ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 927
София, 18.12.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 2836 по описа за 2019г. и приема следното:
Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на гл.юрисконсулт В.Д. като процесуален представител на Министерство на външните работи /МВР/ срещу въззивното решение на СГСот 08.04.2019г. по гр.д. № 5822/2018г.
Ответникът по жалбата Б. Г. Б. от София в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Ал.М. е заел становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Претендират разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт.
За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобръзи следното:
С атакуваното решение СГС е потвърдил решението на СРС от 30.Х.2017г. по гр.д. № 47258/2014г., с което е отхвърлен предявеният от МВР срещу Б. Б. иск с правно основание чл.55 ал.1 пр.първо ЗЗД за присъждане на 4602 евро, получени без основание допълнителни командировъчни пари за периода 31.VІІІ.2009г. – 28.ХІІ.2010г.
Въззивният съд е приел, че изразената в първоинстанционното решение волая е напълно разбираема, че липсата на мотиви не се приравнява на липса на волеизявление и не води до нищожност на решението, а би могла да доведе до неговата неправилност. Съдът е приел за установено, че страните са били в трудово правоотношение, като ответникът е бил командирован по реда на чл.61 ЗДСл. в периода 15.VІІ.2009г. – 31.І.2011г. в посолството на РБ в А. като шофьор. През този период ответникът е бил придружаван от двете си малолетни деца – А., родена през 2002г., и Г., родена през 2006г. Взето е предвид, че съгласно чл.71 ЗДСл. служителят има право на допълнителни командировъчни средства за покриване на учебните такси за основно и средно образование при условия и ред, определени с наредбата по чл.71 ал.2 от закона /Наредба за командировъчните средства при задграничен мандат – НКСЗМ/ – в размер на 150 на сто от базисния размер за 30 календарни дни. Съгласно чл.15 ал.2 от наредбата разходи за детска градина се заплащат само ако тя представлява задължителна част от основното образование в приемащата държава или когато е условие за записване в учебно заведение в тази държава. Изплащането се извършва срещу представяне на разходооправдателни документи за платени такси и документ, удостоверяващ записването в съответния клас /група/. Ответникът е получил през процесния период 4602 евро разходи за детска градина и за начално образование на децата му. Прието е, че в исковата молба се твърди получаването на сумата без основание поради непредставяне на изискващите се документи, както и че суми за детето Г. не се дължат предвид възрастта му към началния и крайния моменти на командироването, тъй като било ясно, че до края на командировката то няма да е навършило възраст за започване на начално образование. С оглед на това доводите на ищеца, заявени по съществото на спора пред първоинстанционния съд и във въззивната му жалба, че не било установено дали в А. не са съществували предучилищни заведения и начални училища, финансирани от публични източници и безплатни за родителите, и дали учебните заведения, на които са платени таксите, са били оправомощени да издават удостоверения за проведено обучение, признавани от МОН, са преклудирани. В исковата молба няма и твърдения, че в А. предучилищното обучение не представлява задължителна част от основното обучение или че не е условие за записване в учебно заведение. Прието е за установено от писмените, гласните доказателства и събраните чрез заключение на вещо лице данни, че ответникът е представял изискващите се разходооправдателни документи и че децата са посещавали начално училище и детска градина. Като неоснователен е оценен доводът на ищеца, че с оглед началния и крайния моменти на командироването и възрастта на малкото дете не се следвали допълнителни командировъчни пари. Чл.15 ал.2 от наредбата не поставя условие детето да продължи началното си образование в приемащата страна, за да са дължими средства за такива разходи. Това би било и трудно предвидимо с оглед възможността за продължаване на командироването и за предсрочното му прекратяване.
В касационната си жалба МВР заявява искане за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение, обоснована с твърдения за постановяването му в противоречие с императивни правни норми /чл.15 ал.2 НКСЗМ/ и при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК алтернативно се сочи произнасяне от въззивния съд по въпроси в противоречие с практиката на ВКС.
ВКС намира, че не е налице основанието по чл.280 ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване. Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. Такъв ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е предпоставено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК условия.
В разглеждания случай сочените нарушения не са видими пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането.
Не са основание за допускане на касационно обжалване и поставените от касатора въпроси в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.
Първият въпрос „следва ли съдът да отмени като неправилно първоинстанционното решение, в което липсват мотиви“ не е от значение за изхода на спора. Въззивният съд е съд по съществото на спора и е длъжен да се произнесе по него. Предвид практиката на ВКС, включително сочената в случая от касатора такава, че нарушаването на изискването за мотивираност не означава липса на решение, а е основание за отмяна, въззивният съд ще отмени първоинстанционното решение само в случай, че нарушаването на посоченото изискване е довело до неговата неправилност, като разреши спора съобразно собствената си преценка на доказателствата, доводите и възраженията на страните по делото. Както вече бе посочено, в настоящия случай съдът е приел, че изразената в първоинстанционното решение воля е напълно разбираема, разгледал е спора по същество и го е потвърдил след констатация за съвпадение на крайните изводи на двете инстанции /напълно безпредметно би било при тези обстоятелства отменяване на първоинстанционното решение и постановяване отново на отхвърлителен диспозитив/. Ето защо, освен че поставеният въпрос не е от значение за изхода на делото, той не е разрешен и в противоречие с практиката на ВКС /решения по гр.д. № 3871/2016г. ІІІ ГО, по гр.д. № 964/2012г. , по гр.д. № 180/2017г. ІV ГО, по гр.д. № 2736/2017г. ІV ГО и др./.
Във връзка с втория въпрос „когато императивна норма съдържа основанията за получаване на нещо следва ли въззивният съд да отхвърли претенцията на ищеца по иск за неоснователно обогатяване с претекст, че възражения за неспазване на нормата не са обективирани в исковата молба, или съдът следва да приеме, че ответникът, чиято е тежестта да докаже основанието за задържането на полученото, не е доказал последното и следва да върне даденото без основание“ сочената практика на ВКС /решения по гр.д. № 1184/2012г., по гр.д. № 316/2010г., по гр.д. № 46/2009г., по гр.д. № 401/2009г., по т.д. № 1082/2012г., по т.д. № 375/2009г., по т.д. № 2637/2015г./, според която ищецът носи доказателствената тежест да установи по делото факта, че е дал имуществено благо на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, че полученото от него благо не е лишено от основание, не е нарушена, а и в нея въпрос по приложението на императивна материална норма при претенция за връщане на дадено без основание не е разрешаван. От друга страна, въззивният съд се е произнесъл в съответствие, а не в противоречие с решението на ВКС ІV ГО по гр.д. № 1144/2010г. Според даденото в него разрешение в обстоятелствената част на исковата молба за връщане на дадено без основание ищецът е длъжен да посочи единствено какво е дал на ответника и да заяви, че даденото е без основание; изявлението, че даденото е без основание, може да бъде както твърдение за отрицателен факт – когато ищецът посочва, че даденото от него няма връзка с никакви факти от обективната действителност, така и правен довод – че претендираното от ответника основание е нищожно, като посочи фактите, които го опорочават; няма пречка ищецът, знаейки претенциите на ответника за наличие на някое правно основание, да признае в исковата молба фактите, обосноваващи такава претенция още преди тя да е заявена с отговора на исковата молба и да направи репликата си, че такова основание е нищожно, като посочи още в исковата молба фактите, които го опорочават или изложи правните си доводи защо фактите, на които се позовава ответникът, не пораждат претендираното основание. В разглеждания случай ищецът още в исковата си молба е посочил фактите, които според него опорочават основанието за получаването от ответника на процесната сума – такива, представляващи предвидените в чл.15 ал.3 НКСЗМ предпоставки за това, и такива във връзка с предпоставките по чл.15 ал.2 от Наредбата, и те са очертали предмета на доказване от страна на ответника /виж в тази връзка и съображенията на касационния съд по третия въпрос/. Произнасянето от въззивния съд в тази насока не е в противоречие и с даденото с т.1 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК разрешение, че при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна правна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване – това разрешение е относимо към неизпълнение от съда на задължението за субсумиране на събраните по делото факти и обстоятелства под приложимата правна норма.
Третият въпрос „следва ли въззивният съд да се произнесе по всички заявени от страните доводи и възражения, които са от значение за спора“ е обоснован с твърдение, че съдът не се произнесъл по доводите и възраженията на МВнР в исковата молба. И така поставеният въпрос не е основание за допускане на касационно обжалване. Въззивният съд е взел предвид всички заявени от ищеца в исковата му молба конкретни обстоятелства, които според него са опорочили плащането на претендираната сума на ответника на основанието по чл.71 ЗДСл. Твърдението в исковата молба /във връзка с което са оплакванията в касационната жалба/ е, че сума не се е следвала като такса за детска градина на по-малкото дете, тъй като то при края на командировката на ответника е щяло да бъде все още малко за започване на начално училище и не е щяло да бъде записано в такова училище в приемащата държава /в същия смисъл е изявлението на процесуалния представител на касатора в хода на делото по същество пред първоинстанционния съд/, т.е. твърдението имплицитно съдържа признание, че посещаването на детска градина е задължителна част от основното образование или е условие за записване в учебно заведение в приемащата държава.
По изложените съображения касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени 1500лв. направени разноски за процесуалното му представителство пред ВКС – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 10.VІІ.2019г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, ГО, 2-В въззивен състав, № 2498 от 08.ІV.2019г. по в.гр.д № 5822/2018г.
ОСЪЖДА МИНИСТЕРСТВО НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ София да заплати на Б. Г. Б. от София 1500лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: