч.гр.дело № 225/1999 г. по описа на БРС е било спряно производството по изпълнително дело № 2153/99 г. на ДСИ при БРС. С неподлежащо на обжалване определение от 24. 11. 1999 г., постановено по ч.гр.д. № 1542/1999 г. на БОС е отменено определението за спиране на изпълнителното дело, постановено по ч.гр. дело № 225/ 1999 г. на БРС. С Постановление от 21. 02. 2011 г. по изп. дело № 20118000400061/2011 г. по описа на ЧСИ Божилова (лист 147 от първоинстанционното дело), постановено по молба вх. № 01782/10. 02. 2011 г., подадена от взискателя – касатор, към която е приложено неподлежащото на обжалване определение, постановено по гр. дело № 1542/99 г. на БОС, с което е отменено определението на БРС за спиране на изпълнителното дело, изпълнителното производство (според касатора – бел. на докладчика в касационната инстанция) е възобновено. Касаторът твърди, че по делото липсват данни да е бил уведомяван за постановяването на определението по ч.гр.д. № 1542/1999 г. или същото да е било изпращано служебно на съдебния изпълнител – обстоятелство, което било възприето и в мотивите на обжалваното въззивно решение. Според касатора, изводът на въззивния съд, че производството по изпълнителното производството е възобновено на 24. 11. 1999 г. – ех lege, с факта на постановяването на необжалваемото определение по ч.гр.д. № 1542/1999 г. на БОС, а не от датата на възобновяване на изпълнителното производство с Постановление от 21. 02. 2011 г. на ЧСИ по изп. дело № 20118000400061/2011 г. противоречи както на доказателствата, приложени по изпълнително дело № 2153/1999 г., преобразувано в изп. дело № 20118000400061/2011 г. на ЧСИ Божилова, така и на закона, поради което се явява необосновано и в противоречие с материалния закон. Касаторът настоява, че производството по изпълнителното дело е възобновено именно и едва с Постановление от 21. 02. 2011 г. по изп. дело № 20118000400061/2011 г. и до този момент изпълнителното производство е било спряно, което било видно от доказателствата, приложени по изп. дело № 2153/99 г. по описа на ДСИ при БРС и изп. дело № 61/2011 г. ЧСИ Божилова, приети като доказателство по делото. Касаторът излага по-натам, че след възобновяването на изпълнителното производство именно с постановлението на ЧСИ от 21. 02. 2011 г., длъжникът бил уведомен и не бил възразил по какъвто и да било начин на възобновяване на производството. Необоснован и в противоречие с доказателствата по делото се явявал, според касатора и изводът на съда, че последното изпълнително действие е на 30. 08. 1999 г., от която дата тече и 2 годишния срок за перемпция, поради което и същият е изтекъл на 12. 10. 2001 г., като се сочи че по делото е приложена негова молба от 28. 09. 1999 г. за налагане на запор, опис и публична продан на 3 броя МПС, собственост на длъжника, и автомобилите били спрени от движение на 06. 10. 1999 г., видно от удостоверение, също приложено по делото. Касаторът твърди, че било безспорно, че докато е спряно производството по делото, срокът на чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК (отм.) не тече, поради което и бил неправилен доводът на първоинстанционния съд, че прекратяването на производството по перемпция също е настъпило ех lege, с факта на изтичане на двугодишен период, доколкото както нормата на чл. 330, ал. 2 от ГПК (отм.), така и чл. 433 от действащия ГПК предвиждат прекратяването на изпълнителното дело да става с постановление на съдебния изпълнител, а не ех lege, а в случая постановление за прекратяване на изпълнителното производство по перемпция не е издавано. Релевира се противоречие на решението със задължителното разрешение, дадено с Постановление № 3 от 18. XI. 1980 г. по гр. дело №3/80 г. на Пленума на ВС, съгласно което погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Изпълнителното дело в случая е образувано на 30. 08. 1999 г. и от тази дата е спряла да тече погасителна давност за вземането на касатора, както се сочи в ППВС не е било необходимо взискателят да предприема конкретни действия, за да прекъсва давността, тъй като веднъж образувано изпълнителното производство, същото е спряло течението на давността по см. на чл. 115 от ЗЗД, доколкото изпълнителния процес е неотделима фаза от съдебното производство, и с още по-голяма сила това се отнасяло за случаите, когато производството по изпълнителното дело е било спряно. Релевират се допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, довели до неправилно приложение на нормите на материалния закон по отношение на прекъсването на давността и на друго основание – поради признаването на задължението от длъжника, сочи се че по напълно аналогичен казус се е произнесъл касационният съд в свое Решение № 173 от 28. 10. 2010 г. по т.д. № 1095/2009 г. по описа на ВКС, ТК, Второ т.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, а мотивите на въззивното решение, което е отменил с посоченото решение, били идентични с мотивите на обжалваното решение. На изложените касационни основания – оплаквания срещу правилността на въззивното решение, се иска отмяната му и постановяване на друго такова по спора, с което предявеният срещу касатора иск да бъде отхвърлен в цялост, със законните последици, претендират се разноски
Противната страна оспорва жалбата, не претендира разноски.
