5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 927
[населено място],03,12,2014 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ТЪРГОВСКА КОЛЕГИЯ , първо отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти ноември, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Божилова т.д.№ 1310 / 2014 год. и за да се произнесе съобрази следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ЗД [фирма] против решение № 345 / 06.12.2013 год. по т.д.№ 523/2013 год. на Варненски апелативен съд, ТО,в частта в която със същото е частично потвърдено решение № 398 / 30.04.2013 год. по т.д.№ 1103 / 2012 год. на Варненски окръжен съд,за уважаване предявеният от К. Г. иск с правно основание чл.226 ал.1 КЗ до размера на сумата от 30 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди в причинна връзка с ПТП на 11.11. 2011 год.,настъпило по вина на водача на застрахован по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност на автомобилистите „ при ответника лек автомобил . Касаторът оспорва правилността на въззивното решение , като постановено в противоречие с материалния закон : чл. 187 и чл. 195 КЗ – поради недоказаност на съществуващо застрахователно правоотношение между ответника и делинквента ; чл.51 ал.2 ЗЗД – досежно възприетия от съда принос на пострадалата в настъпване на вредоносния резултат / 1 / 4 / и в противоречие с чл.52 ЗЗД вр. с ППВС № 4 / 1968 год.,с оглед възприетия за справедлив размер на дължимо застрахователно обезщетение.
Ответната страна – К. Г. – оспорва касационната жалба със съображения по същество относно правилността на въззивното решение.
Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване настоящият състав съобрази следното :
Въззивният съд е потвърдил частично първоинстанционното решение,за уважаване иска на К. Г. против ЗД [фирма], с правно основание чл.226 ал.1 КЗ, до размера на сумата от 30 000 лева,при предявен размер от 40 000 лева, като е приел за адекватно на търпимите болки и страдания обезщетение съобразно заявения с исковата молба размер,но намалявайки го на основание чл.51 ал.2 ЗЗД, поради установен принос на пострадалата в настъпването на вредоносния резултат, преценен като 1/4. Съпричиняването е обосновано с нарушение от пострадалата на чл.137а вр. ЗДвП вр. с чл.182 т.2 ППЗДвП – непоставяне на предпазен колан.Отчетеното съпричиняване / 1 / 4 вместо поддържаната от ответника 1/2 / е мотивирано с по-високата отговорност на водача на МПС, причинило ПТП , за настъпването му , който и съгласно чл.179 т.2 ППЗДвП е бил длъжен да се убеди, преди да потегли,че са осигурени всички условия за безопасното превозване на пътниците.
В изложението по чл.280 ал.1 ГПК касаторът – ответник формулира следните въпроси: 1/ Как следва да се определи справедлив размер на обезщетението по чл.52 ЗЗД вр. със задължителните указания на ППВС № 4/1968 год. и задължителната за въззивните съдилища съдебна практика по приложението на нормата / цитирана в изложението /; 2/ Кога може да се приеме доказан един факт в гражданския процес, съгласно чл.154 ГПК? Спазен ли е закона и съобразена ли е задължителната практика по чл.290 ГПК от въззивния съд ? ; 3 / Може ли да се приеме наличие на валидно застрахователно правоотношение без да са спазени изискванията на т.3 и т.4 от ТР № 7/1978 год. и правилно ли е съдебно решение,несъобразено с тълкувателното решение вр. с чл.130 ал.2 ЗСВ ?; 4/ Ако „икономическата конюнктура „е критерий за определяне размера на застрахователното обезщетение,съгласно реш. № 59 от 29.04.2010 год. на ІІ т.о. на ВКС,не следва ли да се намаляват обезщетенията за неимуществени вреди в условията на световна и национална икономическа криза,в съответствие и с действителното състояние на застрахователния пазар; 5/ Какви са критериите за определяне процента съпричиняване, доколкото не се съдържат в закона, нито са изведени в ППВС № 17/1963 год.?
Първият въпрос формално покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК,доколкото в произнасянето си въззивният съд прилага нормата на чл.52 ЗЗД,а същото изисква обосноваване критерия за справедливост в съответствие със задължителните указания на ППВС № 4/1968 год.,в съобразяване с което са и постановените, цитирани от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК.Не се явява обоснован, обаче, допълнителния селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК , тъй като въззивното решение не се явява в противоречие с ППВС № 4 / 1968 год. , изискващо комплексна преценка и мотивирано изложение на приетите за релевантни при определяне на справедлив размер на обезщетението обстоятелства във всеки конкретен случай, без Постановлението да изчерпва всички възможни релевантни критерии . Касаторът не е посочил неотчетено от въззивния съд,обосноваващо по-нисък справедлив размер обстоятелство,нито неправилно отчетено като релевантно за завишение размера обстоятелство и по същество изисква универсален отговор относно формирането на субективната преценка на съда относно размера,независимо от конкретните по всеки спор обстоятелства.Такава преценка е невъзможна и би се явила в противоречие именно със задължителните указания на ППВС № 4/1968 година.
Вторият от поставените въпроси е свързан с касационния довод на ответника за неустановено от ищеца, носещ тежестта за пълното и главно доказване на този факт, валидно застрахователно правоотношение между ЗД [фирма] и делинквента по задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите„, поради непредставени доказателства за заплатена първа застрахователна премия.В отговора на исковата молба ответникът не е противопоставил възражение за незаплатена от застрахования първа застрахователна премия и с оглед това за невлязъл в сила застрахователен договор, съгласно чл.187 КЗ.Поради това и с оглед обхвата на правозащитните възражения на ответника – сведени до оспорване размера на дължимото обезщетение,вкл. с оглед наличието на съпричиняване от пострадалата,въпросът за действието на застрахователния договор не е бил предмет на изследване, респ. на разпределение и указване доказателствената тежест в процеса . Следователно,формулираният въпрос по приложението на чл.154 ГПК не покрива общия селективен критерий по чл.280 ал.1 ГПК, тъй като решаващият извод на въззивният съд за наличие на застрахователно правоотношение между ответника и делинквента не е обоснован с неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса. Впрочем самият въпрос е формулиран в аспект на преценка правилността на въззивното решение, което изключва на самостоятелно основание характеристиката му на правен въпрос.
Третият от поставените въпроси е също свързан с касационния довод на ответника за неправилност на извода на въззивния съд за валидно застрахователно правоотношение,по преждеизложените съображения . ППВС № 7/1978 год. / ТР със същата индивидуализация не е известно на състава /, т.3 и т.4 от които съдът приема, че са точките със съответната номерация от раздел ІІ на мотивите на Постановлението, респ. т.3 от диспозитива му,съдържат задължителни указания относно основанията за възникване на застрахователни правоотношения, респ. относно предпоставките „застрахователен риск” и „ застрахователен интерес„,като необходими за действителността на застрахователното правоотношение.Отговорът на исковата молба не се основава на възражение за липсата на някоя от тези две предпоставки , като последващо сключването на застрахователно правоотношение с делинквента обстоятелство.Действително такъв довод е наведен във въззивната жалба, но въззивният съд изрично е аргументирал отказа си да се произнесе по основателността му, с настъпилата за въвеждането му в процеса преклузия .Следователно и с оглед въззивното произнасяне, не се касае за решаващ извод, основан на приложението на материалноправната норма на чл.187 КЗ , а на отказ за разглеждането на правозащитното възражение с този предмет,което по начало предпоставя процесуалноправен въпрос досежно приложението на чл.269 пр. второ ГПК вр. с правните последици за ответника , съгласно чл.133 ГПК.
Четвъртият въпрос не е свързан с конкретна мотивировка на ответника в касационната жалба, нито във въззивната му такава, относно прекомерност на присъденото обезщетение спрямо конкретната икономическа конюнктура в момента на присъждането му ,спрямо тази към момента на настъпване на увреждането, съобразима при определяне размера на обезщетението,съгласно задължителна съдебна практика – решения постановени по реда на чл.290 ГПК : № 83 / 06.07.2009 год. по т.д.№ 795 / 2008 год. на ІІ т.о. на ВКС, реш.№ 66 / 03.07.2012 год. по т.д.№ 611 / 2011 год. на ІІ т.о., реш.№ 95 / 24.10.2012 год. по т.д.№ 916 / 2011 год. на І т.о. на ВКС и др.,при това в съответствие с постоянно нарастващите нива на застрахователното покритие по задължителна застраховка „ Гражданска отговорност на автомобилистите „ съгласно чл. 266 КЗ вр. с пар.27 от ПЗР на КЗ. Поради това и само на това основание въпросът не покрива характеристиката на правен въпрос,тъй като отговор на същия,в противоречие с преждецитираната съдебна практика, не е обосновал решаващите мотиви на въззивното решение, нито в съответствие с отговор на този въпрос би била преценявана правилността на въззивното решение, ако би било допуснато касационното обжалване, поради липса на съответен касационен довод за неправилност . При това с въпроса си ответникът навежда съвсем различен от възприетия в задължителната съдебна практика аспект на приложение на „ конкретните икономически условия„,като критерий при определяне справедлив размер на обезщетението – икономическите възможности на самия застраховател в условията на световна и национална икономическа криза и свиване на застрахователния пазар.Подобна теза не съответства на предпоставките за уважаване иска с правно основание чл.226 ал.1 КЗ,вкл. относно размера на обезщетението,измежду които не е запазване обема на търговската дейност на застрахователя и изобщо преценка на възможностите му да заплаща застрахователни обезщетения.
Петият въпрос формално покрива общия селективен критерий по чл. 280 ал.1 ГПК,доколкото въззивният съд, прилагайки разпоредбата на чл. 51 ал.2 ЗЗД е приел определен процент съпричиняване от пострадалия наследодател на ищцата.Не се явява обоснован допълнителния селективен критерий,заявен в хипотезата на чл.280 ал.1 т.3 ГПК.По приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД е налице трайно установена практика и въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със същата, определяйки процента съпричиняване, съобразно конкретно установените обстоятелства относно приноса на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат.Разпоредбата на чл. 51 ал.2 ЗЗД не е неясна и противоречива ,а определянето на конкретния принос,вкл.процентно,е фактологичен въпрос,разрешим съобразно обстоятелствата във всеки конкретен случай и резултат от винаги субективна оценка на участието на правопораждащите вредоносния резултат обективни фактори в настъпването на вредоносния резултат,каквато е и трайната съдебна практика.Невъзможно е въвеждането на единни критерии за субективната оценка на приноса,тъй като е невъзможно стандартизиране на хипотезите на принос,още по-малко в рамките на настоящото производство,чийто предмет не би могъл хипотетично да се разширява за нуждите на исканото категоризиране.На този въпрос,многократно задаван от касатора – ответник,е даван нееднократно отговор в преждеизложения смисъл и от други състави на ТК на ВКС,с чиито мотиви настоящият състав се солидаризира напълно.
Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 345 / 06.12.2013 год. по т.д.№ 523/2013 год. на Варненски апелативен съд, ТО. Определението не подлежи на обжалване .
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :