4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 928
София, 11.12.2012 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 662/2012 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена в срока по чл. 283 ГПК, от адвокат И. И. – процесуален представител на [фирма] [населено място], срещу въззивното решение ІІ-57 от 28.05.2012 г. по в. гр. д. № 142/2011 г. на Бургаския окръжен съд. Относно предпоставките за допускане на касационно обжалване се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1, 2 и 3 ГПК.
Ответникът по касация [фирма] [населено място] счита, че касационно обжалване не следва да се допуска.
Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о., при произнасяне по допускане на касационното обжалване, намира следното:
С обжалваното въззивно решение са отхвърлени предявени от касатора срещу [фирма] [населено място] искове за ревандикация и за обезщетение за лишаване от ползването на недвижим имот с площ 5 120 кв. м., съставляващ част от поземлен имот с идентификатор 07079.605.158 по одобрената кадастрална карта на Северната промишлена зона на [населено място], индивидуализиран на скица от вещото лице инж. М. Г. на л. 622 от делото, а предявеният от [фирма] срещу касатора отрицателен установителен иск за собственост на същия имот е уважен.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил процесуалноправния въпрос: „може ли въззивният съд да се произнесе по иска не така, както е предявен, а с искани изменения и уточнения, които не са приети по надлежния начин и няма произнасяне на съда за това”. Доводите са, че обжалваното решение е недопустимо по причина липса на определение за приемане на направено уточнение на исковата претенция; не е направено уточнение относно предмета на отрицателния установителен иск, предявен от ответника, което според касатора означава произнасяне от съда по непредявен иск.
В подкрепа на доводите си касаторът се позовава на решение № 772 от 30.10.2009 г. по гр. д. № 1510/2008 г. на ВКС, І-во г. о. С него за недопустимо е прието решение, от което не може да бъде установена формираната воля на съда по предмета на иска за ревандикация, предвид липсата на идентификация по местоположение, граници и регулационен статут, включително и на препращане към скица на вещо лице. Настоящият случай не е такъв.
Видно от диспозитива на обжалвания съдебен акт, в него спорният имот е описан с индивидуализиращи белези съобразно действащата кадастрална карта на [населено място] /от 2009 г./, въз основа на направените от ищеца уточнения на заявеното искане /молби от 24.11.2011 г., от 01 и 06.12.2011 г./ и съобразно означенията на вещото лице по съдебно-техническата експертиза. Допустимостта на постановеното решение не е в зависимост от наличието или липсата на изричен акт на съда, с който да се приемат направените уточнения. И без него решението не е опорочено, щом като съдът се е съобразил с волята на ищеца. Налице е произнасяне за спорния имот като част от имот с посочен идентификатор, описан с площ /5 120 кв. м./, местоположение и граници съгласно актуалните, индивидуализиращи го данни, поради което твърденията в обратен смисъл не се основават на данните по делото.
Свързан с въпроса за допустимостта на обжалваното решение е въпросът към кой момент следва да се индивидуализира имотът при доказване на собственост на основание чл. 17а ЗППДОбП /отм./. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът се спира на липсата на регулационен и кадастрален план към момента на предоставянето на терени на държавното предприятие, на последващо наличие на регулационен план /от 1981 г. – неодобрен/, на това, че към момента на съставянето на акт за държавна собственост № 7/1996 г. действа неодобрен кадастрален план /от 1992 г./, а към настоящия момент има влязла в сила кадастрална карта, според която спорният терен е част от имота на дружеството. Така поставен, въпросът не обосновава вероятна недопустимост на обжалваното решение. Въззивният съд е обсъдил всички моменти, съдържащи данни за предоставяне на имоти за стопанисване и е съпоставил терените, границите и конфигурацията им към момента на действие на неодобрените регулационен план от 1981 г. и кадастрален план от 1992 г., но не е установил спорният по делото имот да е бил част от предоставените на праводателя на ищеца.
Съгласно т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС когато съществува вероятност обжалваното решение да е недопустимо, касационният съд следва да го допусне до касационен контрол, а проверката на неговата допустимост следва да извърши с решението по съществото на касационната жалба. С оглед данните по делото, в разглеждания случая такава хипотеза не е налице и касационната жалба не може да бъде допусната за разглеждане по същество.
В изложението е поставен материалноправният въпрос за фактическия състав на придобивното основание по чл. 17а ЗППДОбП /отм./. Този въпрос е съществен за изхода на делото и може да обоснове допускане на касационната жалба за разглеждане по същество, ако касаторът установи освен това, че той е решен от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, че по него има противоречива съдебна практика – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, или че въпросът е от значение за точното прилаганве на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При преценка на данните по делото, на наведените от касатора доводи и на сочените съдебни решения, настоящият състав на Върховния касационен съд, І-во г. о., намира, че поддържаните специални основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение не са налице по следните съображения:
Трайната съдебна практика по този въпрос е изразена в многобройни съдебни актове на Върховния касационен съд, включително и в представените от касатора: р. № 391 от 31.03.2003 г. по гр. д. № 298/2002 г., р. № 1079 от 01.12.2005 г. по гр. д. № 511/2003 г., двете на ІV-то г. о., р. № 889 от 21.08.2007 г. по гр. д. № 1114/2006 г. на ІІ-ро г. о., р. № 81 от 10.03.2008 г. по гр. д. № 1559/2006 г. на V-то г. о., както и в постановените по реда на чл. 290 ГПК: р. № 96 от 06.07.2010 г. по т. д. № 886/2009 г. на І-во т. о.; р. № 987 от от 06.01.2010 г. по гр. д. № 3373/2008 г.; р. № 859 от 07.01.2011 г. по гр. д. № 1953/2009 г. и р. № 643 от 04.01.2011 г. по гр. д. № 1196/2009 г., трите на на І-во г. о. Според тях фактическият състав на придобиване право на собственост по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ изисква наличие на собственост в лицето на държавата по отношение на конкретно определено имущество, отстъпване на това имущество за управление и стопанисване на държавно предприятие, което в момента на преобразуването му в търговско дружество има право на оперативно управление върху него, включване на имуществото в баланса на новообразуваното дружество и съответствие на това право с акта на преобразуване; записването в баланса не притежава правната характеристика на придобивен способ – то се основава на волеизявлението на компетентните органи и последващото фактическо предаване на имота за стопанисване и управление; прието е също, че е необходимо изброените елементи от посочения фактически състав да съществуват в условията на кумулативност.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът не е обосновал в какво се състои противоречието на обжалваното решение с посочената съдебна практика. Такова не се и констатира.
Въззивният съд подробно е проследил отреждането в периода след 1968 г. на терени за държавното предприятие Д. «Б.» и границите на същите, конфигурацията на спорната площ, която, видно от кадастралното заснемане през 1992 г. е била извън оградата на имота на ищеца, и при извършения анализ и съвкупна преценка на събраните по делото доказателства е намерил за недоказано включването на спорните 5 120 кв. м. в предоставената на праводателя на ищеца земя. Наред с това е прието, че теренът, предмет на акта за държавна собственост от 1996 г., е предоставен не на държавното предприятие, а след неговото преобразуване – на едноличното търговско дружество. Записванията в баланса на земя не са взети предвид, тъй като не е установено да е налице действително предоставяне на спорната по делото площ. От всичко изложено следва, че въззивният съд е изградил решаващите си изводи в съответствие със съдебната практика по приложението по чл. 17а ЗППДОбП /отм./ и не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК възниква тогава, когато при неясни или противоречиви правни норми няма формирана съдебна практика по прилагането им или когато следва да се внесе промяна в установената практика, ако тя е неправилна или са се променили обществените условия, при което е създадена и се налага осъвременяването й /т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС/. Приложимата в случая норма на чл. 17а ЗППДОбП /отм./ има ясно съдържание, разкрито в трайната и последователна съдебна практика, като не се налага осъвременяването й. Касаторът не е обосновал с какво разглеждането на конкретния правен спор от касационната инстанция ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитието на правото, включително и с оглед посочения в изложението чл. 7в, глава ІV на Препоръка № R/95/5 на Комитета на министрите на държавите-членки относно въвеждане и подобряване на функциите на апелативните системи и процедури в гражданските и търговски дела.
Касаторът е поставил и въпроса кой момент следва да се преценява основателността на претенцията му по чл. 108 ЗС, подробно описана в последната част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Този въпрос касае правилността на обжалваното решение, която не е предмет на производството по допускане на касационно обжалване.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение ІІ-57 от 28.05.2012 г. по в. гр. д. № 142/2011 г. на Бургаския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: