1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 928
С., 19.10. 2015 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети септември, през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ЧЛЕНОВЕ: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от съдия С. Д. гр.д. № 3152 по описа за 2015 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба от Ж. П. Ж. от [населено място], чрез пълномощника му адв. А. К. от АК-В., против въззивно решение № 651 от 02.04.2015 г., постановено по в.гр.д. № 179/2015 г. на Варненския окръжен съд, ГО, с което като е потвърдено решение № 5427 от 18.11.2014 г. на Варненския районен съд, VІІ състав, постановено по гр.д. № 8444/2014 г., са уважени предявените от И. Р. Х. от [населено място] срещу Ж. П. Ж., искове с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за заплащане на сумата от 12 000 лв., като получена на отпаднало основание, ведно със законните последици – лихви и разноски.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора, решени в противоречие с практиката на ВКС, както и разрешаването на които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси са: наличието на договорна обвързаност между страните изключва ли приложението на института за неоснователното обогатяване, по който въпрос твърди, че приетото от въззивния съд е в противоречие със задължителната съдебна практика и се позовава на решение № 246 от 27.11.2011 г. по гр.д. № 1265/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и решение № 151 от 15.07.2010 г. по гр.д. № 844/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Поставени са и правни въпроси, с твърдението, че разрешаването им е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, а именно – допустимо ли е да се предяви иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, в който се дава срок за изпълнение на длъжника, след изтичането на който договорът ще се счита развален и следва ли съдът да се произнесе дали дадения срок е подходящ по смисъла на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, както и длъжен ли е съдът сезиран с иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗ, когато развалянето на договорното правоотношение между страните по делото е направено с исковата молба, да изследва поведението на ищеца относно добросъвестното изпълнение на задълженията му по договора, както и дали с поведението си не е станал причина за неизпълнението, когато такова възражение е направено от ответника с отговора на исковата молба, а приложените в подкрепа на това твърдение писмени доказателства правят вероятна неговата основателност.
Ответникът по касационната жалба И. Р. Х. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. Б. от АК-В. в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на касационната жалба, както и за липсата на основанията за допускането й до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – уважен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, с цена над 5000 лв., поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да уважи предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, въззивният съд е приел, че между страните е бил сключен предварителен договор на 30.03.2009г., съгласно който ответникът се е задължил да продаде на ищеца реален имот с площ от 600 кв.м., находящ се в с.”О.”, местност „К. тарла”, [община], реална част от имот №008006, целият с площ от 5000 кв.м, като при сключване на договора, ищецът е заплатил сумата от 12 000 лв. от общо договорените 14 000 лв. Съгласно договореното, окончателният договор следвало да се сключи след промяната на предназначението на имота, но не по-късно от 30.06.2009 г., което е било в задължение на ответника-прехвърлител. В случая, изхождайки от съдържанието на поетите с договора задължения и тълкувайки волята на страните, съдът е приел, че ответникът се е задължил да прехвърли собствеността върху реален имот с площ от 600 кв.м., след промяна на предназначението като определеният в договора срок – 30.06.2009г., безспорно е изтекъл, което обуславя извода, че ответникът не е изпълнил задължението си да промени предназначението на имота и да прехвърли собствеността върху него на ищеца, така както е уговорено в договора. Поради това за кредитора – ищец е възникнало субективното преобразуващо право да развали сключения предварителен договор като твърденията на ответника, че е предложил на ищеца да му продаде имот, представляващ идеална част от общия имот с площ от 5000 кв.м., не обосновават извод за изпълнение на поето с договора задължение, тъй като не са представени доказателства за постигане на такава договорка между страните. Приел е, че след като ищецът като купувач по предварителния договор е изпълнил задължението си да заплати уговорената в него цена, същият се явява изправна страна и е имал право да поиска разваляне на договора, което в случая е реализирано с исковата молба, с която се претендират последиците от развалянето му. Съдът е приел, че ищецът е упражнил надлежно преобразуващо право за разваляне на договора при неизпълнение в хипотезата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД и след като правното действие на волеизявлението е настъпило е приел, че към настоящият момент не е налице валидно обвързване на страните с договора поради неговото разваляне и тъй като поради разваляне на договора е отпаднало основанието, на което е извършено плащането от ищеца, то ответникът дължи връщане на даденото на отпаднало основание на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД.