С определение от 04. 02. 2014 г. производството по делото е било спряно на основание чл. 292 от ГПК до решаването на тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, по което тълкувателно дело е прието Тълкувателно решение № 2/2015 г., обосноваващо възобновяването на производството и произнасянето на касационния състав по искането на касатора за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо търговско отделение, за да се произнесе, взе предвид:
Касационната жалба, като подадена от страна в производството, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, е процесуално допустима. В конкретния процесен случай обаче не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел в относимите си към релевираните от касатора в жалбата му оплаквания и в изложението на основания за допускане на касационно обжалване твърдения, свои решаващи си мотиви, че е безспорна между страните установената по делото фактическа обстановка: образувано на 30. 08. 1999 г. изп.д. № 2153/1999 на ДСИ, въз основа на изпълнителни листове на БРС по реда на чл. 237 и чл. 242-249 ГПК (отм.), издадени по два записа на заповед. По молба на взискателя, въз основа на писмо от съдия изпълнителя до съдия по вписванията към PC – [населено място], на 31. 08. 1999 г. е вписана възбрана върху недвижими имоти в [населено място], собственост на длъжника. По молба за спиране от длъжника Л. е образувано ч.гр.д. № 225/99 г. по описа на БРС, по което с определение от 14. 10. 1999 г. е спряно производството по изпълнителното дело и това определение е представено по изпълнителното дело с молба от длъжника от 14. 10. 99 г., и е приложено от ДСИ към делото с резолюция „КД – 01. 11. 1999 г.” Няма спор, че по частна жалба на взискателя С. Н., с определение от 24. 11. 1999 г. по ч.гр.д. № 1542/99 г. по описа на БОС, определението за спиране на изпълнителното производство е отменено, това определение е постановено на посочената дата, не подлежи на обжалване и от този момент е влязло в сила. Безспорно е установено, че определението, с което е отменено спирането на изпълнението, не е приложено по изпълнителното дело и не е цитирано по него до 11. 01. 2011 г., когато е представено от пълномощника на взискателя – адв. Г., по депозирана от нея молба до ДСИ за изпращане на изпълнителното дело на ЧСИ за продължаване на изпълнителните действия. ДСИ е прекратил с постановление от 26. 01. 2011 г. делото пред него и с писмо го е изпратил на посочения ЧСИ, който с постановление от 09. 02. 2011 г. е преобразувал делото при себе си, уведомил е страните и ДСИ със съобщения от 10. 02. 2011 г., и с постановление от 21. 02. 2011 г. е възобновил изпълнителното производство, наложил е запор върху трудово възнаграждение, и възбрани върху недвижими имоти на длъжника, конституирал е Н. като присъединен взискател, като за всички тези действия на ЧСИ длъжникът е уведомен със съобщения на 21. 03. 2011 г. Със заявление от 29. 03. 2011 г. длъжникът е поискал прекратяване на изпълнителното дело поради изтекла давност, а ЧСИ на 07. 04. 2011 г. е отказал прекратяване, като е изложил мотиви, че от определението за спиране на изпълнителното производство пред ДСИ от 14. 10. 1999 г. до постановлението за възобновяването му пред ЧСИ от 21. 02. 2011 г. производството е било спряно, не са извършвани изпълнителни действия и давност през този период не тече, поради което е неприложима разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК. Против този отказ е подадена частна жалба от длъжника, която е оставена без разглеждане от БОС и определението му е потвърдено от БАС, с оглед атакуване на неподлежащ на обжалване акт – отказ за прекратяване на изпълнението по молба на длъжника. След постановяване на определенията по тази жалба длъжникът е предявил иска – предмет на производството, за установяване недължимост на задължението поради изтекла давност. Според въззивния съд, основният спорен въпрос по делото е налице ли е спряно производство по изпълнителното дело, през който период давност за вземането не тече или са налице условията на чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК (отм.), перемиране на изпълнението, прекъсване на давността и изтичане на нова давност по чл. 117, ал. 1 от ЗЗД, поради което вземането да е погасено по давност, и длъжникът не дължи плащане. По този въпрос въззивният съд изцяло е възприел цитираните и във въззивното решение изводи на първоинстанционния такъв, досежно това, че с определението на БОС от 24. 11. 1999 г., с което е отменено спирането на изпълнителното производство, последното е възобновено и по него в рамките на двугодишния срок по чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК (отм.) взискателят не е предприел никакви действия, този срок е изтекъл на 12. 10. 2001 г. (при прибавянето от страна на първоинстанционния съд на 42 дни, през които изпълнителното производство е било спряно с определението на БРС от 14. 10. 1999 г., отменено от БОС на 24. 11. с.г. – бел. на докладчика в касационната инстанция), и от тази дата по силата на закона е настъпило перемиране на изпълнителното производство, давността е прекъсната и е започнала да тече нова давност по чл. 117, ал. 1 от ЗЗД, която е изтекла на 12. 10. 2004 г., действие от взискателя е предприето на 28. 07. 2006 г., чрез подаване на молба за присъединяване към друго изпълнително дело срещу същия длъжник, но това вече е след изтичане на новия давностен срок, поради което и вземането е погасено по давност. Въззивният съд е възприел изцяло мотивите на първоинстанционния и в частта им, в която е обсъдено както това, че при спряно изпълнително производство срокът на перемпция не тече, така и прекратяването на изпълнителното производство ех lege при изтичане на срока по чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК (отм.), като не е необходим специален акт на съдия изпълнителя за това. Обсъдено е спирането на изпълнението, както и неговата отмяна, и приложението на тази отмяна в конкретния казус, с оглед интереса на взискателя от продължаване на изпълнителните действия, като правилно според въззивния съд, първоинстанционният такъв е приел, че заинтересован от развитието на изпълнителните действия е взискателят, тази заинтересованост от него е засвидетелствана в хода на изпълнителното производство пред ДСИ, когато е обжалвал определението на БРС за спиране на изпълнителното производство, като по негова жалба е постановено определението от 24. 11. 1999 г. по ч.гр.д .№1542/99г на БОС за отмяна на спирането, което определение не подлежи на обжалване. Следователно, според въззивния съд, от момента на постановяването му, определението за отмяна на спирането на изпълнителното производство е породило своето действие, то не следва да бъде съобщавано на страните по делото, нито пък на съдия-изпълнителя служебно от съда. Взискателят не се освобождава от задължението да следи извършваните в изпълнителното производство действия и да поддържа висящността на процеса, като се съобразява с определените в закона срокове. Прилагането на разпоредбата на чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК е санкция за пасивното поведение на взискателя, в българското право няма правна норма, съгласно която страната, бездействала през определен период от време, да може да се позове на своето бездействие и да черпи права от него (аргумент от чл. 110 ЗЗД), и бездействието не може да се приеме като основание за придобиване на права, които не са осъществени своевременно, поради което и въззивният съд е приел за правилен изводът на първоинстанционния такъв, че постановеното определение за БОС за отмяна на спирането на изпълнителното производство е породило своето действие от датата на влизането му в сила, известно е на взискателя и той, като активна страна в изпълнителното производство, не го е използвал за продължаване на действията с оглед събиране на вземането си, в определения от закона двугодишен срок. Въззивният съд е изложил още, че съдебният изпълнителят няма задължението да следи развитието на съдебни спорове между взискател и длъжник, той по волята на взискателя извършва вменените му от закона действия по изпълнението, взискателят е този, който преценява интереса си и движи развитието на изпълнението, като в случая при безспорен правен интерес от отмяна на спирането на изпълнението, подадена жалба и постановяване на определение на съда за уважаването й, взискателят е следвало да съобрази двугодишния срок на закона за непоискване от него на действия по изпълнителното производство, и неблагоприятните последици от това. В крайна сметка въззивният състав е приел, че с влизане в сила на определението на БОС за отмяна на спирането на изпълнителното производство, е настъпило възобновяването му, производството е следвало да продължи своето развитие по инициатива на взискателя, като най-малкото взискателят е следвало а уведоми съдебният изпълнител за тази отмяна. Липсата на определение за възобновяване на изпълнителното производство, поради незнание от съдебния изпълнител на отмененото му спиране, не създава благоприятното положение на взискателя да се ползва от спиране на давността по изпълнителното производство, като избере произволен момент (в случая – след 11 години) за предприемане на действия, а бездействието на взискателя не може да се приеме като основание за мотивиране на извода, че през този период давност не следва да тече. При така приетото, въззивният съд е възприел и прогласил за правилни изводите на първоинстанционния съд, който е отчел момента на перемиране на изпълнителното дело по силата на закона, прекъсването на давността и започналата да тече нова давност, като към изтичане на всички срокове- 12. 10. 2004 г. не са извършени действия по изпълнение, и процесните вземания са погасени по давност.
В изложението на основания за допускане на касационно обжалване се формулират, като претендирани от касатора да съставляват годно общо основание за допускане на такова обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., въпросите:
1. При вече образувано изпълнително производство спира ли давността за вземането или същата се счита само за прекъсната с всяко предприето действие за принудително удовлетворяване на вземането?
По отношение на същия се релевира допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като се твърди, че изводът на въззивния съд в обжалваното решение, че от датата на прекъсване на давността е изтекла нова давност по чл. 117, ал. 1 от ЗЗД, поради което и вземането на касатора е погасено по давност на 12. 10. 2004 г. противоречи на разрешението, дадено с Постановление № 3 от 18. XI. 1980 г. по гр. дело № 3/80 г. на Пленума на ВС, съгласно което погасителната давност не тече, докато трае изпълнителният процес относно принудителното осъществяване на вземането. Сочи се, че в конкретния случай изпълнителното производство по изп.д. № 2153/1999 г. е образувано на 30. 08. 1999 г. и от тази дата е спряла да тече погасителна давност за вземането на касатора, тъй като според цитираната практика на ППВС не е необходимо взискателят да предприема конкретни действия, за да прекъсва давността, при веднъж образувано изпълнително производство същото е спряло течението на давността по см. на чл. 115 от ЗЗД, доколкото изпълнителния процес е неотделима фаза от съдебното производство, в какъвто смисъл аналогично било прието и в Решение № 173 от 28. 10. 2010 г. по т.д. 1095/2009 на ВКС, ТК, Второ т.о.
С оглед действителните мотиви на въззивния съд и възприетите във въззивното решение, такива и на първоинстанционния съд, въпросът е ирелевантен по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, така както същият е разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., доколкото отговорът му не е обуславящ за изхода на делото във въззивната инстанция. Съдилищата не са основали изводите си, обусловили изхода на делото на приемането, че по време на висящото изпълнително производство давността за вземането не се спира (макар и не изрично, но обратното схващане на въззивния съд е видно от мотивите му досежно формулирания основен спорен въпрос по делото, а именно – налице ли е спряно производство по изпълнителното дело, през който период давност на вземането не тече, или са налице условията на чл. 330, ал. 1, б. „д“ от ГПК (отм.), перемиране на изпълнението, прекъсване на давността и изтичане на нова давност по чл. 117, ал. 1 от ЗЗД…) Действителните изводи на съдилищата са в смисъл, че докато изпълнителното производство е спряно, не тече двугодишния срок за перемирането му по чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК (отм.), респ. – чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, поради което първоинстанционният съд е добавил към двугодишния срок на перемпция периодът на спирането на изпълнителното производство, и мотивите му в този смисъл са възприети и от въззивния съд. Изходът на делото е обусловен всъщност само от изводите на съда досежно това, че след спиране на производството със съдебен акт, на свой ред отменен с неподлежащ на обжалване второинстанционен такъв, възобновяването на производството настъпва с влизането в сила на съдебния акт, с който спирането е отменено (в случая – с постановяването му, доколкото същият е необжалваем). При така изложеното, съдилищата са приели, че след прекъсването на давността с предприемането на последното действие по принудително изпълнение и след изтичането на двугодишния срок по чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК, удължен с периода, през който производството е било спряно (през който съдилищата са приели, че перемпционният двугодишен срок не тече), изпълнителното производство е прекратено, от прекратяването му е започнала да тече нова давност, която обаче преди предприемането на следващо изпълнително действие, също е изтекла. При това, доколкото съдилищата са приели, че с изтичането на двугодишния срок след възобновяването на спряното изпълнително производство, удължен с периода на спирането му, същото е прекратено, от който момент е започнала да тече нова давност, която също е изтекла, ирелевантно е дали през времетраенето на производството преди прекратяването му, давността би била била спряна или не – релевантният за съда момент за започването на новата давност е не прекъсването й с предприемане на действията по принудително изпълнение в рамките на висящото изпълнително производство, респ. – евентуално обусловеното от това спиране на давността през неговото времетраене, а настъпилото в приетия от съдилищата момент, прекратяване на изпълнителното производството по реда на чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК (отм.), с което прекратяване, дори и давността да би била спряна през времетраенето му, същата се явявала отново прекъсната (според решаващите състави на първоинстанционния и въззивния съд), и е започнала да тече нова давност, също изтекла. С оглед изложеното отговорът на поставения въпрос би бил обуславящ изхода на делото само в случай, че обратно на приетото в мотивите на обжалваното решение, съдът би възприел тезата на касатора, че изпълнителното производство не е било възобновено по право, след отмяната от БОС на определението за спирането му (в каквато насока се поставя вторият въпрос на касатора), като същото (изпълнителното производство) е било спряно през целия период до възобновяването му от ЧСИ през 2011 г., в какъвто случай само въпросът за спирането или не на давността през времетраенето на изпълнителното производство, хипотетично би имал значение за изхода на делото, но не и при изложените действителни мотиви на инстанциите по съществото на спора.
На собствено основание следва да се има предвид, че по поставения въпрос е формирана задължителна съдебна практика в противен на релевирания от касатора смисъл, обективирана в т. 10 от ТРОСГТКВКС № 2/2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г., с която цитираното от касатора ППВС № 3/80 г. е прието за изгубило сила, съответно същото следва да се приеме и относно цитираното от касатора, основано на изгубилото сила ППВС решение на касационната инстанция, постановено в производство по чл. 290 ГПК. На свой ред в актуалната и задължителна съдебна практика – т. 10 от ТРОСГТКВКС № 2/2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. е прието, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК (чл. 330, ал. 1, б. „д“ ГПК отм.), нова погасителна давност за вземането започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно изпълнително действие, като в мотивите към т. 10 от ТР № 3/15 г. по тълк.д. № 2/13 г. на ОСГТКВКС изрично се излага, че образуването на изпълнително производство не спира давността, която обаче се прекъсва многократно – с всяко, предприето от взискателя и/или от съдебния изпълнител по негово възлагане, действие за принудително изпълнение
2. Възобновяването на спряно изпълнително производство ех lege ли настъпва или е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител (постановление за възобновяване на производството)?
По отношение на същия се поддържа допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, като се твърди, че за да постанови обжалваното решение, въззивният съд изцяло е споделил доводите на първоинстанционния съд, възприемайки тезата, че производството по изпълнителното производството е възобновено на 24. 11. 1999 г. – ех lege, с факта на постановяването на определението по ч.гр.д. № 1542/1999 г. на БОС, а не от датата на възобновяване на изпълнителното производство с нарочно постановление по изпълнителното дело от 21. 02. 2011 г., като спорният момент в производството се свежда до това – в периода от произнасянето на Бургаски окръжен съд с определение по ч.гр.д. № 1542/1999 г. до датата на възобновяване на производството по молба на взискателя с постановление от 21. 02. 2011 г., счита ли се спряно производството по делото, респ. в този период тече ли срокът по перемпция?
Сочи се, че по този процесуалноправен въпрос липсва произнасяне на съдилищата, а въпросът е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото, доколкото в ГПК липсва процесуалноправна норма, която да указва от кой момент се счита възобновено производството, както и с оглед на факта, че става въпрос за процесуалноправни норми, при които прилагането им по аналогия е изключено, и подобна празнина в закона създава несигурност у страните, вкл. и относно това – налице ли е възобновено изпълнително производството преди произнасянето на съдебния изпълнител с нарочен акт за възобновяване на производството или не, респ. – налице ли е висящ процес или не?
С оглед изложените действителни и решаващи мотиви на въззивното решение, поставеният въпрос е релевантен по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.
По отношение на същия обаче не е налице претендираният от касатора допълнителен селективен критерий за подбор на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. От една страна по делото не се установява наличието на която и да било от хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, така както същите са разяснени с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Липсата на съдебна практика сама по себе си не обосновава допълнителният селективен критерий за подбор на касационната жалба, законоуреден в т. 3 от ал. 1 на чл. 280 ГПК, а по делото нито се сочи от касатора, нито се установява наличието на създадена поради неточно тълкуване съдебна практика, налагаща осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или пък приложими по делото непълни, неясни или противоречиви правни норми, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.
На следващо място, по поставения въпрос следва да се съобразят, като изключващи наложителността от тълкуване, при условията на чл. 280, ал. 1 от ГПК, също и дадените от касационната инстанция разяснения, съдържащи се в посочената т. 10 от ТР № 2/15 г. по тълк.д. № 2/13 г. на ОСГТКВКС досежно това, дали прекратяването на изпълнителното производство, поради перемирането му настъпва по право или за същото е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител, и съобразно които прекратяването на изпълнителното производство в тези случаи настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител може само да прогласи в постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Касационната инстанция излага, че не може да бъде споделено пробиващото си път в доктрината и съдебната практика разбиране, че изпълнителният процес не може да се прекрати по право и единственият начин за прекратяване на изпълнението е чрез изрично постановление на съдебния изпълнител, тъй като това е необходимо с оглед изискванията за яснота и сигурност, както и защото законодателят не би изисквал постановяването на изричен акт, и не би го нарекъл постановление (определение) за прекратяване (все в смисъла, излаган и от касатора в обосноваването на въпроса му). ОСГТКВКС изрично приема, че прекратяване и спиране на всяко съдебно производство (в т.ч. исковото и обезпечителното) е възможно както по силата на закона (при което актът за прекратяване има декларативен характер), така и по изявление на органа, който ръководи производството (при което актът за прекратяване има конститутивен характер), като и в двата случая законодателят назовава съответния съдебен акт постановление (определение) за прекратяване, но последиците на акта са различни: когато прекратяването е по силата на закона, прекратителният ефект настъпва с осъществяването на съответните правно релевантни факти (обжалването е без значение за момента на настъпването на ефекта), а когато прекратяването става по силата на акт на органа, който ръководи съответното производство, прекратителният ефект настъпва с влизането в сила на този акт (обжалването има значение за момента на настъпването на ефекта). Без правно значение е при това дали съдебният изпълнител ще постанови акт за прекратяване на принудителното изпълнение и кога ще направи това – прекратяването на изпълнителното производство става по право, като новата давност е започнала да тече от предприемането на последното по време валидно изпълнително действие.
При така изложеното и двата, формулирани от касатора въпроси, с обосноваващи ги допълнителни критерии за подбор на касационната му жалба, не съставляват основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради което и такова допускане следва да бъде отказано.
При този изход на делото в касационната инстанция касаторът няма право на разноски за същата, а ответникът по касация не претендира такива.
Воден от горното, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ВЪЗОБНОВЯВА производството по делото.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1, постановено на 24. 01. 2013 г. от Бургаски апелативен съд, Търговско отделение по т.д. № 349 по описа на съда за 2012 г.,
Определението е окончателно.
Председател: Членове: