ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 928
София, 16.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 15 юли през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ЛЮБКА АНДОНОВА
при секретаря
изслуша докладваното от съдията ЛЮБКА АНДОНОВА гр.дело № 3088 по описа за 2015 година
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Й. Ц. П. от [населено място], чрез адв. В. К. срещу решение №73 от 06.03.2015г., постановено по в.гр.д. №56/2015г. по описа на Пернишкия окръжен съд, с което е потвърдено изцяло решение №1249 от 19.12.2014г., постановено по гр.дело №5366/2014г. по описа на Пернишкия районен съд. С първоинстанционното решение са отхвърлени като неоснователни предявените от Й. Ц. П. срещу ИА…., [населено място] обективно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т.1 КТ-за признаване за незаконно и отменяне на уволнението му, извършено едностранно от работодателя без предизвестие със заповед №531/10.07.2014г. поради определяне на длъжността за заемане от държавен служител (чл.325, ал.1, т.12 КТ) и с правно основание чл.344, ал.1, т.2 КТ-за възстановяване на заеманата от него до уволнението длъжност „главен специалист-инспектор” при Регионална дирекция „Автомобилна администрация”-гр.П., ИА ….
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.
Ответникът по касационната жалба ИА….-гр.София не е изразил становище по същата.
Жалбата е подадена в срока по чл.283 от ГПК, от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговаря на изискванията на чл.287, ал.1 от ГПК.
Съставът на Върховния касационен съд, Четвърто гражданско отделение намира, че касационната жалба е процесуално допустима. По заявените основания за допускане на касационно обжалване, съдът намира следното:
С обжалваното въззивно решение Пернишкият окръжен съд е потвърдил изцяло първоинстанционното решение на Пернишкия районен съд, с което са отхвърлени предявените от Й. Ц. П. срещу ИА…, [населено място] обективно, кумулативно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1 и т.2 КТ.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено от събраните по делото доказателства, че между страните е съществувало трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „главен специалист-инспектор” при РД „Автомобилна администрация”-гр.П., ИА „Автомобилна администрация”. Със заповед №531 от 10.07.2014г. на изпълнителния директор трудовото правоотношение между страните по делото е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.12 КТ-поради определянето на длъжността за заемане от държавен служител. Видно от приложеното длъжностно разписание, към 27.06.2014г. длъжността на ищеца е била предвидена за заемане по трудово правоотношение, като са предвидени общо 5 бройки. Съгласно същото щатно разписание е имало и 4 работни места, определени за длъжнстта „главен специалист” и 2 за „инспектор”. Със заповед № РД 02-16/10.07.2014г. на изпълнителния директор на ИА .., считано от 15.07.2014г. е изменено длъжностното щатно разписание, като две бройки от длъжността „главен специалист-инспектор” се трансформират в длъжността „главен специалист”, а три бройки от същата длъжност се трансформират в длъжността „инспектор”. Тоест, съобразно тази заповед не се предвижда за в бъдеще да съществува длъжност с наименованието „главен специалист-инспектор”. Като доказателство по делото е представено и длъжностно разписание 15.07.2014г., видно от което за длъжността „инспектор” са предвидени осем бройки, които следва да се заемат от държавен служител, а за длъжността „главен специалист” са предвидени три бройки за заемане по трудово правоотношение.
От правна страна въззивният съд е приел, че правилно и в съответствие с материалния закон първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове като неоснователни. Счел е за неоснователен доводът на ищеца, че липсва валидно взето решение, с което заеманата от него длъжност да е определена за заемане от държавен служител. Според въззивния съд, действително в заповед № РД-02-16 от 10.07.2014г. изрично не се предвижда, че след трансформирането на петте бройки за длъжността „главен специалист-инспектор” в две бройки „главен специалист” и три бройки „инспектор” новите длъжности или част от тях следва да се заемат по служебно правоотношение, но доколкото длъжността „инспектор” по действащото щатно разписание е била предвидена за заемане по реда на Закона за държавния служител, то следва, че и трите бройки, предвидени за същата длъжност, също са предвидени за заемане по този ред. По делото е представено длъжностно щатно разписание в сила от 15.07.2014г. При съпоставката му с предходното такова, както и съобразявайки се с горепосочената заповед, се налага извод, че е налице несъответствие между заповедта и новото щатно разписание, тъй като според заповедта за длъжността „инспектор” е следвало да се предвидят общо пет бройки, колкото и за длъжността „главен специалист”. В действителност, обаче, с новото щатно разписание се предвиждат осем бройки за длъжността „инспектор” и три за длъжността „главен специалист”. Според въззивния съд, при преценка относно законността на уволнението, съобразно разпоредбата на чл.11 от Наредбата за прилагане на класификатора на длъжностите в администрацията, следва да се вземе предвид представеното щатно разписание, което е в сила от 15.07.2014г., а не заповед № РД-02-16 от 10.07.2014г. Това е така, понеже последната заповед касае частична промяна в щатното разписание, действащо към момента на издаването й, но доколкото на същата дата е утвърдено и ново щатно разписание, включващо не само длъжностите, предмет на заповедта, но и всички останали длъжности, то предимство следва да се даде на така утвърденото щатно разписание.
Според приетото от въззивния съд, въз основа на представеното по делото щатно разписание от 15.07.2014г. се налага извод, че е налице основанието за прекратяване, посочено в обжалваната заповед. Разпоредбата на чл.325, ал.1, т.12 КТ предвижда възможност за прекратяване на трудовото правоотношение ако заеманата до уволнението длъжност е предвидена за заемане по служебно правоотношение, ако длъжността запазва основните си трудови функции, включително и в хипотезата, при която наред със съществуващите трудови функции получава нови и губи част от старите си функции. При преценка за наличието на хипотезата на чл.325, ал.1, т.12 КТ е без значение наименованието на длъжността, а определящи са трудовите функции и следва да се прецени дали е налице съществена разлика в същите с оглед характера и естеството на възложената работа. В конкретния случай, при съпоставката между двете щатни разписания, се установява, според въззивния съд, че общата численост на персонала в РД „Автомобилна администрация”-П. е запазена, като по новото щатно разписание не съществува длъжността, заемана от ищеца до уволнението, но е увеличена щатната численост за длъжността „инспектор” от двама на осем служители. Същевременно, при съпоставка на длъжностните характеристики на двете длъжности, се установява, че е налице идентичност между основните им трудови функции. Действително, налице са и различия в част от трудовите функции, но характера и естеството на възложената работа съвпадат, а констатираните различия не водят до извод за наличие на промяна на същността на работата.
С оглед на изложеното, въззивният съд е приел, че е налице трансформация на длъжност без заличаване на основните трудови функции, като новата такава съобразно действащия Класификатор на длъжностите в администрацията следва да се заеме по служебно правоотношение, поради което е и налице основанието за прекратяване на трудовото правоотношение на ищеца, предвидено в чл.325, ал.1, т.12 КТ.
Съдът е приел за неоснователен и доводът на ищеца –жалбоподател, че в разпоредбата на чл.3, ал.7 от Наредбата за прилагане на класификатора на длъжностите в администрацията е предвидено, че длъжността „инспектор” в администрацията може да се заема и от служител с минимална степен на завършено образование „средно”, който има придобито професионално образование с квалификация по професия в съответната на длъжността професионална област, като в този случай длъжността се заема по трудово правоотношение. Според въззивния съд, право на работодателя е да прецени изискуемата образователна степен за дадена длъжност, като преценката му не подлежи на съдебен контрол. Класификаторът на длъжностите в администрацията определя само минимално изискуемата образователна степен, но не въвежда ограничение за работодателя да постави допълнителни изисквания относно необходимото образование за заемане на съответната длъжност.
В касационната жалба касаторът поддържа нарушение на материалния закон и на процесуалните правила от страна на въззивния съд. Сочи касационните основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК. Поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1.Ограничен ли е въззивният съд от заявените в жалбата оплаквания при нарушение на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от касационната инстанция и без да е било изрично заявено във въззивната жалба? Докъде се простират задълженията на съда да осигури точното прилагане на закона в хипотезата, когато следва да намери приложение установена в публичен интерес материалноправна норма? Счита, че по този въпрос въззивното решение е постановено в противоречие с т.1 на Т.Р. №1/2013г. на ВКС по т.д.№1 /2013г. ОСГТК.
2.Налице ли е противоречие между вътрешно формираната воля и вътрешното й проявление в заповед № РД-02-16/10.07.2014г., поправена със заповед № РД-02-25/12.09.2014г., съответно утвърденото длъжностно разписание от 15.07.2014г.? Според касатора, този въпрос е решен по различен начин във въззивното решение и по гр.д.№963/2014г. по описа на Пернишкия окръжен съд. Също така, този въпрос е от значение и за точното прилагане на закона и развитието на правото.
3.Ако се приеме, че утвърденото длъжностно разписание от 15.07.2014г. обективира надлежно взетото решение на работодателя, като основание за прекратяване на трудовото правоотношение, по аналогия на разпоредбата на чл.14, ал.1 и ал.2 от ЗНА, валидна (законосъобразна) ли е заповед №531/10.07.2014г.?
4.Допустимо ли е прекратяване на трудовото правоотношение по реда на чл.325, ал.1, т.12 от КТ, при условие, че липсва валидно взето решение на компетентния за това орган? Кой документ инкорпорира в себе си това решение-заповедта за изменение на длъжностното разписание или самото длъжностно разписание, когато трансформираните длъжности не съответстват (като брой и вид)? Според касатора, този въпрос е от значение и за точното прилагане на закона и развитието на правото.
5.Налице ли е заобикаляне на закона при прекратяване на трудовото правоотношение по чл.325, ал.1, т.12 от КТ, вместо по чл.328, ал.1, т.2 от КТ, ако длъжността, заемана по трудов договор, продължава да съществува в пълен обем, но в друга териториална единица? Според касатора, този въпрос е от значение и за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване на решение №73 от 06.03.2015г., постановено по в.гр.д. №56/2015г. по описа на Пернишкия окръжен съд, поради следните съображения:
Съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК допускането до касационно обжалване е възможно ако при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора процесуалноправен или материалноправен въпрос, който се разрешава противоречиво от съдилищата, който е решен в противоречие с практиката на ВКС или решението по който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване, като обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Същевременно според разясненията, дадени в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, като израз на диспозитивното начало в гражданския процес. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Задължението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК за точно и мотивирано изложение на касационните основания, е относимо и към основанията за допускане на касационно обжалване, съдържащи се в приложението към касационната жалба по ал. 3, т. 1 на същата правна норма. Посоченият от касатора материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като общо основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол, определя рамките, в които Върховният касационен съд е длъжен да селектира касационните жалби.
Никой от поставените от касатора въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не се дефинира като такъв, включен в предмета на спора и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело. По същество тези въпроси изразяват доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал, в следствие на което са формирани според него грешни крайни фактически и правни изводи. Тези доводи са относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. Както е разяснено в ТР № 1/2009г., материалноправният или процесуалноправният въпрос, на който се позовава жалбоподателят, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. По отношение на твърденията на касатора за несъобразяване от страна на въззивния съд с представени по делото доказателства, доводите му и закона, настоящият съд намира, че наличието на такъв порок би довело до извод за необоснованост на обжалваното решение, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, което би било основание за неговото касиране съобразно чл.281, т.3 ГПК като неправилно, но не съставлява основание за допускане до касационно обжалване. В настоящото производство не могат да се проверят изводите на съда за обоснованост, респ. прилагане на материалния закон към установените по делото факти. Основанията по чл. 280, ал. 1 от ГПК са различни от тези по чл. 281, т. 3 ГПК, на които всъщност се позовава касатора. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване.
С оглед на гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №73 от 06.03.2015г., постановено по в.гр.д. №56/2015г. по описа на Пернишкия окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.