Поставеният материалноправен въпрос – наличието на договорна обвързаност между страните, изключва ли приложението на института за неоснователното обогатяване е важен, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, а в съответствие с нея, поради което по него не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Така в П. № 1 от 28.05.1978 г. по гр.д. № 1/1979 г. и решение № 451 от 15.07.2010 г. по гр.д. № 844/2009 г. на ВКС, ІІІ г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК е прието, че институтът на неоснователното обогатяване следва да има приложение, когато между страните не съществува облигационна обвързаност и липсва възможност да реализират правата си по друг ред. При неоснователното обогатяване е налице разместване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго, без да е налице основание за това. Наличието на договорна обвързаност между страните изключва приложението на института за неоснователно обогатяване. В случая въззивният съд е приел, че между страните не е съществувала договорна обвързаност, тъй като ищецът като купувач по предварителния договор е изпълнил задължението си да заплати уговорената цена, същият се явява изправна страна и е имал право да поиска разваляне на договора при неизпълнение в хипотезата на чл. 87, ал. 1 ЗЗД, което в случая е реализирано с исковата молба, с която се претендират последиците от развалянето му, т.е. към настоящия момент не е налице валидно обвързване на страните с договора поради неговото разваляне и тъй като поради това е отпаднало основанието, на което е извършено плащането от ищеца, то ответникът дължи връщане на даденото на отпаднало основание на основание чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД. Останалите правни въпроси, описани по-горе, не са обусловили изхода на спора, поради което по тях не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. На тези въпроси по същество въззивният съд е дал отговор, който е в съответствие със закона и трайната съдебна практика, свързана с приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 3 и чл. 87, ал. 1 ЗЗД. Именно в съответствие със съдебната практика въззивният съд е приел, че в случая предварителният договор, сключен между страните за продажба на реална част от недвижим имот е изпълнен изцяло от ищеца чрез заплащане на уговорената цена, ответникът не е изпълнил в уговорения срок задължението си да извърши промяна на предназначението на имота и да се сключи окончателен договор между страните, като ищецът като изправна страна правомерно е развалил договора с депозиране на исковата молба, поради което ответникът дължи връщане на даденото от ищеца на отпаднало основание. В тази връзка в изложението към касационната жалба е посочено, но не е обосновано наличието на основанието за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, изразяващо се в необходимостта от еднообразно тълкуване на закона по повод противоречива или непоследователна практика на Върховния касационен съд във връзка с приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 87, ал. 1 ЗЗД, или от преодоляване на погрешна постоянна практика по приложението на посочените законови текстове. В. решение е постановено в съответствие с трайно установената и безпротиворечива съдебна практика по приложението на чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и чл. 87, ал. 1 ЗЗД, поради което не е налице приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното му обжалване.
Следва да се отбележи, че така както са поставени правните въпроси, те са свързани с обосноваността на обжалвания акт, а твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, пред каквато хипотеза, с оглед изложеното по-горе, не сме изправени.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото пред настоящата инстанция, на ответника по касационната жалба следва да се присъдят разноски за касационното производство размер на 667 лв. адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 651 от 02.04.2015 г., постановено по в.гр.д. № 179/2015 г. на Варненския окръжен съд, ГО, по касационната жалба вх. № 14839 от 14.05.2015 г. на Ж. П. Ж. от [населено място].
ОСЪЖДА Ж. П. Ж. от [населено място] да заплати на И. Р. Х. от [населено място] направените разноски по делото за касационното производство в размер на 667 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: