6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 928
София, 16.07.2014 г.
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети май през две хиляди и четиринадесетата година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като изслуша докладваното от съдия Фурнаджиева гр.д. № 981 по описа на четвърто гражданско отделение на съда за 2014 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Земеделска кооперация „П.”, със седалище и адрес на управление в [населено място], обл. Д., представлявана от И. Й. И., чрез процесуалния й представител адв. Й. Д., против въззивното решение № 405 от 21 октомври 2013 г., постановено по в.гр.д. № 621 по описа на окръжния съд в гр. Добрич за 2013 г. в частта му, с която е отменено решение № 76 от 18 май 2013 г., постановено по гр.д. № 318 по описа на районния съд в гр. Каварна за 2012 г. по предявените от С., С. и В. К. искове по чл. 200 КТ за разликите над 3195 лева до 49195 лева за всеки един и в частта за разноските, и вместо това кооперацията е осъдена за сума за всеки от ищците над 3195 лева до 49195 лева като обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди от настъпила при трудова злополука смърт на наследодателя им Е. В. К., ведно със законните лихви от датата на увреждането, и разноски.
В касационната жалба се поддържа неправилност на решението на всички основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Твърди се необосновано завишаване на обезщетението, неотговарящо на критериите за справедливост, както и на присъждане в аналогични случаи на по-ниски размери на обезщетение. Заявено е, че не са обсъдени всички събрани по делото доказателства за проявена от пострадалия груба небрежност. Не е взета предвид в контекста на чл. 300 ГПК и постановена оправдателна присъда на председателя на кооперацията, а и в мотивите на присъдата е посочено, че процесната злополука е резултат единствено и само от поведението на пострадалия. Поддържа се, че присъдата има значение за съпричиняването и за степента на съпричиняване от страна на пострадалия, която правилно е определена от първоинстанционния съд на 80%. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване е заявено наличието на всички основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Ответниците С. С. К., С. Е. К. и В. Е. К., тримата от [населено място], чрез процесуалните им представители адв. Е. Е. и адв. Н. Й., в отговор на касационната жалба сочат доводи за липса на основание за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователността на жалбата.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
С решението си съдът приема наличие на условията по чл. 200, ал. 1 КТ за обезщетяване на ищците за претърпените от тях неимуществени вреди във връзка със смъртта на техния съпруг и баща. Като основателно е прието възражението за справедливия размер на обезщетението, което съдът е определил на 50 хиляди лева за всеки от тях, предвид установените отношения между пострадалия и семейството му, съпоставени със зрелостта на ищците и самостоятелния им живот. По спорния въпрос за приложението на чл. 201, ал. 2 КТ съдът приема за неоснователно стореното възражение от работодателя, тъй като липсват данни по делото за лекомислено или самонадеяно поведение от страна на починалия. Представената по делото присъда е преценена като без правно значение, тъй като за отговорността по чл. 200 КТ е ирелевантно дали някой от служителите на работодателя е виновен за смъртта на пострадалия, а и липсата на вина у председателя на кооперацията за смъртта на наследодателя на ищците не означава проявена от последния груба небрежност. Заявена е липса на установена пълна фактическа обстановка в съответствие с твърденията на работодателя, при негова тежест за такова установяване, а събраните по наказателното дело гласни доказателства и експертизи не могат да се ползват в друго съдебно производство. Мотивите към присъдата не се ползват със сила на пресъдено нещо и от тях не могат да се черпят относими за спора сведения. В заключение е прието, че пострадалият е проявил обикновена непредпазливост, но само грубата небрежност е основание за намаляване отговорността на работодателя.
К. съд приема, че поставените правни въпроси не обосновават допускане на касационното обжалване на поддържаните от касатора основания.
На първо място при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставя въпросът за посочване в мотивите на решението на всички обстоятелства, обуславящи претендираното от наследниците на починалия при трудова злополука обезщетение за неимуществени вреди, както и за значението на тези обстоятелства за размера на обезщетението за тези вреди. Касаторът твърди, че съдът не е подложил на преценка два протокола за разследване на злополуката, според които пострадалият е проявил непредпазливост, като се е оказал в зоната на работа на товарачната машина, предприел е непредпазливи действия, като се е намирал в непосредствена близост до нея към момента на извършване на разтоварна работа и се е отклонил от маршрута, който е трябвало да измине. Макар действително съдът изрично да не е посочил съобразяването на съответните протоколи, прието е, че наследодателят на ищците е проявил обикновена непредпазливост и не може да се установи от събраните доказателства, че е предположил настъпването на увреждащо действие и самонадеяно е игнорирал тази вероятност. Следователно относимият правен въпрос в случая би бил какво е значението на съдържащите се в съответните документи констатации и дали наличието им е достатъчно, за да се приеме осъществена от пострадалия груба небрежност, но подобен правен въпрос не е поставен, което препятства допускането на касационното обжалване по този проблем.
Вторият въпрос е може ли да се намали отговорността на работодателя, ако пострадалият е допринесъл за трудовата злополука с груба небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ и кои са признаците на грубата небрежност по смисъла на чл. 201, ал. 2 КТ като основание за намаляване на обезщетението при съпричиняване на трудовата злополука. Въпросът в първата си част е неотносим към изводите на съда. Според обвързващото тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 1/2009 г., ОСГТК, т. 1, правният въпрос от значение за изхода на конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. В случая отговорът на първата част от въпроса е явно положителен, както произтича от самия текст на закона, но липсва произнасяне на съда и обуславяне на правните изводи от заключение, че с действията си пострадалият е допуснал груба небрежност. Подобен въпрос би бил относим само в случай, че съдът приема осъществена от пострадал груба небрежност, но въпреки това заключава, че не съществува правна възможност отговорността на работодателя да се намали.
По втората част на въпроса е постановена изобилна задължителна съдебна практика. Именно в цитираното от касатора решение № 348 по гр.д. № 387/2010 г., ІV г.о. в отговор на правния въпрос за съотношението на грубата небрежност по КТ и формите на вината в наказателното право, съдът приема, че грубата небрежност е неполагане на грижата, която би положил и най-небрежният човек, зает със съответната дейност при подобни условия, като при трудова злополука е налице съпричиняване, когато работникът извършва работата без необходимото старание и внимание и в нарушение на технологичните правила и на правилата за безопасност. Съдът обаче подчертава, че такова съпричиняване не може да доведе до намаляване на дължимото обезщетение, тъй като намаляване може да има само съпричиняването при допусната груба небрежност – липса на елементарно старание и внимание и пренебрегване на основни технологични правила и правила за безопасност. Основният проблем в разглежданото дело според въззивния съд е липсата на доказване на твърденията на работодателя за допусната от пострадалия груба небрежност. Правен въпрос в тази връзка отново не се поставя.
На трето място се пита до каква степен е задължителна влязлата в сила присъда относно деянието, съпричиняването от страна на пострадалия, както и степента на съпричиняване. В обжалваното решение въззивният съд е заключил, че липсата на вина у председателя на кооперацията за смъртта на наследодателя на ищците не означава проявена от последния груба небрежност. Касаторът поддържа противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с разрешението на ВКС по гр.д. № 1490/2010 г., ІV г.о. В соченото дело касационното решение по въпроса за непроизнасянето на съда за значението на присъдата относно съпричиняването по чл. 201, ал. 2 КТ, подчертава необходимостта въззивният съд да подложи на преценка въпроса за значението на присъдата по наказателно дело относно съпричиняването на пострадалия и относно отговорността на работодателя. Това заключение на касационния съд е обосновано с общото процесуално правило (чл. 300 ГПК, респективно чл. 222 ГПК отм.) за задължителността на присъдата за гражданския съд, разглеждащ гражданските последици от деянието, относно извършването на деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, и предвид установените по конкретното дело неизпълнение задълженията на служител на ответника да осигури лични предпазни средства при изпълнение на възложената на пострадалия работа. В настоящия случай подобно установява няма – председателят на кооперацията е оправдан по предявеното му обвинение, а друго доказване не е осъществено от страната, която носи тежестта за него. Видно от текста на закона, съпричиняването от страна на пострадалия не е включено в елементите, които задължително следва да бъдат възприети от гражданския съд (с изключение на хипотеза, разгледана по-долу). Ето защо нито е налице нарушаване на задължително тълкуване на ВКС по поставения въпрос, нито правилото на чл. 300 ГПК е неясно в посочения от касатора аспект, за да се налага допускане на касационното обжалване, извън обстоятелството, че правният въпрос не взема предвид точните мотиви на въззивния съд.
По същите съображения не следва да се дава отговор и на следващия въпрос – при определяне съпричиняването и степента на съпричиняване от страна на пострадалия, имат ли сила мотивите на наказателния съд относно съпричиняването на пострадалия при настъпване на трудовата злополука, респективно съпричиняването от страна на пострадалия. Такова е и възприетото разрешение в постоянната съдебна практика, израз на която е даден и в посоченото от касатора решение № 360 по гр.д. № 128/1975 г., І г.о., ВС – въпросът за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалия би могъл да се възприеме за преюдициран само ако с диспозитива на присъдата е възприето, че е осъществен престъпен състав, в който обективно се включва и поведението на пострадалия. В това посочено решение ВС подчертава, че противното заключение би означавало, че по косвен начин, чрез мотивите на присъдата е допустимо и пострадалият от престъплението да се признае за съизвършител, за съпричинител на настъпилия вредоносен резултат, за „деец” на постановената присъда, макар да не е бил страна по наказателното правоотношение и макар обективно неговото поведение да не е било обект на изследване в съдебното дирене и по конкретното наказателно дело. Вярно е, че в това решение ВС сочи хипотезата на обвързаност на гражданския съд в случай, че с присъдата е бил разрешен и въпросът за гражданските последици от деянието – когато пострадалият или правоприемниците му са участвали в наказателното производство като гражданки ищци и присъдата е била произнесена по идентичен граждански иск. В настоящия случай председателят на кооперацията е признат за невиновен в това, че е причинил смъртта на наследодателя на ищците поради немарливо изпълнение на правно регламентирана дейност, като в качеството си на председател на кооперацията не е провел начални инструктажи при постъпване на работа и ежедневен инструктаж, и е оправдан. Като следствие гражданските искове на ищците са отхвърлени, а соченото решение на ВС има предвид хипотезата, в която наказателният съд е разгледал и гражданските искове предвид установено осъществяване на фактическия състав на престъпление.
На последно място се твърди нарушаване на принципа на справедливост, изведен в чл. 52 ЗЗД, като е заявено наличие на установена съдебна практика за аналогични случаи за присъждане на обезщетения в по-ниски размери. Подобна установена съдебна практика няма, а и не би могло да има, предвид задължителните постановки, дадени от ВС в ППВС № 4/1968 г., преутвърдени в множество съдебни актове по чл. 290 ГПК. ВКС приема, че при преценката на справедливия размер на обезщетение следва да се отчита спецификата на всеки отделен случай и практическата невъзможност от съществуването на два идентични случая на засягане на съответното благо (живот, здраве, работоспособност, семейна и социална среда, личностна и професионална реализация и пр., без списъкът да може да бъде изобщо изчерпателен) както откъм съчетанието на относимите факти, така и съобразно индивидуалните преживявания на всеки потърпевш. Ето защо не може да се твърди, а и да съществува съдебна практика по идентичен или толкова сходен случай, който да обоснове еднакво или противоречиво разрешаване на въпроса за определянето на справедливия размер на обезщетението.
Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 405 от 21 октомври 2013 г., постановено по в.гр.д. № 621 по описа на окръжния съд в гр. Добрич за 2013 г. в обжалваната му част.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: