О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 928
София, 12.10.2011 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание , в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 998/2010 г. по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
Делото е образувано по касационна жалба, подадена от адв. Ст. С. като пълномощник на Б. И. Г. против решение № 200 от 04.05.2010 г. по гр.д. № 124/ 2010 г. на Софийския окръжен съд. В жалбата са изложени доводи , че въззивният съд неправилно е определил правната квалификация на иска и се е произнесъл по иск с правно основание чл. 109 ЗС, вместо действително предявеният иск, който бил по чл. 108 ЗС, както и че е тълкувал превратно събраните по делото гласни доказателства. В изложението към касационната жалба се сочи, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване поради наличието на основания по чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, тъй като с него въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 109 ЗС и по процесуалноправния въпрос по приложението на чл. 154 и на чл. 214 ГПК в противоречие с практиката на ВКС, формирана с ТР № 178/86 г. на ОСГК.
В писмен отговор на касационната жалба ответниците по касация В. Б. С. и С. Б. С. изразяват становище, че не е налице соченото от касатора противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по поставените в изложението правни въпроси.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе относно допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
С обжалваното въззивно решение е потвърдено решение № 149 от 02.12.2009 г. по гр.д. № 8/2009 г. на Елинпелинския районен съд, с което Б. И. Г. е осъден на основание чл. 109 ЗС да прекрати неоснователните си действия, с които пречи на В. Б. С. и С. Б. С. да упражняват правото си на собственост върху собствения им недвижим имот, представляващ дворно място, УПИ ХІ- 173 в кв. 35 по плана на [населено място] поле, с площ 737 кв.м по документ за собственост, а по скица – 850 кв.м, изразяващи се във влизане в дворното място, разораването му и рязане на оградната мрежа на имота и е призната неавтентичността на оспорените в хода на производството по делото документи: пълномощно със заверка изх.№ 59 от 26.03.1997 г. на кметство гара Е. П. и молба от 01.04.1997 г. до нотариуса на Елинпелинския районен съд.
Въззивният съд е приел, че ищците В. Б. С. и С. Б. С. се легитимират като собственици на УПИ ХІ- 173 в кв. 35 по плана на [населено място] поле по силата на договор за покупко- продажба, оформен с нотариален акт № 186/ 02.12.1992 г., с който имота им е продаден от С. С. К. и съпругата му В. И. К.. Намерил е за неоснователно възражението на ответника, че е придобил собствеността върху 2/3 ид. части от този имот по дарение от В. К., извършено с нотариален акт № 159/97 г., като е посочил, че договорът не е произвел вещнопрехвърлително действие, тъй като дарителката не е била собственик на имота, с който се е разпоредила. Намерил е за неоснователно и възражението на ответника за придобиване на правото на собственост на основание давностно владение, тъй като не се установява да е владял непрекъснато за период от десет години след сключване на договора за дарение и да е демонстрирал по отношение на ищците, че упражнява правомощия върху целия имот само за себе си. Същият не е имал качеството на добросъвестен владелец, тъй като не е упражнявал владение на правно основание, годно да го направи собственик, поради това, че договорът за дарение бил сключен от пълномощник без представителна власт.
Доводите в касационната жалба, че въззивният съд не е опредилил действителния предмет на спора, както и че при наличието на нотариален акт са собственост на имота на касатора и данни, че същият владее имота, ищците е следвало да предявят иск по чл. 108 ЗС, чрез който ще получат ефикасна защита на правото си на собственост, по съществото си представляват доводи за недопустимост на въззивното решение като постановено по непредявен или недопустим поради липса на правен интерес иск. Съгласно разясненията, дадени в ТР № 1/ 2009 г., ВКС е длъжен да следи служебно за нищожността или недопустимостта на обжалваното въззивно решение, включително и в случаите, когато тези пороци не са релевирани в изложението по чл. 284, ал.3,т.1 ГПК като основания за допускане на касационно обжалване. Ако съществува вероятност решението да нищожно или недопустимо, ВКС е длъжен да допусне касационната жалба за разглеждане по същество.
Данните по делото не налагат извод за вероятна недопустимост на въззивното решение. Видът и обемът на търсената защита се определя от ищеца, който, според разпоредбата на чл.127, ал.1, т.4 и 5 ГПК, е длъжен да посочи в исковата молба обстоятелствата, на които основава иска и да формулира ясно в какво се състои искането му. По този начин той очертава предмета на делото, от който зависят релевантните за спора факти и защитата на ответника.
В случая в исковата молба ищците са изложили твърдения, че са собственици на процесния имот на основание договор за покупко- продажба, сключен с нотариален акт № 186/1992 г., както и че ответникът е срязал оградната мрежа, разорал е имота им и е отсякъл няколко плодни дръвчета в него. Формулирали са искане да бъде признато за установено по отношение на ответника, че те са собственици на имота и последният да бъде осъден да преустанови за в бъдеще упражняването на фактически действия, с които препятствува упражняването на правото им на собственост.
Обстоятелствената част на исковата молба и заявеният петутим сочат на предявяването на два иска, предявени при условията на обективно съединяване- установителен иск за собственост и иск с правно основание чл. 109 ЗС. С влязло в сила определение от 06.04.2009 г. производството по установителния иск за собственост е било прекратено. С оглед на това както първоинстанционният, така и въззивният съд правилно са приели, че са сезирани с иск по чл. 109 ЗС и при постановяване на решението си са се придържали към наведените в исковата молба факти и заявен петитум.
Като способи за искова защита на правото на собственост установителният иск по чл. 124, ал.1 ГПК, ревандикационният иск по чл. 108 ЗС и негаторният иск по чл. 109 ЗС не се изключват взаимно. Различията между тях са в естеството и характера на целената защита, която се обуславя от вида на нарушението. Когато нарушението не се изчерпва само със снабдяването на друго лице с титул за собственост или с отнемане на владението върху имота, а е създадено и едно ново фактическо състояние, което собственикът не е длъжен да търпи, последният ще определи съдържанието и обема на търсената защита, като предяви установителен, ревандикационен или негаторен иск поотделно или заедно, а съдът е длъжен да разреши гражданския спор в рамките, посочени от ищеца с основанието и петитума на иска. Той не може и не е длъжен да указва на страната кой способ за защита на правото си на собственост да избере.
По изложените съображения не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК по въпроса за допустимостта на иска по чл. 109 ЗС. Даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с приетото в тълкувателно решение № 178 от 30.06.1986 г. на ОСГК.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК за допускане на решение до обжалване и по въпроса за приложението на чл. 154 и чл. 214 ГПК. Касаторът не обосновава в какъв аспект въззивното решение влиза в противоречие с практиката на ВКС по тези въпроси, нито сочи решения на ВКС, чрез които се обективира твърдяното противоречие. Разпоредбата на чл. 154, ал.1 ГПК е идентична с тази на чл. 127, ал.1 ГПК / отм./, а на чл. 214 ТПК- с тази на чл. 116 ГПК/ отм./, по приложението на които има формирана изобилна съдебна практика, третираща множество и различни хипотези относно разпределянето на доказателствената тежест между страните във връзка с доказването на определени факти, респ. изменението на иска, поради което формалното посочване на законовите разпоредби без да се свържат с конкретен правен въпрос, прави невъзможна проверката за наличието на основания за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 200 от 04.05.2010 г. по гр.д. № 124/2010 г. на Софийския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: